О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.85
гр. София,11.02.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на пети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1868 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. И. срещу решение №2479 от 30.11.2017 г. по в.т.д.№1561/2016 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №3789 от 19.08.2015 г. по т.д.№228/2012 г. на ОС Благоевград, с което предявеният от Н. И. И. срещу „Римска баня” ООД иск по чл.125, ал.3 от ТЗ за сумата от 25 500 лв., част от претенция за сумата от 392 090 лв., представляваща равностойност на дружествен дял, е отхвърлен, поради извършено прихващане с насрещно вземане на „Римска баня” ООД за сума в размер на 53 770 лв., дължима от Н. И. И. на основание договор за цесия от 05.1.2014 г., сключен между В. М. Т. и „Римска баня” ООД.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд в противоречие с т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова искане, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. Формулиран е и следният въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: Могат ли неправилно водени счетоводни записвания да са основание за доказване тезата на дружеството при определяне дела на напускащ съдружник.
Ответникът по касация „Римска баня” ООД не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че пред него е пренесен като спорен, въпросът относно действителната стойност на дела на напусналия дружеството съдружник – ищец, определен съобразно разпоредбата на чл.125, ал.3 от ТЗ по счетоводен баланс на ответното дружество към релевантния момент /установен по делото като 31.01.2012 г./, която стойност е приета от първоинстанционния съд, въз основа на изслушаните в първоинстанционното производство основно и две допълнителни заключения на ССЕ, да е 109 439.15 лв. Посочил е, че в съдебната практика, включително на касационната инстанция, безпротиворечиво се приема, че в случай на нередовно водено счетоводство от търговеца /несъответствие между записванията в баланса и първичните счетоводни документи, документално обосноваващи тези записвания или несъответствие на съставения за нуждите на изследването на обстоятелствата – предмет на установяване в производството по иск с правно основание чл.125, ал.3 от ТЗ счетоводен баланс, с нормативните актове, уреждащи счетоводната отчетност, или с възприетите и обективирани от самото дружество, конкретни правила и политика за водене на счетоводството му/, то за нуждите на определянето на действителната стойност на дела на напусналия дружеството съдружник, по делото следва да се изготви от назначено от съда ВЛ, нарочен, коригиран баланс, изцяло съобразен с посочените норми и правила. Изложил е съображения, че определянето на стойността дела на напуснал съдружник, при условията на чл.125, ал.3 от ТЗ се извършва по метода на определянето на т.нар. „чиста стойност на активите“, при която се изследва съотношението на общата стойност на активите на дружеството по баланса му към края на месеца на прекратяването на членството и стойността на пасивите на дружеството, съобразно същия баланс, без обаче в последната да се включват собствения капитал, резервите и финансовия резултат. Обсъждайки приетите по делото заключения, въззивният съд е приел, че изцяло базирани на изложения метод и съобразно изготвените от самите ВЛ коригирани баланси на дружеството към релевантния момент, са заключенията, приети в първоинстанционното производство и определящи дела на ищеца във възприетия и от първоинстанционния съд размер от 109 439.15 лв., както и тези на работилото във въззивното производство ВЛ, последните – само в първите им варианти на изчисляване на равностойността на дела на ищеца в отговорите на съответните задачи /№№4, 7 и 19/ на ВЛ. В този смисъл съдът и във въззивната инстанция не е обсъдил заключенията на ВЛ в останалите им части, като базиращи се на методи на изследване, съответно – на анализ на балансови показатели, неприложими в конкретния процесен случай, поради което – и въобще ирелевантни за спора, като същото се отнася и за съответните части от заключенията на ВЛ, в които по молби на ищеца пространно са изследвани действителните и хипотетични изменения на финансовите /съответно и балансови/ показатели на ответното дружество в техни части, несъставляващи част от балансовите стойности, участващи в определянето на чистата стойност на активите на ответното дружество. По отношение на задължението за осчетоводяване или неосчетоводяване на спорно задължение на ответното дружество към ДФ „Земеделие“ в размер на 811 464.96 лв., респективно относно необходимостта от корекции в осчетоводяването на балансовите показатели на ответното дружество /в отлика от извършеното такова осчетоводяване в представения по делото, изготвен от ответното дружество счетоводен баланс към 31.01.2012 г./, въззивният съд е изложил мотиви, че ответното дружество е прилагало и е било длъжно да прилага в счетоводството си националните счетоводни стандарти, съобразно които, същото задължение е следвало да бъде осчетоводено от дружеството в баланса му към 31.01.2012 г. За пълнота на изложението е изразил становище, че крайният изход на спора не би бил различен и при възприемане на по-голям конкретен размер в стойностно изражение, на дела на ищеца в ответното дружество, доколкото искът, по който е образувано производството е предявен като частичен – за сумата от 25 500 лв. и не е увеличаван впоследствие, а установеното от приетите във въззивното производство писмени доказателства, отричане с влязло в сила съдебно решение /но към последващ релевантния за определянето на процесната стойност на дела на напусналия съдружник момент – 31.10.2012 г./ на дължимостта на задължението на ответното дружество към ДФ „Земеделие“, не е от естество да се отрази на изложените изводи и на двете съдебни инстанции по спора, доколкото не би могло, включително и като новонастъпило обстоятелство да бъде съобразено, като съществуващо в обективния и правен мир към посочения, релевантен за спора по делото момент /в този смисъл Решение № 224 от 10. 09. 2010 година на ВКС, ТК, Второ т.о. по т.д. № 765/2008 г./.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На първо място следва да се посочи, че съдържащите се в изложението съображения за противоречие на решението със задължителна практика на ВКС не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право, формулиран от касатора и имащ значение за изхода на делото. В този смисъл и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби, а от друга страна ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че твърдяното от касатора произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС не може да послужи като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
От друга страна с оглед изложените от въззивния съд мотиви /съобразно които крайният изход на спора не би бил различен и при възприемане на по-голям конкретен размер в стойностно изражение, на дела на ищеца в ответното дружество, доколкото искът, по който е образувано производството е предявен като частичен – за сумата от 25 500 лв. и не е увеличаван впоследствие/, формулираният от касатора въпрос не се явява обуславящ отхвърлянето на исковата претенция, още повече, че никъде в мотивите на обжалваното решение не е възприемано становище, че неправилно водените счетоводни записвания могат да послужат за доказване на чиято и да е теза, при определяне дела на напускащ съдружник, а даденият от въззивния съд отговор на въпроса за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги /до който се свежда формулираният от касатора въпрос/, е изцяло в съответствие с многобройната и последователна практика на ВКС, която изключва и наличието на бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съобразно визираната практика вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл.182 от ГПК, респективно чл.55 от ТЗ. По смисъла на закона те имат възможна /при съгласие на страните/ доказателствена сила и като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презюмира – при оспорване подлежи на доказване, а по начало – на преценка, с оглед всички обстоятелства по делото. В случай на несъответствие между записванията в баланса и първичните счетоводни документи, документално обосноваващи тези записвания, в частност на несъответствие на съставен счетоводен баланс, в хипотезата на предявен иск по чл.125, ал.3 от ТЗ, с нормативните актове, уреждащи счетоводната отчетност или с възприетите и обективирани от самото дружество, конкретни правила и политика за водене на счетоводството му, за да се определи действителната стойност на дела на напусналия дружеството съдружник, по делото следва да се назначи експертиза, по която вещото лице да изготви коригиран баланс, изцяло съобразен с посочените норми и правила.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение №2479 от 30.11.2017 г. по в.т.д.№1561/2016 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.