8
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 930/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№847
гр.София, 21.12.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ И.
търговско дело под № 930/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Н. Б., А. Т. Б. и Н. Т. Техменджиева /всички с посочен съдебен адрес [населено място], ул.”П.Х. № 33/, подадена чрез процесуалния им представител адвокат П.К. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд, ГК, 7-ми състав № 508/30.03.2012 год. по гр.дело № 4041/2011 год. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 910/21.02.2011 год., поправено с решение № 5579/25.10.2011 год., постановени по гр.дело № 4634/2010 год. в частта, с която е отхвърлен за разликата над уважения размер от по 70 000 лева за всеки искът на касаторите срещу Националното бюро на българските автомобилни застрахователи /Н./, [населено място] за заплащане на застрахователно обезщетение по международна застраховка „гражданска отговорност” от системата „зелена карта” за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, станало на 05.11.2007 год. на територията на България, по вина на водача на МПС с гръцка регистрация А. П., при което е загинал техният наследодател Т. Б., предявен съответно за сумите от 150 000 лева-за съпругата и по 120 000 лева-за всяко едно от децата, както и в частта му относно присъдените в полза на ответника съдебни разноски в размер общо на 6 520 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимите обезщетения, който се явява твърде занижен с оглед претърпените от ищците болки и страдания от загубата на техния наследодател.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторите сочат основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по поставените материалноправни и процесуални въпроси, които обобщени се свеждат до: 1. приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението от непозволено увреждане. 2. началният момент за присъждане на мораторни лихви, който според касаторите е датата на непозволеното увреждане, а не момента на уведомяване на Н., както е приел съда и 3. дължат ли се съдебни разноски на ответника в случаите, когато ищецът е освободен от заплащане на държавна такса. Позовава се на приложени към жалбата съдебни актове на ВКС, САС и СГС.
Въззивното решение на Софийски апелативен съд е обжалвано с касационна жалба и от ответника Н., [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Д.Д. в осъдителната му част с оплаквания, че същото е недопустимо, евентуално-неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди се на първо място, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като погрешно е квалифицирал иска по чл.284 вместо по чл.282, ал.3 и 5 КЗ. В тази връзка в изложението си по чл.284, ал.1, т.1 ГПК, обосновавайки основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, оспорва материалноправната си легитимация по съображение, че фактическият състав на чл.284 КЗ е различен и неотносим към предмета на делото, тъй като в процесния случай липсва застрахователно събитие, настъпило извън територията на България, на територията на държава-членка или на територията на трета държава по време на пътуване между териториите на две държави-членки на Европейския съюз. Липсва и пряко предявена претенция за обезщетение към чуждестранния застраховател или неговия представител за уреждане на претенции в България. Излага съображения, че фигурата на Компенсационния орган по чл.284 КЗ е нова за българското законодателство и разграничението й е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на противоречива съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, като твърди, че размерът на присъдените обезщетения е твърде завишен, като не е отчетен в достатъчна степен приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и след проверка на данните по делото намира, че и двете касационни жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната им редовност не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на СГС, с което е уважен частично предявеният от наследниците на Т. А. Б. иск и е осъден ответника Н. на основание чл.282 КЗ да заплати на всеки от тях по 70 000 лева, представляващи застрахователно обезщетение по международна застраховка „гражданска отговорност” от системата „зелена карта” за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на ПТП, станало на 05.11.2007 год. на територията на България, при което е загинал техния наследодател, като е отхвърлил претенциите до предявения размер. По делото е безспорно установена вината на водача на МПС с гръцка регистрация А. П. по силата на постигнатото по н.о.х.д.№ 302/2009 год. на ОС-Благоевград споразумение, което съгласно чл.383, ал.1 НПК има значение на влязла в сила присъда и на основание чл.300 ГПК е задължително за гражданския съд относно деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Безспорно е също, че процесният автомобил е бил застрахован с международна застраховка „зелена карта” от гръцката застрахователна компания „Д. Ю.”, издала полицата и по силата на закона, международните договорености и Вътрешните правила на Съвета на бюрата, Н. е пасивно легитимиран да отговаря по искове и да урежда претенции по щети, настъпили при ПТП на територията на България за сметка на чуждестранните застрахователни компании или Национални бюра, което се потвърждава от ответника в писмения му отговор, депозиран пред СГС на 28.05.2010 год. Въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал /включително заключенията на назначените експертизи/ и релевантите за спора факти и обстоятелства, съдът е приложил принципа на чл.52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на ищците за претърпените болки и страдания, настъпили от загубата на техния баща и съпруг. Анализирайки събраните писмени и гласни доказателства решаващият съд е направил извода, че загиналият обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат при установения механизъм на автопроизшествието и в тази връзка на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намален с 30% размерът на дължимите обезщетения на колкото е преценен приноса му за настъпване на автопроизшествието. Изводът за наличие на съпричиняване е обоснован с конкретните данни по делото и мнението на автотехническата експертиза. Доколкото отговорността на ответника е гаранционна съдът е присъдил мораторна лихва от момента на уведомяването на Бюрото, а не от настъпването на деликта, като са осъдени ищците да заплатят на ответника дължимите съдебни разноски, изчислени по компенсация съобразно отхвърлената част от иска.
При тези данни основният материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора, е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 год., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите по делата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т.11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетенията при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите , предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГК и ТК на ВКС.
Аналогично е положението и по въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, по отношение на който също е налице задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17/18.11.1963 год., на която обжалваното решение не противоречи. Въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Касае се за определяне размера на отговорността на виновния причинител на вредите, поради което не е необходимо установяване вината на самия увреден. Поведението на последния е от значение доколкото може да се направи разграничение по размер на вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на делинквента и тези причинени от увредения. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Различният изход в приложените съдебни решения се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставеният от ищците въпрос за началния момент за присъждане на мораторни лихви върху претендираните обезщетения, който въпрос е изрично уреден в разпоредбата на чл.282, ал.5 КЗ, която препраща към чл.271, ал.5 КЗ, според която увреденото лице има право на законната лихва за забава след изтичането на срока по чл.271, ал.1 КЗ от предявяване на претенцията пред застрахователя. Цитираните в жалбата съдебни актове са неотносими, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка и касаят мораторни лихви по искове за обезщетение от непозволено увреждане, предявени срещу делинквента или пряко срещу неговия застраховател, а не срещу Гаранционния фонд или Н.. В случая Н. не е застраховател, нито делинквент, а законът му възлага отговорност за чуждо задължение и то в случаите, когато това е поискано от пострадалите.
Неоснователно се явява и оплакването на ищците-касатори относно присъдените в полза на ответника съдебни разноски за първоинстанционното производство в размер на 6 520 лева, изчислени по компенсация съразмерно с отхвърлената част на предявения иск. Последователна и непротиворечива е съдебната практика по въпроса, че дори и в случаите, когато ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, при отхвърляне на иска му, той дължи на ответника направените и поискани от него съдебни разноски съразмерно с отхвърлената част. Това задължение е законова последица при неблагоприятен за страната изход на делото да компенсира неиницииралата производството страна за изразходваните от нея средства за участието й в процеса – опр.№ 753/20.12.2011 год. по ч.гр.дело № 564/2011 год. на ВКС, ГК, ІV г.о. Постановеното в този смисъл решение в частта му за разноските е в съответствие с цитираната практика на ВКС, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира за погрешни твърденията на касатора – Н. за недопустимост на обжалваното решение. Въззивното решение е валидно – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната му власт. Изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава участвали в последното съдебно заседание, когато е даден ход по същество на делото. Твърдяната неправилна правна квалификация, на която се позовава касатора, поначало представлява порок, водещ до неправилност, а не до недопустимост на съдебния акт, в който смисъл е и константната практика на ВКС. Независимо от това, видно от данните по делото и съдържанието на постановените решения от двете съдебни инстанции, съдът е разгледал иск за заплащане на застрахователно обезщетение по международна застраховка „гражданска отговорност” за вреди от ПТП реализирано на територията на България от МПС с чуждестранна регистрация от държава-членка на системата „зелена карта”. Искът е предявен срещу Н., за който се поражда задължение за изплащане на полагащото се застрахователно обезщетение по силата на постигнатите международни договорености между държавите членки и Вътрешните правила между бюрата като орган, съдействуващ за функционирането на системата „зелена карта”-чл.282, ал.3 КЗ, а не в качеството му на компенсационен орган – ал.3 на чл.282 КЗ, на когото са възложени различни функции. В тази връзка погрешно цитирания във въззивното решение текст на чл.284 КЗ не влияе на правната квалификация на предявения иск – както вече беше посочено касае се за претенция за изплащане на застрахователно обезщетение по международна застраховка гражданска отговорност от системата „зелена карта”.
По отношение материалноправната легитимация на ответника по този иск въпросът е законодателно уреден. Съгласно Анекс 2 към К. резолюция за улесняване на международния сухопътен транспорт /отнасящ се за системата за международно автомобилно застраховане „зелена карта”/, приет от Икономическата комисия за Европа на О. /чийто член е и Република България/ на нейната 94-та сесия, във всяка държава правителството официално признава една организация като негово Национално бюро на застрахователите, което поема обслужването на правните процедури по отношение на всяка претенция във връзка с наличието на застрахователно покритие на отговорности към трети лица, произтичащи от пътни произшествия на територията на съответната държава, причинени от водачи на МПС, застраховани по системата „зелена карта”. В съответствие с поетите международни ангажименти в чл.82 от приетия през 1997 год. Закон за застраховането /отм./ е предвидено учреденото Национално бюро на българските автомобилни застрахователи да извършва дейностите, като урежда претенциите за вреди, причинени на територията на България от автомобили с чуждестранна регистрация, чиито водачи притежават „зелена карта”, включително като изплаща застрахователни обезщетения за сметка на чуждестранния застраховател. По този начин Н. по силата на закона се явява единственият оторизиран представител на всички застрахователи издали застраховка „зелена карта” с териториална валидност за България, отговарящ за претенциите за вреди, причинени на територията на страната. След отмяната на Закона за застраховането функциите и компетентността на Н. са уредени по аналогичен начин в глава двадесет и шеста на действуващия Кодекс за застраховането – в сила от 01.01.2006 год. Съгласно пар.6, ал.7 от ПЗР на КЗ, от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на България към Европейския съюз, Н. изпълнява задълженията си по Вътрешните правила на Съвета на бюрата, приети в [населено място], остров К. на 30.05.2002 год.
С оглед на изложеното, не е налице твърдяното от ответника-касатор основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързан с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 508/30.03.2012 год., постановено по гр.дело № 4041/2011 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: