6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 850
С., 27.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1820/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 3 от 09.01.2017г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 689/2016г., е потвърдено решение № 951 от 28.07.2016г., постановено по гр.д. № 1145/2016 г. на Пернишкия районен съд. С потвърденото решение [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на К. М. С. сумата от 8000.00лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства, резултат на професионално заболяване – вибрационна болест II и III ст., установена с решение на Н., Първи специализиран състав по неврологични болести № 0985 от 164/23.11.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на установяване на уврeждането -01.04.2015г., до окончателното изплащане на сумата, като за разликата от 8000.00лв. до пълния предявен размер от 25000.00лв. искът е отхвърлен като неоснователен, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на К. М. С. сумата от 425.60 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част на иска и сумата от 320, 00 лв. държавна такса и 120.00 лв. разноски за експертизи по сметка на съда, а К. М. С. е осъдена да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 924, 80 лв. – разноски за адвокат съразмерно с отхвърлената част на иска.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата от 8 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2015г. до окончателното й изплащане, е подадена касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез адв. Х. М..
В останалата част, с която като краен резултат предявеният иск е отхвърлен за сумата над присъдените 8 000 лв. до предявените 25 000 лв., въззивното решение не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.
В представеното изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, като формулира следните въпроси: 1./ „Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди не е абстрактна категория, под този критерий следва да бъдат подведени конкретните факти, установени по делото, което не е сторено от въззивния съд.“, 2./ „Установяването на професионалния характер на заболяването в доказателствената тежест на ищеца ли е и съставлява ли основна предпоставка за основателността на иска по чл. 200, ал.1 КТ? Работодателят ли следва да доказва, че експертното решение за установяване на професионално заболяване е породило действие, или ищецът следва да докаже, че същото е влязло в сила. Как и посредством какви обстоятелства и доказателства се удостоверява, че експертното решение е влязло в сила?“, 3./ „Дали въззивният съд следва при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните?“ По първия въпрос се обосновава противоречие с решение от 06.12.2007г. на САС по гр. д. № 238/2007г. на ГК, 1 – ви състав, по втория с решение от 08.01.2008г. на САС по гр. д. № 133/2007г. на ГК, 1 – ви състав и решение № 202/20.04.2011г. на ВКС, постановено по гр. д. № 1635/2010г. на ГК, IV г.о., а по третия с решение № 450/21.07.2009г. на ВКС, постановено по гр. д. № 3547/2008г. на ГК, II г.о., решение № 570/06.11.2009г. на ВКС, постановено по гр. д. № 4112/2008г. на ГК, II г.о., решение № 796/02.02.2010г. на ВКС, постановено по гр. д. № 1660/2009г. на ГК, I г.о. и решение № 37/29.03.2012г. на ВКС, постановено по гр. д. № 241/2011г. на ГК, I г.о.
Ответната страна К. М. С., чрез адв. Т. Ш., изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 – т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявен е иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на професионално заболяване с правна квалификация чл. 200 КТ. За безспорно е прието, че ищцата е заемала длъжността „машинист на кран“ от 15.06.2001г., а от 29.06.2011г. длъжността „кранист“ при ответника [фирма] [населено място]; че с протокол № 185/22.12.2014г. за извършено проучване на професионална болест на Р. – П. са отразени рисковите фактори, при които е работила ищцата на заеманата длъжност, при условията на I и II категория труд и като основен рисков фактор са отбелязани общи вибрации в работната среда и шум, наред със съпътстващи фактори-осигуряващи действието на основния рисков фактор – охлаждащ микроклимат през студената част на годината, физическо натоварване и характер на труда; че съгласно експертното решение на ТЕЛК за общи и професионални болести при УМБАЛ [фирма] № 0300 от 01.04.2015г. на ищцата е установено професионално заболяване -вибрационна болест втори към трети стадий и общо заболяване /състояние след оперативно лечение на дискова херния/ и са й определени 60% трайна неработоспособност, от които 50% инвалидност поради професионално заболяване и 34% общо заболяване, със срок на инвалидизацията 01.04.2018г.; че посоченото решение е обжалвано, въз основа на което е издадено ново ЕР на Н. № 985/23.11.2015г., с което решението на ТЕЛК е отменено в частта за оценка на работоспособността за общи заболявания и е потвърдено в останалата част, като е определена 64% трайна неработоспособност, от които 50% инвалидност поради вибрационна болест с дата на инвалидизация 01.04.2015г. и 38% общо заболяване. Въззивният съд се позовал на заключението на съдебно-медицинската експертиза, което установявало, че на ищцата било проведено стационарно изследване и лечение в отделение по професионални УНГ болести и отоневрология и в неврологично отделение на МБАЛ „Св.Ив. Р.” при оплаквания за намален слух, шум в ушите, намалена разбираемост на речта, болки в кръста и крайниците, като приетата окончателна диагноза е „Вибрационна болест от общо вибровъздействие, II към III стадий ” и с експертното решение на ТЕЛК е признат професионалния характер на заболяването. Съдът отчел заключението на вещото лице, че при прекратяване на вредното въздействие на факторите от работната среда би могло да се наблюдава подобрение на състоянието на пострадалата, но пълно излекуване не е възможно. Също така от назначената експертиза било видно, че оплакванията и нарушенията при страданието “вибрационна болест” на ищцата се дължали на наслагване на фактори, което водело да засилване оплакванията от периферен отоневрологичен синдром с усилване на световъртежа като дейностите са съпроводени с болка, чувство на парене и невъзможност за осъществяване на тежки физически натоварвания.
При тези констатации въззивният съд приел, че са налице условията за ангажиране отговорността на работодателя на основание чл.200 КТ, според която разпоредба работодателят носи отговорността за причинените на работника неимуществени вреди от професионално заболяване, установено по време на работата му в предприятието, при изпълнение на служебните си задължения и при установената от компетентните органи на НОИ организация и осъществяване на трудовия процес на длъжността. Счел е за неоснователен доводът за липса на причинна връзка между работата на ищеца по специалността и установеното заболяване, чийто професионален характер е констатирано от медицински органи по надлежен ред. Счел е за неоснователен и доводът на ответника, че решението, с което е признат професионалния характер на заболяването не е влязло в сила. В тази връзка е посочил, че работодателят, който оспорва влизането в сила на експертното решение, следва да докаже, че го е обжалвал. Съобразявайки степента и характера на заболяването, средния интензитет на болка и необратимия му характер, въззивният съд е приел, че претърпените от ищцата болки и страдания ще бъдат справедливо обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8000.00лв., ведно със законната лихва, считано от датата на установяване на увреждането-01.04.2015г. до окончателното й изплащането.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая първият и третият от поставените въпроси не са правни по смисъла на чл.280 ГПК, а по естеството си са касационни основания по чл.281 ГПК, които подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство в случай, че обжалването бъде допуснато. Тези въпроси са привързани към становището на касатора за необоснованост на решението и за неправилност на същото поради допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата. Тези доводи са ирелевантни за фазата по селекция на жалбата. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 200 КТ, в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни разрешения.
Правно разрешен и обуславящ решаващите изводи на съда е вторият, повдигнат с изложението, въпрос, но не се установява твърдяното от касатора противоречие със задължителната за съдилищата практика. Създадената такава по поставения въпрос е уеднаквена с множество решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК /пр. : Р-213/12.07.2011г. по гр.д.№ 1761/2009г., ІV ГО; Р-2/25.02.2015г. по гр.д.№3402/2014г., ІІІ ГО и др., в това число и представената от касатора. Според последната по иск за обезщетение за вреди от трудова злополука или професионално заболяване по чл. 200 КТ в тежест на работника е да докаже причинната връзка между увреждането и условията на труд с влязло в сила решение на ТЕЛК или Н.. Не е необходимо обаче върху експертното решение да има отбелязване от органа, който го е издал, че решението е влязло в сила и на коя дата. Работодателят, който оспорва обстоятелството, че решението е влязло в сила трябва да представи доказателства, че го е обжалвал и подадената жалба се разглежда от горестоящия административен или съдебен орган. Въззивното решение не противоречи на това правно разрешение.
В обобщение не е налице основание за допускане на касационното обжалване в обжалваната част. Съобразно изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и надлежно удостоверени такива в размер 1800лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3 от 09.01.2017г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 689/2016г.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на К. М. С. сумата от 1800.00лв. разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: