4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 847/19.11.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на дванадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3174 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 893/ 16.04.2019 г. по гр.д. № 6108/ 2018 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решението от 05.07.2018 г. по гр.д. № 1448/ 2017 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Г. Д. Г. сумата 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 211, вр. чл. 210, ал. 1, т. 1, вр. чл. 209 НК, ведно със законната лихва от 04.08.2015 г, като е отхвърлил иска до пълния размер от 150 000 лв.
Решението се обжалва от всяка от страните съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Всеки от касаторите счита, че въпросите въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а също и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.гр.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Касаторът Г. Д. Г. прави довод и за противоречие на решението с решение № 302/ 04.10.2911 г. по гр.д. № 1258/ 2010 г., решение № 123/ 23.06.2014 г. по гр.д. № 254/ 2014 г. и двете на ВКС, III-то ГО, решение № 832/ 10.12.2010 г. по гр.д. № 539/ 2010 г., решение № 480/ 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/ 2012 г., решение № 224/ 27.07.2013 г. по гр.д. № 1205/ 2012 г., решение № 321/ 26.11.2014 г. по гр.д. № 2516/ 2014 г. и решение № 388/ 28.10.2015 г. по гр.д. № 1061/ 2016 г. и шестте на ВКС, IV-то ГО. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Всеки касатор оспорва жалбата от насрещната страна. Адв. С. А. иска настоящата инстанция да й определи адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на касатора Г. Г., осъщественото пред настоящата инстанция при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 и 3 ЗА. Този касатор претендира и разноски.
За да уважи частично иска, въззивният съд е приел, че ищецът Г. Д. Г. е бил незаконно обвинен в престъплението по чл. 211, вр. чл. 210, ал. 1, т. 1, вр. чл. 209 НК. Наказателното производство е започнало през 2001 г. и е продължило до 2014 г., когато е прекратено поради недоказаност на обвинението с прокурорско постановление, връчено на Г. на 13.03.2015 г. Приел е за неоснователно оплакването във въззивната жалба от Прокуратурата, че досъдебното производство е било прекратено поради давност, а това изключва всяко основание за ангажиране на обективната отговорност на държавата за вредите от наказателното преследване. Установил е, че действително в постановлението, наред с развитите мотиви за недоказаност на обвинението, прокурорът се е позовал и на изтекъл срок по чл. 81, ал. 3 НК, но е квалифицирал този извод като произволен, без изложение и обсъждане на относимите за формирането му факти. Така въззивният съд е заключил, че на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата дължи да обезщети по справедливост неимуществените вреди, които са в причинна връзка с недоказаното обвинение на ищеца за това престъпление.
След това е пристъпил към обсъждане на онези релевантни обстоятелства, които е намерил да са в причинна връзка с незаконното обвинение: тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години и възможност за конфискация до 1/ 2 от имуществото на виновния; времетраенето на наказателното производство – близо тринадесет години; взетите мерки за процесуална принуда – мярката за неотклонение „парична гаранция“ и наложената забрана ищецът да напуска пределите на Република България; продължителността и интензитетът на извършените действия по разследване с участието на ищеца – разпити като свидетел и като обвиняем; ефектът на незаконното наказателно обвинение върху ищеца и неговата среда. Въззивният съд е намерил, че интензитетът на наказателното преследване върху психиката на ищеца изчерпват душевно безпокойство, тревога, негативни преживявания, засегнати чувства на лично достойнство и чест, смущения в социалното общуване. Квалифицирал ги е като обичайни за подобна ситуация. Намерил е, че исковата молба съдържа и обстоятелства, които предполагат по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, но доказването им е в тежест на ищеца. Обсъдил е събраните по делото гласни доказателства, за да достигне до извода, че са останали недоказани. В тази група е поставил твърденията, че наказателното обвинение е причинило раздялата на ищеца и неговата съпруга; че той се е опитвал да постъпи на работа при конкретен работодател, който да е отказал да го наеме, защото е обвиняем; че е получил конкретно предложение за работа в чужбина, от което се е отказал поради наложената забрана да напуска страната в периода 2001 – 2014 г.
Като обстоятелства, предполагащи по-нисък размер на обезщетението, въззивният съд е третирал това, че: 1) в период от близо 5 години досъдебното производство е спряно и 2) за близо половината от периода на наказателното преследване негативните преживявания на ищеца имат за причина и друго наказателно производство, приключило за ищеца с влязла в сила осъдителна присъда.
При отчитане на обективно проявените обективни обстоятелства въззивният съд е определил обезщетението от 6 000 лв. за адекватно да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение в недоказаното престъпление и е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен в същия размер.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и с тълкувателните решения, на които касаторите се позовават. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с Постановлението. Решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и са от значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при незаконно наказателно преследване.
Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът Г. Д. Г. се позовава.
Обобщението е, че по повдигнатите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото в тежест на касатора Г. остават разноските, които е направил пред настоящата инстанция и няма основание да се определи адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство пред ВКС (аргумент от обратното съответно на чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗА).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 893/ 16.04.2019 г. по гр.д. № 6108/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.