5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
[населено място], 26.02.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2392/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. С. срещу решение №12/01.03.18г., постановено по в.т.д. №8/18 г. на Бургаски апелативен съд,с което е потвърдено решение №111/29.03.17г. по т.д.№420/15 г. на Бургаски окръжен съд,с което по предявения от „Уникредит Булбанк“АД иск с правно основание чл.422 ГПК е признато за установено по отношение на касатора,че дължи на банката, солидарно с И. В. С. и „Силва – юг“ЕООД, по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице от 21.05.2009г., с анекси към него и договор за заместване в дълг от 12.06.12г. сумите 221 257,88 лв. главница и 102 976,35 лв. лихви за периода 25.06.12г. до 10.05.15г. /в т.ч. редовна лихва,лихва върху просрочена главница и наказателна лихва/, 666,36 лв. периодична такса за управление на кредита,както и законна лихва от 11.05.15г. до изплащането на задължението.
В касационната жалба е оспорена правилността на въззивното решение по съображения за допуснати нарушения на процесуални правила и неправилно приложение на материалния закон , както и за необоснованост. Претендира се допускане до касационен контрол, отмяна на решението на въззивната инстанция и разрешаване на спора по същество с отхвърляне на иска.
Ответникът по жалбата „Уникредит Булбанк“АД в писмен отговор е заел становище за липса на предпоставки за допускането на въззивното решение до касационен контрол,а по същество – за неоснователност на наведените от касатора оплаквания.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди постановеното от БОС решение въззивният съд е приел за установено по делото,че между банката-ищец и Д. Я. К. е бил сключен на 21.05.2009г. валиден договор за ипотечен банков кредит, сумата по който в размер на 240 000 лв. е била усвоена изцяло, като към него били сключени още четири анекса,последният – от 09.04.2012г. ; с договор от 12.06.2012г. за заместване в дълг,в който изрично било посочено,че се сключва на основание чл.102 ЗЗД, дългът на К., посочен в конкретен размер към датата на сключването на договора, бил поет от И. В. С. при условията на солидарност с В. Г. С. и още три лица; поради липса на плащания за погасяване на главницата и лихвите след сключването на договора за заместване в дълг банката отправила писмена покана до длъжниците,с която ги уведомила за обявяването на кредита за предсрочно изискуем от 29.12.2012г., като им дала седемдневен срок да изпълнят с предупреждение за последващо принудително изпълнение; поради непоследвало плащане банката пристъпила към осъществяване правата си по реда на заповедното производство. При тези фактически обстоятелства, споделяйки и изложените от първата инстанция мотиви,към които е препратил ,с оглед предоставената му с разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална възможност, съдът е намерил предявения установителен иск за основателен. Наведените със защитата на длъжниците възражения за нищожност на договора за заместване в дълг,тъй като към датата на сключването му не е съществувало определено по размер вземане на банката /доколкото кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем/; че ответниците не са пасивно легитимирани да отговарят за вземането,тъй като не са сключили анекс към договора за банков кредит,с който да се новира задължението; че не е спазена процедурата по обявяване на кредита за предсрочно изискуем и,че не са налице необходимите банкови и счетоводни документи,установяващи размера и дължимостта на вземането, са намерени от въззивния съд за неоснователни. За да се аргументира, съставът е посочил, че, независимо от факта,че договорът не е бил обявен за изцяло предсрочно изискуем към датата на сключването на договора от 12.06.2012г., с него валидно е поето задължението на кредитополучателя за погасяване на вноските по редовната главница и лихвите, а в договора за заместване в дълг страните изрично са уговорили предпоставки, при които задължението по кредита става изцяло предсрочно изискуемо. Намерил е,че в случая не е налице субективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, доколкото не е възникнало ново облигационно правоотношение на мястото на съществуващото кредитно правоотношение,което не е прекратено, а на основание чл.102 ЗЗД старият длъжник е заместен с нов. Приел е за спазена процедурата по обявяване на кредита за предсрочно изискуем с изпратените и връчени на длъжниците /в т.ч. и на В. С./ на 28.01.2013г. писмени покани, което е станало преди подаването от ищеца на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. По възражението за документална недоказаност на вземането на банката, съдът се е позовал на изготвеното въз основа на материалите по делото и след проверка на извършените от банката счетоводни записвания заключение на назначената от съда съдебно-счетоводна експертиза, констатирайки липса на разминаване между установеното от вещото лице и заявените от страна на банката като дължими главница и лихви.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поставя като разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин въпросите: 1. Представлява ли заключението на съдебно-икономическа експертиза документ или извлечение от счетоводните книги,с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките по смисъэла на чл.417 ал.1 т.2 ГПК?; 2. Отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит представлява ли обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и дали за новирането на задължението е необходимо да има изрично изявена воля на договарящите страни?; 3. Нищожен ли е договор за заместване в дълг ако не е възникнало задължение,предмет на договора за заместване в дълг?; 4.Ако е настъпило частично погасяване на задължението на длъжника в хода на съдебното производство следва ли предявеният иск да бъде уважен в първоначалния му размер?
Настоящият състав на ВКС ,ТК,първо отделение намира,че с така формулираните въпроси касаторът не обосновава приложение на общата предпоставка за достъп до касационен контрол. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси,които касаторът,обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките,в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Поставените от касатора въпроси не осъществяват това общо изискване за допустимост на касационното обжалване, тъй като конкретни разрешения на тях не са намерили израз в мотивите на въззивното решение по обуславящ изхода на спора начин. Позоваването на съда на заключението на вещото лице по счетоводната експертиза е с оглед осъществената в хода на процеса възможност същият да ползва специални познания,с каквито не разполага при изчисляването на размера на дълга. Извлечение от счетоводните книги на банката за кредитните задължения е приложено в кориците на заповедното производство, а подробна справка за движението по кредита /извършените преди сключването на договора за заместване в дълг погасявания/ е приета като доказателство от първата инстанция. Касаторът не е оспорил нито заключението на вещото лице,нито посочените писмени доказателства,както и не е направил твърдения,нито е установил със съответни доказателства извършени от него или останалите длъжници последващи сключването на договора от 12.06.2012г. погашения.Такова твърдение и не стои в основата на зададения първи въпрос, което да би обусловило постановяването на друг,различен от обжалвания правен резултат. Обстоятелствата, посочени във втория въпрос, нито са били въвеждани в предмета на делото,нито са били обсъждани от съда, а изложените от него съображения са в насока за отричане да е налице субективна новация,каквато касаторът е твърдял в хода на производството. Третият въпрос е перифраза на собственото твърдение на касатора за липса на възникнало задължение към момента на сключването на договора за заместване в дълг, каквато съдът е отрекъл, без да се произнася, че, въпреки липсата на задължение, договорът е нищожен /в какъвто контекст е поставен въпросът/. Четвъртият въпрос касаторът очевидно свързва с произнасяне на въззивния съд по наведено от него във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение – непроизнасяне по искането му за спиране на производството по делото с оглед осъществяваща се публична продан на недвижим имот в изпълнителното производство,образувано по издадения в заповедното производство изпълнителен лист, в резултат на което действителният размер на задължението не бил определен след приспадането на събраната в изпълнението сума. Това оплакване въззивният съд е намерил за неоснователно,доколкото е констатирал произнасяне на окръжния съд с оставяне без уважение на искането за спиране,а това произнасяне е счетено от апелативния съд за съобразено с постановките на т.9 от ТР №4/18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приеме за релевантен, последният от поставените въпроси не би обусловил допускане на касационен контрол на въззивното решение,поради липса на обоснован допълнителен критерий. Соченият в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК такъв, касаторът свързва именно с т.9 и т.11 от цитираното от въззивния съд тълкувателно решение, разрешенията в които не подкрепят тезата му , тъй като с тях се приема,че „нормата на чл.235 ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,настъпили след подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес“ /цит. т.9/, а в т.см. и мотивите към т.11в.
Поради необосноваване предпоставките за достъп до касационен контрол на атакуваното въззивно решение, на касатора следва да бъде отказан такъв.
Така мотивиран , съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12/01.03.18г., постановено по в.т.д. №8/18 г. на Бургаски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.