4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 847
С., 27.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2554/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. П., подадена чрез адв. А. П., срещу въззивно решение № 106 от 02.03.2017г. на Смолянския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 359/2016г. С това решение е обезсилено решение № 115 от 15.07.2016г., постановено по гр.д. № 392 по описа за 2015г. на Девинския районен съд, в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от А. Г. П. срещу Р. С. О. иск за заплащане на сумата от 10 581 лв., главница /остатъчна главница по споразумение от 28.04.2010г./, ведно със законната лихва, считано от 23.12.2015г. до окончателното й изплащане и за сумата от 454 лв. държавна такса, като производството по отношение на тези претенции е прекратено като недопустимо. С въззивното решение е потвърдено решението на Девинския районен съд в частта, с която А. Г. П. е осъдена да заплати на Р. С. О. сторените по делото разноски в размер на 830.00 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в противоречие с трайната практика на ВКС въззивният съд приел, че споразумението не е новация, тъй като не се твърди настъпване след влизане в сила на решението по гр. д. № 547/12г. на Д. на релевантни факти, а позоваването на обстоятелства, настъпили преди това е преклудирано, поради което оставил без разглеждане предявения иск. Касаторът обоснова довода си, че сключеното между страните споразумение има характер на новация и съжденията на въззивния съд в противен смисъл са неправилни.
Ответната страна Р. С. О. в писмен отговор, чрез адв. Б. П., изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните.
За да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната част и прекрати производството по делото въззивният съд е приел, че на 28.04.2010 г. между страните е сключено споразумение относно начина на погасяване на задължението, предмет на образувано изпълнително дело № 77/2010г. по описа на СИС при Д.. Ищцата основава исковата си претенция за сумата от 10 581 лв. на твърдението, че задълженията по споразумението не са изпълнени от ответницата О., като обосновава, че същото има характера на новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. Въззивният съд е констатирал, че по подадено от А. Г. П. срещу Р. С. О. заявление е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК № 806/15.06.2011г. по образуваното ч. гр. д. № 354/2011г. на Девинския районен съд въз основа именно на соченото споразумение от 28.04.2010г. С постановеното в развилото се впоследствие производство по реда на чл. 422 ГПК решение № 85/01.04.2013г. по гр. д. № 547/2012г. на Девинския районен съд е признато за установено, че Р. О. дължи на А. П. сумата от 803, 68 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2011г. до окончателното й изплащане, като вземането произтича от споразумение от 28.04.2010г., а за останалата част над 803, 68 лв., ведно със законната лихва до претендирания размер от 10 581 лв., ведно със законната лихва, искът е отхвърлен, респективно присъдени са сторените в заповедното производство разноски в размер на 25.00 лв., а не в размер на 218,19 лв. Установено е, че постановеното решение е влязло в сила и че образуваното въз основа на него изпълнително дело е прекратено поради погасяване на дължимите суми от ответницата О., чрез прихващане на вземане срещу ищцата и чрез заплащане на дължимите в полза на НАП и Д. суми. При тези факти въззивният съд е приел предявените искови претенции за недопустими на основание чл.299, ал.1 ГПК, тъй като с влизане в сила на решението по гр. д. № 547/2012 г. на Д. със сила на присъдено нещо е признато, че вземането не съществува за отхвърлената част, а за уважената същото е погасено. Обосновал е извод, че с твърдението, че споразумението представлява новация не се сочи настъпване на обстоятелство, настъпило след влизане в сила на решението по гр. д. № 54782012г. на Д., а позоваването на такива, настъпили преди това, е преклудирано. Счел е, че действително исковете са погасени по давност и не е налице новация, но обосновал, че въпросите биха били предмет на обсъждане само при допустимост на исковете, каквато не е налице.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК /ДВ, бр. 47/2009г./ за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка. Ако твърди, че правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК /в ред. ДВ бр. 47 от 2009г./следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика /Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. В конкретния случай касаторът не формулира правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК и не обосновава и наличие на поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280 т.1 ГПК, но дори да се приеме, макар и непрецизно, че касаторът е формулирал правен въпрос, свеждащ се до това обективира ли процесното споразумение признаците на обективна новация, то същият не е обуславящ решаващите мотиви на съда. Основните доводи на касатора са свързани с обосноваване на тезата му, че споразумението, сключено между страните, обосноваващо дължимостта на исковата сума, представлява новация. Решаващият мотив на съда не е дали споразумението е новация или не, а че съгласно чл. 297 – 299 ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за насрещните страни и техните правоприемници, които са длъжни да преустановят спора и е недопустимо разрешеният със сила на присъдено нещо спор да бъде пререшаван, както и, че позоваването на твърдението за наличие на новация, обективирана в процесното споразумение, е преклудирано. Същевременно не се обосновава и поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като касаторът не сочи съдебна практика, на която счита, че противоречи въззивното решение, нито обосновава в какво се състои твърдяното противоречие.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 450.00 лв., чието извършване се удостоверява с отбелязването върху представения договор за правна защита и съдействие от 23.04.2017г.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 106 от 02.03.2017г. на Смолянския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 359/2016г.
ОСЪЖДА А. Г. П. да заплати на Р. С. О. сумата от 450.00 лв. разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: