9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
[населено място] ,09,02,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на девети юни , през две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 387 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. к.р.п. [фирма] против решение № 1718 / 06.08.2013 год. по гр.д.№ 871 / 2012 год. на Софийски апелативен съд, ГК , І състав, с което е потвърдено решение № 6222 / 21.11.2011 год. по гр.д. № Е – 14 / 2004 год. на СГС , ГК , І отд. , 5 състав.С потвърденото решение е оставена без уважение молбата на касатора за признаване и допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение / гражданска присъда / № 102 / 17.01.2000 год. по дело № 6948/1997 год. на Съда в [населено място] , удостоверено за влязло в сила на 09.11.2001 година. Касаторът оспорва правилността на въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон,при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано.Оспорва правилността на извода,че решението, чиято екзекватура се иска,противоречи на българския обществен ред,както и че вземането, присъдено със същото, е погасено по давност.В оборване на първия извод страната излага съображения относно целта на присъдената с решението на чуждестранния съд актуализация на вземане, предходно признато в тежест на ответниците с влязло в сила решение по граждански иск в наказателно производство,несъмнено справедлива – в обезщетяване действителния размер на търпимите от бездействието на длъжника вреди, с оглед последващи инфлационни процеси,довели до обезценяване на присъденото.Акцентира на това,че определянето му не е по начин , накърняващ защитата на противната страна,доколкото се осъществява в резултат на исково състезателно производство и само в случай, че вече не е било заплатено присъденото обезщетение.Страната счита невъзможно мотивирането на противоречие на решението с обществения ред на Република България от гледна точка на принципа res judicata, тъй като липсва идентичност между предмета на иска по първоначалното решение за присъждане на обезщетението и решението за неговата актуализация. От една страна твърди липса на идентитет, по смисъла на чл.299 вр. с чл.298 ал.1 ГПК,между двете производства,но изрично се позовава и на последиците – постановяването на решението по актуализация на обезщетението изключва изпълнение на първото, първоначално определило обезщетението, между същите страни и на същото основание, решение.Във връзка с мотивите на въззивното решение относно погасяване на претендираното вземане по давност,касаторът твърди допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила : неположени усилия в изпълнение задължението му да издири съдържанието на приложимото чуждо право – доколкото съдът се е позовал на невъзможност да установи от събраните доказателства особеностите на процедурата и предпоставките за уважаване искане за преизчисление на вече присъдени като обезщетение суми,съобразно приложимото румънско право.Твърди и обосноваване на решението с факти и обстоятелства,за които липсват събрани доказателства,в аспект на извода на въззивния съд,че вземанията по първоначалното и решението,чиято екзекватура се иска,са в съотношение на главни към акцесорни, който извод касаторът оспора.Оспорват се и изводите на съда по приложение правилата на погасителната давност,съобразно румънския закон, с оглед събраните по делото доказателства / неправилно изчисление на давностни срокове,неправилен извод,че давността не е била прекъсвана /. Касаторът счита, че съгласно чл.120 ал.2 КМЧП българският съд изобщо не е имал правото да разглежда въпроса с погасителната давност,който е следвало да се повдигне пред румънския съд,в хода на производството по постановяване решение № 102 / 17.01.2000 год. на Съда в [населено място] ,в качеството му на правопогасяващо възражение.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба,вкл. – формално и немотивирано- обосноваността на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна – В. А. / конституирана в качеството на наследник на починалия ответник Г. А. / – оспорва обосноваността на основания за допускане на касационното обжалване, излагайки съображения относими към правилността на въззивното решение. Страната се позовава на неустановено законно основание за „ актуализация „ на обезщетението, извън присъждането на законна лихва върху същото,за периода на последвалата забава, съгласно приложимото румънско право , вкл. в резултат на изисканите по реда на международни съдебни поръчки доказателства и разяснения,съответно получени от Министерство на правосъдието на Република Румъния. По формулираните първи и втори въпроси страната намира,че не е обоснован допълнителния селективен критерий в сочените хипотези на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а трети и четвърти въпроси намира неосносими : третият – тъй като не е фактически налице допуснато съществено нарушение на съдопроизводствено правило от въззивния съд, а четвъртия – като относим към преценка за правилност на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК.
Останалите ответни страни – наследници на починалия в хода на производството ответник Г. А. – Т. А. и П. Д. – не са взели становище по касационната жалба .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване , настоящият състав съобрази следното:
Претендира се екзекватура на решение № 102 / 17.01.2000 год. по дело № 6948 / 1997 год. на Съда в Галац, удостоверено за влязло в сила на 09.11.2001 год.,с което „Б. р.п. „ [населено място] / при прието от въззивния съд правоприемство между същия и конституирания ответник [фирма] / и Г. П. А. са задължени солидарно да платят на Р. к.р.п. [фирма] сумата от 12 642 264 883 леи ,равностойна на 1 154 439,31 щ.д. – представляваща „ граждански обезщетения „ и сумата 102 934 196 леи,равностойна на 9 399,52 щ.д. – представляваща„лихви”.Решението не е мотивирано,като обстоятелствената му част се ограничава до упоменаване провеждането на открито съдебно заседание на 11.01.2000 год.и предвид необходимост от съвещаване,отлагане делото за 17.01.2000 год., на която дата е постановено решението.В решението не се сочи предмет на молбата , нито упоменава формално правно основание – правна норма или правен принцип – от които да би се установило присъждане на актуализирано, в съответствие с настъпили инфлационни процеси след присъждането му с предходно влязло в сила решение / Присъда № 2 от 04.10.1991 год. по дело 3 /MF/ 1990 на Галацкия съд / и предвид бездействието на длъжника в удовлетворяване на кредитора, обезщетение, както и предпоставките за кумулирането му с лихви,базата за начисляването им , вида им,при това считано от влизане в сила на наказателната присъда.Установява се,че към момента на постановяване на решението,чиято екзекватура се иска,е в сила изменение на Гражданско процесуалния кодекс на Румънската Република,с Правителствено постановление № 13/1998 год.,последващо отменено с извънредно Правителствено постановление № 290/2000 год.,а последващо и „отхвърлено” със Закон № 787/2001 год.,при неяснота относно кумулирането и съотношението между тези два акта.В чл.261 от Гражданско процесуалния кодекс на Република Румъния , при действие на изменението,се предвижда последващо излагане на мотиви от първоинстанционния съд,в случай на обжалване от някоя от страните, каквото не е налице, но при твърдяно от ответниците непризоваване за производството / прието от въззивния съд за неоснователно /.
За да потвърди първоинстанционното решение за оставяне молбата за екзекватура без уважение, въззивният съд е изложил различни от тези на първоинстанциония съд съображения.Приемайки за доказана характеристиката на представения акт като съдебно решение / гражданска присъда – акт на първа инстанция,по смисъла на чл.255 ГПК на Република Румъния /, както и надлежно призоваване и на двете страни в процеса / с връчване на искова молба и призовка/,излагайки и мотиви относно установимо правоприемство между фигуриращата в решението страна – „Б. р.п.„-Р. и конституирания ответник [фирма] ,въззивният съд е приел за основателно възражението на ответниците, че признаването и допускането на изпълнението на решението противоречи на обществения ред на Република България, съгласно чл.117 т.5 КМЧП.Този решаващ извод съдът е обосновал с факта,че в българското материално право липсва правно основание за присъждане на актуализирано / превалутирано / обезщетение за вреди.Позоваването на чл.299 ГПК не съставлява самостоятелен решаващ извод за противоречие по смисъла на чл.117 т.5 КМЧП,а мотивировка във връзка с липсата на кореспондираща в правния ни ред норма,която да би обосновала изпълнимост единствено на второто,респ. изключване изпълнителната сила на първото постановено решение,за обезщетение на същото основание и между същите страни. В този смисъл, до разпоредбата на чл.299 ГПК съдът очевидно е прибегнал в обосноваване противоречие с обществения ред на Република България на съществуването на два възможни изпълнителни титула за едно и също вземане,на основата на всяко от решенията.Впрочем,в тази връзка съдът, макар и след коментиране характера на постановеното обезщетение, е формулирал извод за неяснота относно приложимата процедура и предпоставките за присъждане на твърдяната от ищеца, но неизводима от съдържанието на акта, чиято екзекватура се претендира, актуализация на обезщетение за вреди,съобразно румънския закон.Кумулативно съдът е изложил мотиви за погасяване вземането – предмет на Присъда № 2 / от 04.10.1991 год. по дело 3 /MF/ 1990 на Галацкия съд – по давност,съобразно приложимия румънски закон и предвид „актуализацията „ на това именно обезщетение, че с погасяването на „главното„ – а по същество на дължимото обезщетение, се погасява и „ акцесорното „ – актуализираното вземане.Това именно съдържание на „главно” спрямо „акцесорно „ вземане въззивният съд, макар непрецизно, е вложил в смисъла на този си решаващ мотив. Неизводимо е от мотивите на въззивното решение, обаче, позоваването на актуализацията на вече погасено вземане,като способ за заобикаляне принципа за санкциониране на бездействието на кредитора,чрез правилата на погасителната давност,съответно обосноваването му като евентуално самостоятелно нарушение на обществения ред на Република България , по смисъла на чл.117 т.5 КМЧП.Изводите му в тази част следва да се приемат единствено като разгледано по същество възражение за погасителна давност,изтекла към момента на предявяване иска и постановяването на решение № 102/ 17.01.2000 година.Досежно този решаващ извод касаторът е обосновал касационен довод за неправилност, поради нарушение на чл.120 ал.2 КМЧП,макар последен спрямо доводите за неправилност по същество на извода за изтекла погасителна давност за актуализираното обезщетение .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните четири въпроса : 1 / Решението на чуждестранен съд, с което размерът на обезщетението за имуществени вреди , присъдено с влязла в сила присъда на гражданския ищец в наказателното производство , се актуализира съобразно инфлационния индекс и се определя в чужда конвертируема валута и с което се присъждат лихви за забава , за периода след влизане в сила на присъдата, противоречи ли на българския обществен ред по смисъла на чл. 117 т.5 КМЧП ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, с липсата на законова уредба и липсата на съдебна практика; 2/Актуализирането в отделно производство на размера на обезщетението за имуществени вреди, присъдено на гражданския ищец с влязла в сила наказателна присъда, съставлява ли пререшаване на спора относно обезщетението , разрешен с присъдата, в нарушение на принципа res judicata и следва ли да се счита,че решението за актуализиране на обезщетението, на това основание противоречи на българския обществен ред по смисъла на чл.117 т.5 КМЧП ? – въпросът обосноваван идентично в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК , в евентуалност – в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение с реш.№ 133 от 14.03.2011 год. по гр.д.№ 2020/2009 год. на І г.о. на ВКС;3/ В производство по признаване и допускане до изпълнение на решения на чуждестранен съд на територията на Република България,българският съд има ли задължение служебно,отделно и независимо от исканията на страните , да установи съдържанието на чуждото право? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК- противоречие с реш.№ 426 / 21.11.2011 год. по гр.д.№ 74 / 2011 год. на ВКС,І г.о. и реш.№ 233 от 11.12.2012 год. по т.д.№ 914 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и 4/Допустимо ли е съдът да обоснове решаващите си изводи въз основа на факти и обстоятелства,които не са установени по делото ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с ППВС № 7/1965 год.,ППВС № 1/1985 год.,опр.№ 391 по т.д.№ 1040/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС.
Първият от поставените въпроси е неадекватно формулиран,тъй като въззивният съд не е обосновал извод за противоречие на признаването и допускането на изпълнението на чуждестранното съдебно решение с обществения ред на Република България, единствено с оглед предмета му – актуализация на вече присъдено обезщетение за вреди,с оглед инфлационни процеси,настъпили в периода между присъждането и претенцията за актуализация / независимо,че дори предмета на спора не е изводим от самия съдебен акт /,а с оглед факта,че при липса на идентична материалноправна норма,съответно на която да би се уредила и конкуренцията с изпълнителен титул по първото постановено решение,изпълнението на чуждестранното решение за присъждане на актуализираното обезщетение би влязло в колизия с принципа за обезщетяване само веднъж на съответното основание,изводим и от чл.299 ГПК,макар досежно постановяването ,а не изпълнението на съдебното решение.Доколко подобна хипотетична колизия подлежи на преценка при липса на данни за допусната екзекватура на първото постановено решение, при това извън рамките на образувано за събиране на вземането изпълнително производство,е въпрос по правилността на изводите на съда.
Вторият от поставените въпроси е в съответствие с формалната квалификация, дадена от съда, за нарушен принцип от висш обществен порядък.Състои се от две части, които както самостоятелно, така и кумулативно,не обосновават релевантността му като правен въпрос , предвид следното: Доколко постановеното решение № 102/17.01.2000 год. на Съда в [населено място],с оглед предходно постановено решение по граждански иск в наказателно производство – Присъда № 2 от 04.10.1991 год. по дело 3 /MF/ 1990 на Галацкия съд – съставлява пререшаване на правния спор и нарушава принципа res judicata,е фактологичен въпрос,изводим от обстоятелствата и доказателствата по делото,отговорът на който не би могъл да бъде еднозначен и общоважим за всеки спор.Още повече,че предполага произнасяне в изначално неясна хипотеза на „актуализация на обезщетение „,т.е. неяснота относно съобразимите според закона по местоизвършване на деликта предпоставки за присъждането й. Нещо повече: въззивният съд не е отговорил на такъв въпрос,тъй като не е приел постановяването на решението на румънския съд в противоречие с принципа за недопустимост на пререшаването, за което е съобразим закона по местоизвършване на деликта,дори е възприел,макар твърде условно,допустимостта на твърдяната актуализация.Съдът съобразява,обаче,последиците от два възможни изпълнителни титула,чиято конкуренция – с идентичен предмет на произнасянето / обезщетение и последващо актуализиране на същото/ българския закон – приложим по местоизпълнение на задължението,не разрешава.Затова и настоящият състав намира,че позоваването на чл.299 ГПК е несъответно и в смисъла на противоречие с българския обществен ред при прилагане последиците на чуждата,впрочем презумирана за съществуваща в случая, правна норма,по смисъла на чл. 45 вр. с чл.117 т.5 КМЧП.Не решението на чуждестранния съд е мотивирано в противоречие с българския обществен ред и чл.299 ГПК,а признаването и допускането му до изпълнение, именно с оглед липсата на уреждаща конкуренцията на два възможни изпълнителни титула,за едно и също вземане,правна норма по местоизпълнението на решението / в тази връзка и позоваването на чл. 297 ГПК / .Друг е въпроса, че това противоречие засяга друг правен принцип – за недопускане неоснователното обогатяване.В този смисъл е налице противоречие между мотивите на въззивния съд относно същината на нарушения принцип от обществен порядък и санкциониращата го правна норма.Според настоящия състав, правният въпрос следва да кореспондира с действително изводимия от логиката на решението,като нарушен, правен принцип или норма от висш обществен порядък,а не с норма,с която е неправилно квалифициран.
Поначало първите два въпроса са формално относими само към единия от решаващите изводи на въззивния съд,основан на чл.117 т.5 КМЧП.Правен въпрос по кумулативно изложения решаващ извод , основан на разгледано възражение за погасителна давност,вкл. допустимо ли е разглеждане на възражение за погасяване по давност,което страната е могла да релевира в производството,по което е постановено решението, представено за екзекватура – макар посочен като отделен касационен довод,касаторът не е формулирал.Следователно,дори да би било допуснато касационното обжалване по някой от първите два въпроса,то изходът на спора не се явява обоснован единствено от отговор на същите, противно на изискването на т.1 от ТР № 1/2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС,относно предпоставките за квалифицирането на въпроса като „правен„.В тази връзка следва да се съобразят и последващите мотиви по трети и четвърти въпроси .
Третият от въпросите е обусловен от посоченото в мотивите на въззивното решение / без конкретна връзка в обосноваване на който и да било от двата решаващи извода, единствено допълващо,а по същество – в противоречие с разсъжденията, основани на безспорна характеристика на присъденото като „ актуализирано обезщетение за вреди „/ , съображение на въззивния съд за неяснота относно приложимата и според румънския закон процедура и предпоставки за присъждане на актуализацията, при това от процесуалноправна гледна точка,доколкото посочените в отговора на Министерство на правосъдието на Република Румъния – № 99 Р – 30 от 16.04.2013 год.- правни норми, като основание на претенцията – чл. 1082 – 1088 ГПК – са материалноправни,а не процесуалноправни.Какъв според въззивния съд решаващ довод – в обосноваване основателност на възражението за погасителна давност,в изложението по което формално е включено това съображение – е липсата на доказан самостоятелен процесуалноправен ред за разглеждане на претенцията за актуализация на обезщетението, за настоящия състав е неустановимо. Поради това, настоящият състав намира, че позоваването на неяснота относно процесуалния ред за разглеждане претенцията от румънския съд,не обосновава решаващ извод на въззивното решение,поради което и въпросът не покрива характеристиката на правен въпрос по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Дори да би се приело противното, същият не кореспондира с фактическите обстоятелства по делото.Независимо от инициирането й по искане на страните,възложената от въззивния съд съдебна поръчка има за предмет изясняване именно на въпроса за правното основание – материално и процесуално – за разглеждане претенцията за актуализация на обезщетението.Обстоятелството, че такова не се установява от отговора на Министъра на правосъдието на Република Румъния,не обуславя процесуално бездействие на съда в изпълнение задължението за служебно издирване на приложимо право,от значение за произнасяне по делото.Нито за съда съществува задължение, самостоятелно да възложи изпълнение на допълнителна,идентична като задача съдебна поръчка, само поради това,че първата е инициирана от страна по делото.В този смисъл,фактологично не се потвърждава твърдяното от касатора нарушение на съдопроизводствени правила,нито пък същото,и да би било налице,е съществено,с оглед преждеизложеното – относно неотносимост на съображенията на съда в тази връзка,в обосноваване на решаващ извод.
Четвъртият въпрос е неадекватно формулиран,доколкото задаването му страната обосновава с правната квалификация, дадена от въззивния съд, съответно : на обезщетението – присъдено с наказателната присъда , като „главно„,а на актуализираното обезщетение – като „акцесорно„,в мотивиране приложението на погасителната давност,изтекла за „ главното вземане” – спрямо „акцесорното„.Касационният довод не визира конкретни факти и обстоятелства ,от значение за постановяване решението по спора във връзка с възражението за погасяване по давност,а погрешно квалифициране на вземанията,впрочем изразяващо се единствено в несъответното заимстване на определенията „главно„ и „ акцесорно „, въпреки че в обстоятелствената си част мотивите на въззивното решение са ясни : Не се касае за вземания с различен предмет – обезщетения за вреди с различен произход и различно съдържание,съществуването на едното от които е обусловено от съществуването на другото,а за невъзможност актуализиране на обезщетението да би било присъдимо, при погасяване по давност на самото вземане за същото,на което погасяване длъжниците са се позовали изрично.Правилността на този извод не е предмет на настоящото произнасяне.Съдът не е подменил предмета на спора по наказателното, респ. по гр.д.№ 6948 / 1997 год., съобразил го е с ясната квалификация в първото и с оглед твърденията на ищеца / предвид липсата на мотиви / – във второто решение.Друг е въпроса ,че предметът е изначално неясен,неизводим според самото представено за екзекватура съдебно решение,противно на изискването на чл. 47 т.1 б.”а” от Договора между Н. република България и Р. народна република, за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела,в сила от 04.07.1959 год., приложим към спора.Тъй като не се касае за позоваване от въззивния съд на неустановени по делото факти и обстоятелства,отделно от непокриване общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК,се явява необоснован и допълнителния такъв по чл.280 ал.1 т.1 ГПК : цитираната задължителна съдебна практика – ППВС № 1/1965 год.и ППВС № 1/1985 год. – е неприложима.Посоченото от касатора определение,постановено в производство по чл.288 ГПК,не формира задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Присъждане на разноски е претендирала само В. А., но не са доказани претърпени такива – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1718 / 06.08.2013 год. по гр.д.№ 871/2012 год. на Софийски апелативен съд, ГК, І състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :