О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
гр. София, 25.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3049 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 79381/17.06.2019 г., подадена от И. Й. Г., М. П. Г., Х. П. Й., Г. Х. Й., В. Х. С., Ц. Г. Р., Х. Г. Г.-С., Г. Г. Ч. и Р. Д. Д. срещу решение № 3334 от 9.05.2019 г. по гр. д. № 4264/2018 г. на Софийски градски съд в частта, в която съдът е отменил решение № 303273 от 29.12.2017 г. по гр. д. № 3757/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от М. Й. В. срещу Г. Р. Д. (починал в хода на въззивното производство и заместен от наследника му по закон Ц. Г. Р.), И. Й. Г., М. П. Г., Х. П. Й., Г. Х. Й., В. Х. С., Р. Д. Д., Х. Г. Г. и Г. Г. Ч. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. трето ЗЗД за обявяване нищожността на договор за продажба на наследство от 29.09.2000 г., вписан с вх. peг. № 24014, том X., № 141, между продавача Г. Х. В. и купувачите В. Й. Й. и И. Й. Г., поради липса на предписаната от закона форма; иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на М. Й. В. върху 1/12 ид. част от процесните 15 недвижими имота, и иск с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН за обявяване нищожността на договор за доброволна делба от 5.02.2001 г., вписан с акт № 18, том I, peг. № 409, поради неучастие на един от съсобствениците на поделените имоти – М. Й. В., както и в частта, с която е осъдил М. Й. В. да заплати на И. Й. Г. разноски над сумата от 334 лв., и в частта, с която е осъдена М. Й. В. да заплати на Г. Р. Д. (починал в хода на въззивното производство и заместен от наследника му по закон Ц. Г. Р.), разноски над сумата 133 лв., и вместо това е: прогласил нищожността на договор за продажба на наследство от 29.09.2000 г., вписан с вх. peг. № 24014, том X., № 141, сключен между продавача Г. Х. В. и купувачите В. Й. Й. и И. Й. Г., поради липса на предписаната от закона форма; признал е за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Ц. Г. Р., (конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия Г. Р. Д.), И. Й. Г., М. П. Г., Х. П. Й., Г. Х. Й., В. Х. С., Р. Д. Д., Х. Г. Г. и Г. Г. Ч., че М. Й. В. е собственик по наследство върху 1/12 ид. части от процесните недвижими имоти; прогласил е нищожността на договор за доброволна делба от 5.02.2001 г.
За да постанови решението си в обжалваните му пред ВКС части, въззивният съд е приел, че договорът за продажба на наследство от 29.09.2000 г. е нищожен, поради неспазване на изискуемата нотариална форма по чл. 18 ЗЗД, тъй като същият следва да бъде квалифициран като договор за продажба на отделни недвижими имоти, а не като договор за продажба на наследство, с приложима облекчена форма по чл. 212 ЗЗД. Изложил е, че изразената във въпросния договор воля на продавача Г. Х. В. и купувачите е ясна – за прехвърляне на наследството като съвкупност от права и задължения, при наличие на вече извършена продажба на наследството на Д. Н. като съвкупност от права и задължения през 1990 г. Посочил е, че наличието на „новооткрито наследство“ по смисъла на чл. 90а ЗН не променя факта, че процесните имоти не изчерпват наследството на сочения наследодател, поради което за прехвърлянето им следва да бъде спазена императивната норма на чл. 18 ЗЗД. След като майката на ищцата през 1990 г. се е разпоредила с полученото от нея наследство на Д. Н. като съвкупност от права и задължения, реституираното по ЗСПЗЗ през 1999 г. имущество, представляващо „новооткрито наследство“, не може да бъде отчуждено отново като съвкупност от права и задължения на същия наследодател, а само като отделни имуществени обекти, в съответната нотариална форма за действителност. Предвид основателността на иска по чл. 26, ал. 2, пр. трето ЗЗД, въззивният съд е намерил за частично основателен установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. При разглеждането на този иск СГС е съобразил т. 2 от ТР № 1/4.11.1998 г. по тълк. д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която кръгът на законните наследници на възстановената собственост се определя към момента на откриване на наследството, респ. смъртта на наследодателя – в случая Д. Н. Р.. По иска с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН Софийски градски съд е приел, че атакуваният договор за доброволна делба от 5.02.2001 г. на процесните земеделски имоти, сключен между ответниците, е нищожен поради неучастието на ищцата, в качеството й на съсобственик.
Жалбоподателите твърдят, че решението на въззивния съд в обжалваните от тях части е постановено в противоречие със закона, неправилно е и необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите сочат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от материалноправен характер с основополагащо значение за спора и за точното прилагане на закона:
1) Налице ли е законово основание новооткритите наследства по смисъла на чл. 9а, чл. 90а и чл. 91а ЗН да бъдат третирани по различен начин от наследствата, открити преди въвеждането на установените с посочените правни норми фикции и да се приеме, че те не могат да бъдат предмет на договор за продажба на наследствени права по чл. 212 ЗЗД.
Жалбоподателите твърдят, че произнасянето на Върховния касационен съд по този въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона, тъй като, освен че в закона не е посочен различен начин на третирането им, не е налице и съдебна практика, даваща отговор на този въпрос. Излагат, че самият закон дефинира две отделни съвкупности с общ произход – наследяването по закон от един наследодател, въвеждайки понятието „новооткрито наследство“; щом в случаите, когато преди въвеждането на посочените по-горе законови фикции е било открито наследство и възникналите от този факт права са били прехвърлени по чл. 212 ЗЗД (с изключение на имотите по чл. 90а и 91а ЗН), този договор се приема за действителен, тогава какво е основанието наследникът по новооткритото наследство да не може да се разпореди със съвкупността от новопридобитите права по същия ред и да бъде поставен в различно положение.
2) Ако преди реституирането на имотите в патримониума на наследодателя не са били налице никакви имущества, а с новооткритото наследство се изчерпват всички негови права и задължения, то тогава допустим ли е договорът за продажба на наследствени права по реда на чл. 212 ЗЗД по отношение на новооткритото наследство.
Жалбоподателите считат, че отговорът на този въпрос предполага да се изясни следното: новооткритото наследство представлява ли съвкупност от права и задължения или винаги са конкретно определени вещи. Твърдят, че са възможни различни хипотези, включително и такава, при която на наследника да не е известно, че собствеността върху определени имоти се възстановява, тъй като реституцията им настъпва ех lege. Например, на наследника по закон може да не му е известно, че имот на наследодателя му е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС. Ако същият се намира в собственост на държавата по силата на чл. 1 ЗВСОНИ, то собствеността върху него се възстановява по силата на закона, без да е необходимо наследникът да направи специално изявление за това. Считат, че не може да има съмнение, че такова имущество би могло да е част от новооткритото наследство, независимо от знанието или незнанието на наследника и при това положение поставят въпроса дали може да му бъде отречена възможността да продаде наследствените си права по реда на чл. 212 ЗЗД.
3) Как трябва да процедира съдът, ако само по отношение на един от наследодателите преди въвеждането на фикциите по чл. 90а и 91а ЗН е налице договор за продажба на наследствени права, но по отношение на други наследодатели такъв не е налице. Тогава възможна и допустима ли е продажбата на наследствени права по реда на чл. 212 ЗЗД само по отношение на новооткритото наследство, което изчерпва изобщо наследството на даден наследодател.
Във връзка с този въпрос жалбоподателите сочат, че Г. В. е продала не само новооткритото наследство, произтичащо от майка й Д. В., но и новооткритото наследство, произтичащо от баба й Т. Д. В. и от баща й Р. М. В., и поставят въпроса: Ако с новооткритото наследство от Т. В. и Р. В. се изчерпва наследството им, допустимо ли е тези наследствени права да бъдат отчуждени по реда на чл. 212 ЗЗД?
М. Й. В. е подала отговор по чл. 287 ГПК, с който оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не засягат предмета на спора.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Не следва да се допуска касационно обжалване по първия формулиран в изложението въпрос, тъй като същият е твърде общо и абстрактно зададен, не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд и в този смисъл не представлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е и некоректно зададен, тъй като по подразбиране слага знак за тъждественост между наследството като съвкупност от имуществените права и задължения на наследодателя, и „новооткритото наследство“ по смисъла на чл. 91а ЗН, каквато не е налице („новооткритото наследство“ съгласно закона и Тълкувателно решение № 1/4.11.1998 г. по гр. д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС е фикция, с която се обособява възстановената собственост на имоти, които поради одържавяването им не са били в патримониума на наследодателя, и която възстановена собственост се обособява в отделен обект за наследяване, за който се прилагат специално създадените правила, без да се променя времето и мястото на откриване на наследството и кръгът на наследниците).
Разпоредбата на чл. 212 ЗЗД урежда, че продажбата от наследник на едно наследство изцяло, без да се сочат неговите предмети, се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Разпоредбата е ясна и непротиворечиво прилагана, като не е необходимо създадената практика да се променя или осъвременява – предвидената в чл. 212 ЗЗД облекчена форма е приложима само в хипотезата на продажба на наследството като съвкупност от всички имуществени права и задължения на наследодателя, които са били налице към момента на откриване на наследството и са приети от наследника-продавач, но не и когато обект на сделката е правото на собственост върху отделни вещи, които не изчерпват цялото наследство, независимо от начина на групирането им. В конкретния казус въззивният съд е приел, че доколкото „новооткритото наследство“, включващо процесните имоти, не изчерпва цялото наследство, което Г. Х. В. е получила от Д. Н. В. и явяващо се предмет на договора от 29.09.2000 г., очевидно по отношение на него чл. 212 ЗЗД е неприложим. Така даденото разрешение съответства изцяло на разпоредбата на чл. 212 ЗЗД и на съдебната практика по прилагането й.
Вторият и третият въпроси не са във връзка с решаващите мотиви на въззивното решение и предполагат чисто теоретични разработки от съда. Софийски градски съд в постановеното от него решение не е установил, че с договора за продажба на наследство от 29.09.2000 г. са били прехвърлени реституирани имоти, изчерпващи цялото получено от прехвърлителката от един или няколко наследодатели наследство. Затова и не е разсъждавал в посока на формулираните на второ и трето място в изложението въпроси. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответницата по касационната жалба не е направила разноски, които да й бъдат присъдени от настоящия съд.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3334 от 9.05.2019 г. по гр. д. № 4264/2018 г. на Софийски градски съд в частта, в която съдът е отменил решение № 303273 от 29.12.2017 г. по гр. д. № 3757/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от М. Й. В. срещу Г. Р. Д. (починал в хода на въззивното производство и заместен от наследника му по закон Ц. Г. Р.), И. Й. Г., М. П. Г., Х. П. Й., Г. Х. Й., В. Х. С., Р. Д. Д., Х. Г. Г. и Г. Г. Ч. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. трето ЗЗД за обявяване нищожността на договор за продажба на наследство от 29.09.2000 г., вписан с вх. peг. № 24014, том X., № 141, между продавача Г. Х. В. и купувачите В. Й. Й. и И. Й. Г., поради липса на предписаната от закона форма; иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на М. Й. В. върху 1/12 ид. част от процесните 15 недвижими имота, и иск с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН за обявяване нищожността на договор за доброволна делба от 5.02.2001 г., вписан с акт № 18, том I, peг. № 409, поради неучастие на един от съсобствениците на поделените имоти – М. Й. В., както и в частта, с която е осъдил М. Й. В. да заплати на И. Й. Г. разноски над сумата от 334 лв., и в частта, с която е осъдена М. Й. В. да заплати на Г. Р. Д. (починал в хода на въззивното производство и заместен от наследника му по закон Ц. Г. Р.), разноски над сумата 133 лв., и вместо това е: прогласил нищожността на договор за продажба на наследство от 29.09.2000 г., вписан с вх. peг. № 24014, том X., № 141, сключен между продавача Г. Х. В. и купувачите В. Й. Й. и И. Й. Г., поради липса на предписаната от закона форма; признал е за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Ц. Г. Р., (конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия Г. Р. Д.), И. Й. Г., М. П. Г., Х. П. Й., Г. Х. Й., В. Х. С., Р. Д. Д., Х. Г. Г. и Г. Г. Ч., че М. Й. В. е собственик по наследство върху 1/12 ид. части от процесните недвижими имоти; прогласил е нищожността на договор за доброволна делба от 5.02.2001 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.