2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
гр. София, 30.01. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 178 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна (неточно наименована „касационна”) жалба на Г. М. С. срещу определение № 3255/10.11.2014 г., постановено по въззивно частно гр. дело № 2059/2014 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е прекратено производството пред окръжния съд по частната жалба с вх. № 15011/09.06.2014 г. на жалбоподателя срещу решение № 2593/16.05.2014 г., поправено и допълнено с решение № 3841/17.07.2014 г., постановени по гр. дело № 16874/2012 г. на Варненския районен съд – в частта, имаща характера на определение по чл. 344, ал. 2 от ГПК, с която първоинстанционният съд е постановил, че дължимите от съделителката А. К. Ц. на жалбоподателя, парични суми в размер 370.75 лв. месечно срещу ползването на съсобствения между страните имот за периода от 25.11.2013 г. – датата на първото по делото заседание от втората фаза на делбата, до окончателното извършване на делбата, следва да се заплащат до влизането в сила на решението.
Частната жалба, по която е образувано настоящото производство пред ВКС, е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното определение. В заключение се поддържа, че произнасянето по спорния въпрос относно момента на окончателното извършване на делбата следва да стане с акт по същество на въззивния съд, както и че изводът на последния за липса на правен интерес от такова произнасяне е в противоречие с процесуалните норми.
Ответницата по частната жалба А. К. Ц. в отговора си излага становище и съображения за недопустимост и за неоснователност жалбата.
Доводът на ответницата за недопустимост на частната жалба, поради това, че тя не сочела „дефект на процедурата, осъществена” от въззивния съд, е неоснователен. На първо място, това твърдение е фактически невярно. Освен това, настоящото производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК пред ВКС, по частната жалба, неточно сочена и от двете страни като „касационна”, подадена срещу преграждащото частното въззивно производство, определение на окръжния съд, се развива при условията на пълен въззив, поради което и не е необходимо жалбоподателят да сочи конкретни „дефекти” (пороци) на обжалваното определение на окръжния съд.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения:
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че подадената до него частна жалба с вх. № 15011/09.06.2014 г. на жалбоподателя, е недопустима, поради липса на правен интерес от търсената съдебна защита. В тази връзка са изложени съображения, че районният съд се е произнесъл по искането на жалбоподателя за постановяване на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 от ГПК, които според въззивния съд имали действие до влизане в сила на решението по извършването на делбата, когато окончателно се прекратявала съсобствеността. Прието е и че тъй като по естеството си тази разпоредба, с която се определял крайният момент на материалното право на вземане за „обезщетение” за едноличното ползване от един от съсобствениците, е процесуална, то същата има императивен характер, поради което, дори и съдът погрешно да е посочил друг краен момент, той се замествал от действащата императивна разпоредба. Изложени са и алтернативни съображения, – че жалбоподателят би могъл да иска тълкуване на първоинстанционния съдебен акт, ако той е неясен, но не и по пътя на въззивното обжалване да цели промяна на крайния момент в дължимостта на паричното обезщетение като материално право на вземане. В тази връзка е посочено, че последното следва да се различава от това, кога става изискуемо и в кой момент ще бъде изпълнено, и ако това не стане доброволно, кредиторът има възможност да го събере чрез съдебното изпълнение, което обаче не може да е основание за промяна в крайния момент, до който се дължи обезщетението за ползване на съсобствената вещ, като привременна мярка, постановена в рамките на делбеното производство.
Тези изводи на окръжния съд са напълно несъстоятелни, което е довело до неправилност и на решаващия му извод за липса на правен интерес за жалбоподателя от търсената съдебна защита в частното въззивно производство.
В пълно противоречие със закона въззивната инстанция е приела, че ако съдът погрешно е посочил друг краен момент на привременната мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК – различен от визирания там – „до окончателното извършване на делбата”, той се замествал от „действащата императивна разпоредба”. Напротив – в такъв случай би бил налице порок на определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК, обуславящ неправилност на същото в тази негова част, в който случай горната съдебна инстанция дължи произнасяне по същество по подадената частна жалба. В тази връзка окръжният съд не е съобразил и че „окончателното извършване на делбата” по смисъла на чл. 344, ал. 2 от ГПК, означава ликвидирането (прекратяването) на съсобствеността между страните по делото, като при постановения в случая способ за това по чл. 349 от ГПК – възлагане на неподеляемо жилище срещу парично уравнение, съсобствеността се прекратява в хипотезите и по начините, установени в чл. 349, ал. 6 от ГПК, т.е. – очевидно не с влизане в сила на съдебното решение, с което е постановено извършването на делбата чрез този способ. При пределно ясното посочване на този краен момент на постановената привременна мярка с обжалваната част от първоинстанционния съдебен акт, напълно несъстоятелно въззивният съд е приел и че жалбоподателят можел да търси съдебна защита по реда на тълкуването, а не чрез обжалването на съдебния акт.
След като в случая жалбоподателят счита, че обжалваният от него пред въззивния съд, първоинстанционен съдебен акт е неправилен (постановен в нарушение на разпоредбата на чл. 344, ал. 2 от ГПК, тълкувана във връзка с разпоредбите на чл. 349, ал. 5 и ал. 6 от ГПК) – в частта му относно определения краен момент на постановената привременна мярка (заплащане на парични суми месечно срещу ползването на съсобствения между страните имот), а именно – влизане в сила на решението по извършването делбата, и след като това е ясно изложено в частната жалба с вх. № 15011/09.06.2014 г., то жалбоподателят има правен интерес от търсената съдебна защита, поради което въззивният съд дължи произнасяне по същество по тази частна жалба.
От горното следва извод за неправилност на обжалваното въззивно определение, което налага неговата отмяна и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане и произнасяне по частната жалба с вх. № 15011/09.06.2014 г., при съобразяване на изложеното по-горе.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 3255/10.11.2014 г., постановено по въззивно частно гр. дело № 2059/2014 г. на Варненския окръжен съд;
ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за разглеждане и произнасяне по частната жалба с вх. № 15011/09.06.2014 г. на Г. М. С., съобразно изложеното в мотивите към настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.