4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
[населено място] 10.02.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2066/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „В&В. оранжерии П.“ О. против решение №91/26.04.2016г. по в.т.д.№41/16г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено изцяло решение №80/12.12.15г. по т.д.№29/2015г. на Окръжен съд Ловеч,с което по отношение на касатора по предявения срещу него от [фирма]/н/ на основание чл.694 ал.1 от ТЗ отрицателен установителен иск е признато за несъществуващо предявеното от „В&В. оранжерии П.“ О. в производството по несъстоятелност на [фирма]/н/ негово вземане за сумата 26 879,23 лв.,заявена като направени разноски в заповедно и изпълнително производства.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и противоречие със закона и съдебната практика на решението на апелативния съд.
Ответникът [фирма] /н/ възразява срещу сочените от касатора основания за допускане на решението на ВтАС до касационно обжалване и оспорва по същество изложените в касационната му жалба доводи му за неправилност на същото.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да уважи частично предявения от несъстоятелния длъжник отрицателен установителен иск за несъществуване на прието в производството по несъстоятелност вземане за разноски в размер на 26 879,23 лв.,като дължими в заповедното и изпълнителното производство, въззивният съд е констатирал,че е налице висящо производство по предявен от касатора- ответник иск по чл.422 ГПК за установяване на вземане по заповед за изпълнение,което длъжникът е оспорил с възражение по чл.414 ГПК ; че това вземане,в размер на 600 000 лв. е предявено от кредитора в производството по несъстоятелност на длъжника,ведно със сумата 42 081,89 лв. направени разноски в заповедното и в последвалото го изпълнително производство ; че след включването му в списъка на неприетите вземания от синдика и подадено от кредитора възражение по чл.690 ТЗ, с определението си по чл.692 ТЗ съдът по несъстоятелността го е включил частично в списъка на приетите вземания – до размер на 300 000 лв.,като е включил и пълния размер на предявеното вземане за разноски – 42 081,89 лв.По съществуването на спорното по предявения настоящ иск вземане за разноски въззивният съд е приел,че тъй като в производството по несъстоятелност е призната за дължима половината от сумата на вземането,за което е издадена заповед за изпълнение,дължим в наполовина размер е и вземането за държавна такса , т.е 15 202,66 лв. от внесените със заявлението 30 405,31 лв., доколкото основателността на претенцията за главното вземане обуславя и съответната част от подлежащия на присъждане размер на внесена от заявителя държавна такса.Липсата на разрешен със съдебно решение спор относно остатъка от главното вземане, според въззивния съд, е предпоставка за отказ съответната част от разноските за него да бъдат възложени в отговорност на длъжника.По отношение на разликата до уважения размер от иска 26 879,23 лв. – за сумата 11 679,58 лв.,представляваща претендирани разноски на кредитора в изпълнителното производство,ВтАС е обосновал решението си с липса на представени от ответника доказателства за извършването им,респ. за съществуването на такова вземане.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.280 ал.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди противоречие с формирана по реда на чл.290 ГПК с реш.№217/09.06.11г. по т.д.761/10г. и реш.№388/17.10.11г. по т.д.№1975/10г. на четвърто г.о. на ВКС по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните,имащи значение за решаването на делото,като съобрази целия приобщен доказателствен материал и да прецени всички релевантни факти,от които произтича спорното право. В какво се изразява това противоречие касаторът не е посочил нито в изложението,нито в касационната жалба е направил оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с посочване на негови доводи, които са останали необсъдени от съда или доказателства,които не са били съобразени от него при постановяване на решението.Направеното в касационната жалба твърдение за „превратно“ обсъждане от ВтАС на обстоятелствата по висящия спор по иска по чл.422 ГПК, касае правилността на решението и е относимо към формирането на вътрешното убеждение на съда и приложението на закона.Поради това поставеният въпрос не може да обуслови приложимост на общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК.
С допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът е поставил въпросите: Издадената сметка от ЧСИ за размера на разноските,направени от взискателя в изпълнителното производство представлява ли официален свидетелстващ документ и притежава ли формална доказателствена сила относно лицето,което го е издало и материална доказателствена сила относно факта на постъпилите в изпълнението разноски? ; Когато заповедта за незабавно изпълнение не е отменена и с нея, освен вземането, е присъдена и сума за разноски,ако в списъка за вземанията по чл.692 ТЗ е включена само част от главното вземане по заповедта за изпълнение, разноските следва ли да се включат изцяло или в пропорционален размер на приетото вземане? и След като в предмета на иска по чл.422 ГПК не се включват присъдените в заповедното производство разноски включването им в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност пречка ли е във възобновеното производство по чл.637 ал.3 ГПК отговорността за тях да се разпредели от гражданския съд?
Първият от въпросите е изцяло неотносим.В предмета на обсъждане от въззивния съд не е включено доказателство „сметка от ЧСИ“, доколкото такова изобщо не е било представено по делото и поради това решаващи изводи във връзка с доказателствената сила на такава не са формирани. Частта от иска,касаеща разноски по изпълнителното производство е приета за неоснователна поради липса на ангажирани каквито и да било доказателства в подкрепа на тезата за съществуване на такова вземане.Доколко наличието на такава е коментирано в определението на съда по несъстоятелността по чл.692 ТЗ,от това не могат да бъдат направени каквито и да било изводи във връзка с поставения въпрос.Като нямащ характер на правен,въпросът не обуславя допустимост на касационното обжалване,а соченият във връзка с него допълнителен критерий не подлежи на изследване с оглед постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият въпрос,доколкото частичното отхвърляне на иска по отношение претендираните от кредитора разноски в заповедното производство за платена държавна такса въззивният съд е обосновал с мотива,че се следват такива,съразмерно на признатото и прието в производството по несъстоятелност вземане,представлява такъв от значение за изхода на делото,поради което обуславя наличието на общата предпоставка за допустимост на чл.280 ал.1 ГПК. По отношение на него обаче не е налице допълнителния критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК.Последният не е обоснован съгласно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,а само формално е посочено,че липсва по въпроса формирана съдебна практика и отговорът му ще допринесе за точното прилагане на закона.Необходимостта от допускане с цел постигане точно прилагане на закона се свързва със създадена поради неточното му тълкуване съдебна практика,налагащо промяната й или осъвременяването на създадената такава поради изменения в законодателството.Такива съображения не са развити в подкрепа на сочената предпоставка.
Третият въпрос е свързан с изложените от въззивния съд съждения относно продължаването на спряното на основание чл.637 ТЗ производство по чл.422 ГПК.Същите нямат пряко отношение към изхода на спора, доколкото не са обуславящи решаващите изводи,въз основа на които е прието несъществуването на вземане за половината от таксата, внесена по заповедното производство.Поради това и този въпрос не обосновава допустимост при общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК. Не е налице и сочената като допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,която освен че не е обоснована,съобразно изложеното по-горе,е и изначално неприложима при наличието на задължителните постановки на т.11.г от ТР №4/18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №91/26.04.2016г. по в.т.д.№41/16г. на Апелативен съд Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.