– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 85
гр. София 19.02.2019 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 14.11.2018 (четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 3868 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 705/15.01.2018 година, подадена от Г. Г. Х., срещу определение № 4219/22.12.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 6140/2017 година.
С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил определение № 12 396/10.05.2017 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 10 210/2016 година, с което е върната подадената от Г. Г. Х. искова молба с вх. № 107 800/17.08.2016 година, поради неотстраняването на нередовностите й, в определения от съда срок, като е прекратено образуваното въз основа на нея гр. д. № 10 210/2016 година.
В частната си касационна жалба Г. Г. Х. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Твърди се, че не са налице нередовности на подадената от него искова молба с вх. № 107 800/17.08.2016 година. Поискано е обжалваното определение и потвърденото с него определение № 12 396/10.05.2017 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 10 210/2016 година да бъдат отмени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждането на спора по същество. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд.
Г. Г. Х. е уведомен за обжалваното определение на 08.01.2018 година, а частната му жалба срещу него е вх. № 705/15.01.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови определението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, предявена от Г. Г. Х.., с която са предявени искове за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди в общ размер 429 510.00 лева. В исковата молба се съдържало искане на ищеца да му бъде предоставена правна помощ, както и да бъде освободен от заплащане на държавна такса. С разпореждане от 04.10.2016 година съставът на Софийски градски съд оставил исковата молба без движение и дал на Х. подробни указания да уточни фактическите твърдения, на които основава иска си; да посочи кой е ответник в производството и кой е неговия адрес, да представи коректно попълнена декларация по чл. 83, ал. 2 от ГПК-написана и подписана в оригинал, с конкретно посочена дата на изготвянето й; да представи и конкретно посочени документи, удостоверяващи трудовата му заетост, доходи, здравословно състояние, публични или кредитни задължения и други. Препис от разпореждането бил връчено лично на Х. на 13.10.2017 година. Със заявление от 28.10.2016 година ищецът приложил декларация по чл. 83, ал. 2 от ГПК; съобщение от ЧСИ до И. Г. Х. за опис и оценка на апартамент в [населено място]; удостоверение за семейно положение; изпълнителен лист срещу Г. Г. Х.; експертно решение от 2013 година. С разпореждане от 27.01.2017 година съставът на Софийски градски съд повторно указал на ищеца, в двуседмичен срок от съобщението да представи коректно попълнена декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, както и конкретно посочени документи удостоверяващи липсата на трудова заетост, наличието на публични или кредитни задължения и други. С разпореждане от 27.03.2017 година първоинстанционният съд, след като констатирал, че в дадения срок Х. не е изпълнил указанията, оставил без уважение искането му за освобождаване от заплащане на държавна такса. С това разпореждане, първоинстанционният съд указал на ищеца, в едноседмичен срок от съобщението да заплати държавна такса за разглеждане на делото в размер 17 180.40 лева. Съобщението за това разпореждане било получено лично от Х. на 10.04.2017 година. Липсвали данни същото да е обжалвано, поради което съставът на Софийския апелативен съд е приел, че то е влязло в сила. Впоследствие първоинстанционният съд, след като констатирал, че в дадения срок държавната такса не е внесена, приел, че нередовностите на исковата молба не са отстрани, поради което е върнал същата на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК и е прекратил производството по делото.
Въз основа на горните съображения съставът на Софийския апелативен съд е приел, че при постановяването на първоинстанционното определение съставът на Софийски градски съд е процедирал в пълно съответствие с последователно поддържаното в практиката на ВКС становище, че връщането на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, е допустимо и възможно само при условие, че съдът е дал на ищеца ясни и изчерпателни указания относно подлежащите на отстраняване нейни нередовности. Съставът на Софийски градски съд в изпълнение на правомощията си по чл. 129, ал. 2 от ГПК, след като констатирал нередовността на исковата молба бил дал точни и ясни указания на Г. Г. Х. за отстраняване на нередовностите. В дадения от съда срок, а и до датата на постановяване на първоинстанционното определение указанията на съда не били изпълнени, поради което именно неизпълнението им, било основание за прилагане на неблагоприятните последици по чл. 129, ал. 3 ГПК. Определението, с което първоинстанционният съд се произнасял по искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК, подлежало на самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност, поради което е недопустимо съдът инцидентно, по повод контрол върху определението за връщане на исковата молба заради не внесена държавна такса, да извършва проверка дали са били налице предпоставките за освобождаване по този ред на ищеца и дали решаващият съд правилно е приложил критерия за освобождаването от такси и разноски. В случай Г. Г. Х. могъл, но не е обжалвал определението за оставяне на искането му по чл. 83, ал. 2 от ГПК без уважение, като същото било влязло в сила, поради което съставът на Софийския апелативен съд не следвало да обсъжда наведените в жалбата пред него съображения и искания в тази насока.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. Х. е поискал обжалваното определение да бъде допуснато до касационен контрол по правния въпрос за това подлежи ли на отмяна влязло в сила определение по чл. 83, ал. 2 от ГПК в случай на възникване на обстоятелства за допускане на правна помощ в рамките на процеса на обжалване на определението, прекратяващо първоинстанционното производство на това основание. Твърди се, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата като в тази връзка се сочи определение № 298/10.09.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 3921/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., както и че отговора на този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърдението за противоречиво разрешаване на така поставения въпрос от съдилищата обаче не можа да бъде обосновано с посочения от Х. съдебен акт на ВКС. В представеното определение № 298/10.09.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 3921/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., е разгледана различна хипотеза от тази в настоящето производство. При нея страната по делото, която е била освободена от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, е починала в хода на съдебното производство и е била заместена от своя правоприемник. Съдът по съществото на спора е приел, че този правоприемник не може да се ползва от постановеното в полза на неговия праводател освобождаване от държавна такса, поради което го е задължил да внесе същата. Именно тези указания на съда по същество са били атакувани пред ВКС, който с посоченото определение е приел, че актът на съда по същество, с който са дадени указания за внасяне на такса не подлежи на обжалване. В мотивите на определението е посочено, че: „Освобождаването от задължението за внасяне на такси и разноски в хипотезата на чл. 63, ал. 1, б. „б“ ог ГПК (отм.), съответно чл. 83, ал. 2 от ГПК става не по общо разпореждане на закона по категории дела, а с оглед конкретна преценка на съда за възможностите на един конкретен ищец да понесе разходите за конкретно гражданско производство. Всеки съд е компетентен да следи за внасяне на таксите и на разноските, които страната дължи за процесуалните действия, които предстои да бъдат извършени пред него. Тъй като имущественото състояние на едно лице може да се променя динамично в течение на процеса, то биха могли и да отпаднат основанията, поради което същото лице е било освободено от задължението по внасяне на такси и разноски. Както не би могла да се отрече възможността на страната да направи искане за освобождаване от такси и разноски за първи път пред въззивната или касационната инстанция, така не би следвало да се отрече възможността да отпадне фактическото основание, поради което страната е била освободена от същото задължение.”. В определението обаче не е разглеждан поставения от Г. Г. Х., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, правен въпрос и липсва произнасяне по него. Същевременно в обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд не е отрекъл приетото с мотивите на определение № 298/10.09.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 3921/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., а само е приел, че определението на съда по чл. 83, ал. 2 от ГПК подлежи на самостоятелно обжалване и след като е влязло в сила не може да извършва преценка за законосъобразност на същото в производството по обжалване на последващото за прекратяване на производството поради неизпълнение на задължението за внасяне на дължимата се държавна такса, без да има твърдения за промяна на обстоятелствата, при които е постановено определението по чл. 83, ал. 2 от ГПК. С оглед на това не може да бъде прието, че така поставения от Г. Г. Х., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Освен това съставът на Софийския апелативен съд не е разглеждал въпроса за предоставянето на правна помощ на Г. Г. Х. в производството по обжалване на определението на Софийски градски съд, а едва впоследствие след постановяване на обжалваното определение.
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 4219/22.12.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 6140/2017 година. по подадената срещу него от Г. Г. Х., частна касационна жалба с вх. № 705/15.01.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4219/22.12.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 6140/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.