2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 846
София, 29 юни 2015 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2719/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. П., [населено място], подадена от особения му представител адвокат А. П., срещу решение №2197 от 19.12.2014 г. по гр. дело №3064/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение №3072 от 17.07.2014 г. по гр.д.№12348/2013 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която се признава за установено по отношение на касатора, че дължи солидарно с [фирма] на [фирма], [населено място], сумата 11 700 лв. – главница по договор за заем от 23.01.2009 г./21.01.2009 г. – датата на преводното нареждане, с което е предоставена заетата сума и сумата от 3 954 лв. – мораторна лихва за периода 31.12.2009 г. – 09.04.2013 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 10.04.2013 г. Въззивният съд е приел, че договорът за заем е реален, поради което се счита за сключен от момента на предаване на заетата сума от заемодателя на заемателя. Ето защо независимо, че договорът е подписан между страните на 20.09.2008 г., то същият е произвел действие именно към момента на предаване на заемната сума от 11 700 лв., което е станало с преводно нареждане на 21.01.2009 г. Има само едно правоотношение въз основа на което е предявен искът за връщане на заетата сума, поради което първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск, а не по непредявен такъв за връщане на сума по заемно правоотношение от 21.01.2009 г. Установено е по безспорен начин, че Д. В. П. като физическо лице е поело солидарна отговорност със заемателя [фирма]. Договорът е подписан от Д. В. П. като представител на дружеството. Независимо от липсата на втори подпис и в лично качество, то след като в договора изрично е посочено, че Д. П. се явява солидарен длъжник по същия, положеният подпис от него ангажира отговорността му и като физическо лице. Оттук следва, че има волеизявление от физическото лице за поемане на солидарна отговорност за предоставения на дружеството паричен заем. Доколкото е установено, че е налице валидно сключен договор за заем за сумата от 11 700 лв. и няма доказателства заемателят или солидарният длъжник да са върнали дадената в заем сума на заемодателя, предявеният иск е основателен.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], оспорва жалбата.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: произнесъл ли се въззивният съд по непредявен иск, след като ищецът – кредитор е основал правата си по договор за заем от 20.09.2008 г., а не на заемно правоотношение от 21.01.2009 г.; трябва ли страната, на която е възложена доказателствената тежест да докаже по несъмнен начин фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици и налице ли е солидарна отговорност между дружеството и неговия управител, когато управителят е записан и като страна – солидарен длъжник по договора, но не е положил и в лично качество подпис под договора. Счита, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са ППВС №1/85 г., ТР №1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, определение на ВКС и съдебни решения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №2197 от 19.12.2014 г. по гр. дело №3064/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. Повдигнатите от жалбоподателя въпроси обуславят крайното решение. Първият въпрос е решен в съответствие със задължителната съдебна практика, според която договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият състав на договора за заем е статичен, т.е. без значение е кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент./решение №379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. дело №171/2012 на ВКС, IV г.о./. Вторият повдигнат въпрос също е решен не в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, включително и тази, представена с касационната жалба. Според нея страната, която търси изпълнение по договора за заем, трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума. /решение №174 от 23.07.2010 г. по гр. дело №5002/2008 г. на ВКС, IV г.о./ По третия въпрос налице ли е солидарна отговорност между дружеството и неговия управител, когато управителят е записан и като страна – солидарен длъжник по договора, но не е положил и в лично качество подпис под договора е посочено решение от 28.10.2013 по гр. дело №895/2013 г. на Варненския окръжен съд, както и още две съдебни решения. Според касатора в първото решение е дадено противоположно разрешение по този въпрос, а във вторите две – идентично с това в обжалваното решение. Едновременно с това се твърди, че същият въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В посоченото решение на Варненския окръжен съд не е дадено противоположно разрешение, защото там е прието, че в договора липсва изрично волеизявление за поемане на солидарна отговорност от конкретно физическо лице. В договора като страни са посочени единствено юридическите лица. Права и задължения по всеки договор могат да възникнат само за конкретен субект, индивидуализиран по съответния начин. Управителят е орган в търговското дружество, който по волята на общото събрание може да бъде сменен по всяко време, поради което подписването на един договор от името на дружеството по време на мандата му, не може да повлече солидарната му отговорност за задължения на дружеството, освен ако той, не се е задължил лично, какъвто не е разглежданият случай. Ето защо в случая не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Така повдигнатият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото по него има трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Според нея при обективното съчетаване на качества или участието на едно лице в гражданския оборот чрез сключване на договор едновременно като физическо лице и като представител на търговско дружество, не е необходимо волеизявлението му да бъде удостоверявано чрез подписване на договора поотделно за всяко от двете качества.
Съобразно изхода на спора касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба 880 лв. деловодни разноски, а на ВКС – 30 лв. държавна такса.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2197 от 19.12.2014 г. по гр. дело №3064/2014 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. В. П., [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], 880 лв. деловодни разноски и по сметка на Върховния касационен съд – 30 лв. държавна такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.