О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 852
гр. София, 10.12. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3390 от 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца П. С. И. срещу решение № 2095 от 02. 04. 2018г. по в.гр.дело № 9731/2017г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, Втори-„Д“ въззивен състав, с което е потвърдено решение от 09. 03. 2017г. по гр.д.№ 64492/2014г. на Софийски районен съд, 27 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора И. срещу Г. М. Н. и Д. Н. Д. частичен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 5 000 евро, съставляваща част от задължение за заплащане на сумата 50 000 евро, с падеж – 15. 11. 2009г., уговорено в т. 2, пр. 1 от споразумение с нотариална заверка на подписите от 07. 09. 2009г., сключено в [населено място], между П. С. И., от една страна, и Г. М. Н. и Д. Н. Д., от друга страна, ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 30. 03. 2012г. до окончателното погасяване, за която сума от 5 000 евро, ведно със законната лихва от 30. 03. 2012г., са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 15951/2012г. по описа на СРС, 27 състав. С обжалваното решение въззивният съд е осъдил ищеца да заплати на двамата ответници съдебни разноски в размер по на 500 лв. за въззивното производство.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони и е необосновано – отменителни касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира съдебно – деловодните разноски пред касационната инстанция.
В писмено изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, приложено към касационната жалба, релевира основанията за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, формулирайки следните въпроси: 1. При издаден изпълнителен лист на основание чл. 417, т. 3 ГПК на базата на нотариално завереното споразумение, допустимо ли е съдът да се произнася относно нищожността на предхождащи споразумението записи на заповеди и кое поражда задължението между страните – записът на заповед или следващо по време нотариално заверено споразумение с признание за съществуващо задължение? и 2. Следва ли съдът да тълкува действителната воля на страните в подписаното нотариално заверено споразумение и ако да следва ли при тълкуване на спогодбата, съдът да съобрази тълкуванията си с чл. 20 ЗЗД и съществуващата трайно установена съдебна практика?, по които сочи разрешаването им от въззивния съд в противоречие с т. 17 ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и с постановените по чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 143/27. 04.2015г. по гр.д. № 6087/2014г. на Четвърто г.о.; № 504/26.07.2010г. по гр. д. № 420/2009г. на Четвърто г.о.; № 546/23. 07. 2010г. по гр.д.№ 856/2009г. на Четвърто г.о. и др.. Не са изложени обстоятелства досежно посоченото чрез изписване на относимата правна норма допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол – очевидна неправилност без излагане на конкретни обстоятелства, от които тя е обусловена.
Ответниците по касационната жалба /ответници в исковия процес/ – Г. М. Н. и Д. Н. Д. подават писмен отговор, в който молят да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение поради отсъствието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а в случай, че такова бъде допуснато – атакуваното решение да бъде оставено в сила. Претендират сторените съдебни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК по граждански спор, с цена на иска над 5 000 лева, но не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Въззивният съд е приел по предявения частичен иск с правно основание чл. 422 ГПК с цена 5 000 евро, че солидарното задължение на ответниците, формиращо неговия предмет, произтича от нотариално заверено споразумение от 07. 09. 2009г., сключено между страните, притежаващо характеристиките на договор за спогодба по чл. 365, ал. 1 ЗЗД, доколкото издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК по предхождащото исковия процес заповедно производство очертава обективните и субективни предели на процесното правоотношение. Посочил е, че процесното споразумение от 07. 09. 2009г. с нотариална заверка на подписите обективира поемането от ответниците при условията на солидарна отговорност на задължението да заплатят на ищеца сумата 168 432. 20 евро на четири транша с определен падеж, настъпил за всеки транш, като първата вноска е в размер на 50 000 евро и е с падеж – 15. 11. 2009г..
Доколкото в процесната спогодба е записано, че дължимата по него сума от ответниците в размер на 168 432. 20 евро е дължима по издадени в полза на ищеца записи на заповед, въззивният съд, с препращане към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК, е коментирал представените по делото записи на заповед, за които е счел, че са посочените в спогодбата от 07. 09. 2009г., като нищожни поради неспазена форма по смисъла на чл. 536, ал. 1 вр. с чл. 535, т. 5 ТЗ: изписани различни суми словом и цифром, посочване на ответниците едновременно като издатели и поематели и др.. Относно приетия в първоинстанционното производство договор за заем от 15. 10. 2007г., сключен между две търговски дружества: [фирма], представлявано от ищеца, в качеството му на заемодател и [фирма], представлявано от ответника Д. Д., в качеството му на заемополучател, е намерил че именно той е първият по време юридически факт, от който са се развили взаимоотношенията между страните, респективно представляваните от тях търговски дружества, окончателно уредени и преструктурирани в процесната спогодба с нотариална заверка на подписите между страните – физически лица, с разделяне на дълга на отделни траншове с нови падежи, преминали преди това през уредбата на записите на заповед като форма на обезпечаване на задълженията. В контекста на горепосочения начин на развитие на процесното правоотношение, тълкувайки действителната воля на страните по него съгласно чл. 20 ЗЗД, СГС не е ценил като правнорелевантна нищожността на записите на заповед, констатирана само като елемент от развитието на процесното материално правоотношение. Решаващият извод за съществуването и настъпилите изискуемост и падеж на процесното парично задължение е основан на съдържанието и правното действие на процесния договор за спогодба от 07.09.2009г., с който се разрешава съществувалия правен спор между страните чрез взаимни отстъпки и чрез постигане на определеност и яснота, при което е допустимо отклоняване от действителното материално правоотношение и постигане на съгласие да се счита то такова, каквото го прогласява спогодбата. Спогодбата е възможно да включва частичен отказ от съществуващо право и частично поемане на несъществуващо задължение, чрез взаимните отстъпки да създаде, измени или погаси и правоотношения, които не са били предмет на спора. Договорът за спогодба от 07.09.2009г. като действителен е разрешил окончателно спора, породен от неизпълнени задължения по също действителния договор за заем от 2007г., при което е породил процесното солидарно задължение на ответниците с елементи на обективна и субективна новация. Процесното задължение обаче според въззивния съд е погасено чрез плащане, извършено с разходен касов ордер от 08. 02. 2010г., удостоверяващо платена от единия от ответниците в полза на ищеца сума в размер на 46 000 евро, за която е посочено основание – връщане на заем съгласно споразумение на база записи на заповед. За това плащане е прието, че е в изпълнение на поетите със спогодбата от 07. 09. 2009г. задължения, произтичащи от договора за заем между двете търговски дружества от 2007г.. Доколкото е уточнено от ищеца, че цената на иска е част от първия транш по процесната спогодба на стойност 50 000 евро, решаващият съд е намерил, че предявената част от процесното задължение е погасена чрез плащане, при което е отхвърлил като неоснователен установителния иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищеца не се съдържат правни въпроси, които да имат обуславящо значение спрямо решаващите правни изводи в атакуваното решение. Зададените въпроси от касатора са по – скоро по правилността на въззивното решение и гравитират към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Дори да се приеме противното, първият въпрос не е от значение за крайния изход на конкретния спор, тъй като изводът за нищожността на представените записи на заповед не е от решаващите правни изводи на въззивния съд. Решаващ е изводът за пораждане на процесното солидарно задължение от нотариално заверената спогодба, разрешила окончателно споровете по възникнали задължения от договор за заем от 2007г.. Поради това първият въпрос не би могъл да осъществи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос, в случай че бъде приет като правен, е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. цитираната от касатора. Според същата /решение № 502 от 26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ІV г.о.; решение № 504 от 26.07.2010г. по гр. д. № 420/2009г. на ІV г.о.; решение № 220 от 31. 07. 2014г. по гр. д. № 6126/2013г. на ІV г.о.; решение № 134 от 25. 06. 2014г. по гр. д. № 6886/2013г. на ІІІ г.о.; решение № 430 от 20. 01. 2015г. по гр. д. № 1673/2014г. на ІV г.о. и др./, при спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. За да изведе извода за наличието на действително процесно задължение на двамата ответници, произтичащо от процесния договор за спогодба, въззивният съд е протълкувал действителната воля на страните по спогодбата съобразно гореизложеното, изследвайки договорните клаузи в контекста на развилите се взаимоотношения назад във времето, предназначени да уредят окончателно останалите спорни права и задължения, възникнали от договора за заем между представляваните от страните търговски дружества от 2007г.. Следователно по втория въпрос не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е осъществено и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, защото не са налице квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти – явна необоснованост.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, вкл. по служебен почин поради вероятни нищожност и недопустимост на въззивното решение.
С оглед изхода на спора пред касационната инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на всеки от ответниците сумата 700 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред ВКС.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2095 от 02. 04. 2018г. по в.гр.дело № 9731/2017г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, Втори-„Д“ въззивен състав.
ОСЪЖДА П. С. И., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Г. М. Н., ЕГН: [ЕГН], и на Д. Н. Д., ЕГН: [ЕГН], на всеки поотделно, сумата 700 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: