О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 850
гр. С., 11,11, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРАЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 858 по описа на съда за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. П. Д. срещу въззивно решение № 16717 от 02. 09. 2014 г., постановено по гр.д. № 9196 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „Г“ въззивен състав, с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски районен съд по гр.д. № 21314/2011 г., с което на свой ред е признато за установено на основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 535 от ТЗ, че касаторът дължи на Х. Ц. Я. сумата 20000 лв. по запис на заповед от 29. 11. 2010 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3544/2011 г. на СРС, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, като се претендира неправилно разпределяне от съдилищата на доказателствената тежест относно релевантните за основателността на иска обстоятелства между страните по делото, иска се отмяната на въззивното решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен. В края на касационната жалба се съдържа нерелевиран до момента пред инстанциите по съществото на спора касационен довод, свързан с неполучаване на сумата по записа на заповед от издателя му, по отношение на който новорелевиран довод обаче не се формулира правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване или пък допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване.
Противната страна оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и в законоустановения преклузивен срок, е допустима. В случая обаче по делото не се установява наличието на претендираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да постанови обжалваното си решение въззивният съд, след като е препратил, на основание чл. 272 от ГПК изцяло и към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, по релевираните в жалбата оплаквания е приел в решаващите си и относими към изхода на спора във въззивната инстанция мотиви към решението, че записът на заповед е абстрактна сделка, обективираща едностранно волеизявление за безусловно задължаване за плащане на определена парична сума, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради което и не е условие за действителност на ефекта, както и че в случая по делото не са въведени твърдения от страните за наличие на каузални правоотношения. При липса на спор относно съществуването на каузално отношение, по повод на което е издаден процесният запис на заповед, предмет на изследване следва да бъдат два въпроса: 1) налице ли е документ, съдържащ задължителните минимално изискуеми реквизити, посочени в чл. 535 ТЗ, дефиниращи го като запис на заповед, и 2) дали направеното едностранно волеизявление за плащане е годно основание за възникване на вземането в полза на ищеца с оглед наличието или липсата на представителна власт у лицето, положило подпис за издател. Според въззивния съд не се спори по делото, а е видно и от представеният в оригинал запис на заповед, че същият съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ, поради което е редовен от външна страна менителничен документ. Въззивният състав е изложил по-натам, че възраженията за унижожаемост на изявлението поради измама и заплашване, наведени в отговора на исковата молба, не се поддържат в жалбата, поради което въззивният съд не дължи произнасяне по тях, а извън това и мотивите на първоинстанционния съд в тази връзка за недоказаност на възражението, са правилни и законосъобразни.
Въззивният съд сочи, че единственият релевиран в жалбата довод е за задължението на ищеца-кредитор да въведе и докаже наличие на каузално правоотношение, което оплакване е неоснователно. В производството всяка страна следва да докаже въведените от нея факти и твърдения, въз основа на които претендира, респ. отрича съществуването на процесното вземане, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, по този начин и правилно е разпределена доказателствената тежест от първоинстанционния съд, поради което и претендираното във въззивната жалба процесуално нарушение на СРС не е налице. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, какъвто е случаят – липса на конкретно въведено от последния каузално правоотношение, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него и длъжника-издател, по повод или във връзка с което е издаден процесния запис на заповед.
В представеното от касатора с касационната му жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване се формулира, с твърдения, че съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване въпросът:
Дали при възражение от страна на ответника -издател по(на) процесния запис на заповед относно липсата на каузално правоотношение, (а не на наличието на такова), кредиторът ищец следва да доказва в хода на процеса по чл. 422 ГПК конкретна каузална сделка, поради която е издаден записът на заповед и да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение, или длъжникът носи доказателствената тежест да обори задължението си по записа на заповед и в тази връзка по направено от страна на длъжника възражение за липсата на каузално правоотношение, допустимо ли е в производството по чл. 422 ГПК ищецът да бъде задължен да доказва каузалното правоотношение във връзка с процесния запис на заповед, при условие, че искът по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство?
По отношение на същия въпрос се претендира отговорът му, даден от въззивния съд да е в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция, каквато е цитирана в изложението.
Поставеният въпрос е правен и с оглед конкретните изводи на въззивния съд в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
По отношение на него обаче не е налице заявяваният и поддържан от касатора допълнителен селективен критерий за подбор на касационната му жалба по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както действителният обхват на същия е изяснен с т.т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Еднозначен и ясен отговор на формулирания от касатора въпрос е даден с т. 17 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., съобразно разясненията в която предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение; подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект; записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането; вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, какъвто е и процесният случай, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Само с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и само в тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение, и само при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
Видно е следователно, че на поставения от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпрос, касационната инстанция е дала задължителен отговор в смисъл, противен на поддържания от касатора, както и на разрешенията в цитираната от него съдебна практика, застъпвани в решения на касационни състави, постановени преди постановяването на ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 1/2013 г., поради което и по отношение на същия въпрос не е налице заявяваният и поддържан допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба.
При така изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова не следва да бъде допускано.
Страните не претендират разноски.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 16717 от 02. 09. 2014 г., постановено по гр.д. № 9196 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „Г“ въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: