1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 852
гр.София, 20.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3182/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. срещу въззивно решение на Монтански окръжен съд от 12.04.2019 г. по гр.д.№ 76/ 2019 г., с което е потвърдено решение на Монтански районен съд по гр.д.№ 1779/ 2018 г. и по този начин е постановено местоживеенето на детето М. Д. И. да бъде при майката В. И. В. в [населено място], [улица], упражняването на родителските права по отношение на същото дете е предоставено на майката В. В.; определен е режим на лични отношения между това дете и бащата Д. И. Д. – всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10 ч в съботния ден до 18 ч в неделния ден с преспиване, един месец през лятото и половината от празниците през годината; Д. Д. е осъден да заплаща издръжка на детето в размер 150 лв, считано от 18.07.2018 г., със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, а са отхвърлени предявените от Д. Д. против В. В. насрещни искове за определяне на местоживеенето на детето при него, за предоставяне на упражняването на родителските права по отношение на това дете и за осъждане на майката да заплаща издръжка.
Касаторът моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол като очевидно неправилно, доколкото противоречи на разпоредби от Конституцията, Семейния кодекс, Закона за закрила на детето и ГПК, а също като постановено при превратно интерпретиране на доказателствата и немотивирано. Освен това поддържа, че въззивното решение противоречи на ППВС № 1/ 1974 г. по въпроса допустимо ли е отделно живеене на деца от общи родители; на Тълкувателно решение № 1/ 2013 г., ОСГТК, по въпроса задължен ли е съдът служебно да събира доказателства, обосноваващи интереса на детето при спор за родителска отговорност; на решение по гр.д.№ 995/ 2010 г., ІV г.о., ВКС, по въпроса по дела по такива спорове допустимо ли е да се прилагат правилата за преклузиите на доказателствени искания; и на решение по гр.д.№ 711/ 2015 г., ІV г.о., ВКС, по въпроса допустимо ли е предоставяне на родителски права на родител, по отношение на когото не е установено какви условия за живеене и отглеждане на детето може да осигури.
Ответната страна В. В. оспорва жалбата като поддържа, че в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не е посочен никакъв правен въпрос, по който да бъде допуснат касационния контрол. Счита, че в бланкетното и формално изложение на касатора се съдържат доводи свързани единствено със съществото на спора. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение, като поддържа, че то е напълно съобразено с практиката на Върховния касационен съд.
Съдът намира за неоснователни доводите в отговора срещу касационната жалба за неформулирани от касатора правни въпроси като общо основание за селектиране на жалбата за разглеждане по същество. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са посочени правните разрешения на въззивния съд, с които той не е съгласен и практиката на ВКС, в която (според жалбоподателя) са дадени противоположни разрешения. С това въпросите са поставени, а прецизирането им е в правомощията на касационната инстанция, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че страните по делото не са сключили брак, но от 2002 г. живели заедно на съпружески начала в дома на Д. Д. в [населено място]. От съвместното им съжителство са родени децата И. (на 07.10.2002 г.) и М. (на 19.09.2008 г.). Молителката и ответникът се разделили през 2006 г., като В. В. заминала да работи в Испания, а с решение на съда на бащата било предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето И.. През 2007 г. В. В. се завърнала в България и заживяла отново с Д. Д. и детето И., като през 2008 г. се родило и детето М.. На 16.07.2018 г. майката напуснала жилището на бащата, взела със себе си децата и тримата се установили в дома на баща й в [населено място]. Жилището, в което живеят майката и децата, представлява едноетажна къща, състояща се от спалня, хол, кухня и детска с баня в друга постройка в двора и външна тоалетна. Аналогични били жилищните условия и при бащата. При отглеждането, издръжката и възпитанието на децата в новото жилище майката е подпомагана от нейния баща и нейната сестра, като последната е живяла в същия дом до декември 2018 г. Родителите на бащата също могат и изявяват желание да го подпомагат при отглеждане на децата. Майката поддържа приятелски отношения с лице, което е осъждано, но тя и децата не живеят с това лице и последното не оказва никакво негативно влияние върху детето М.. Майката работи по трудов договор в „К.” ООД – Монтана, получава по 850 лв месечно, а бащата работи като личен асистент на баща си по трудов договор с месечно възнаграждение 245,60 лв. Двете деца учат в училища в Монтана и са подпомагани в образователния процес от майката. След раздялата с Д. Д. майката не е създавала пречки децата да контактуват с баща си, но той не търсел за контакти сина си, а само дъщеря си и предлагал на майката да се споразумеят, като разделят децата. С влязло в сила по време на въззивното производство съдебно решение били изменени мерките относно местоживеенето, упражняването на родителските права и издръжката на детето И., като местоживеенето на това дете е определено при майката, която да упражнява родителските права, а бащата бил осъден да заплаща месечна издръжка. От мотивите на това решение въззивният съд приел за установено, че между бащата и детето И. няма изградена трайна психо-емоционална връзка, бащата се държи лошо с детето и го обижда, което било и причината за раздялата на родителите му. При тези фактически установявания съдът приел, че от двамата родители майката е тази, която притежава нужния капацитет да отглежда и възпитава детето М.. Посочил, че бащата прави разлика между двете деца и не проявява бащински чувства по отношение на сина си, което е показателно за качествата му като родител. В интерес на децата било те да бъдат отглеждани заедно, а съгласно задължителната съдебна практика при предоставяне на упражняване на родителските права на единия от родителите всички деца следвало да живеят при него, освен ако важни причини налагат обратното. Съдът посочил, че в случая такива причини не са налице, двете деца са много привързани едно към друго и към майка си, М. е съобщила изрично, че обича батко си и иска да живее с него. Съдът посочил, че доводите на бащата относно съдимостта на приятел на майката са без значение, тъй като този приятел не е установил фактическо съжителство с майката. Като съобразил, че детето М. се чувства добре, спокойна е и щастлива при своята майка; че в дома на майка си тя е обгрижвана, чувства се защитена и подпомагана във всяко отношение; и че между детето М. и майката, както и брата И. съществува силна емоционална връзка, съдът преценил, че в най-добър интерес на детето М. е да живее при своята майка, на която да бъде предоставено упражняването на родителските права. На бащата съдът определили сравнително широк режим на лични отношения и го осъдил да заплаща издръжка.
С оглед мотивите на въззивния съд, поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси не обуславят обжалваното решение. Съдът по същество не е посочил, че не е задължен служебно да събира доказателства, обосноваващи интереса на детето при спор за родителска отговорност, нито че по дела с такива спорове е допустимо да се прилагат правилата за преклузиите на доказателствени искания. Напротив, той изрично е посочил в мотивите си, че нито е ограничен от посоченото във въззивната жалба, нито е ограничен по какъвто и да е начин при събирането и обсъждането на доказателствата, което може да стори и служебно. Необуславящ е и въпросът допустимо ли е предоставяне на родителски права на родител, по отношение на когото не са установени условията за живеене и отглеждане на детето. Съдът изрично е посочил в мотивите си, че битовите условия в дома, където са се установили майката и децата, са добри (не по-различни от тези, съществуващи в дома на бащата) и че на децата е осигурено всичко необходимо за нормално съществуване. Фактическите установявания на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК, а при наличие на констатация за добри условия на живот въпросът какво би било, ако такива не са установени, е неотносим.
Обуславящ е единствено въпросът допустимо ли е отделно живеене на деца от общи родители, но той е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие със задължителната съдебна практика. Съдът е приел, че това е допустимо само по изключение, когато важни причини налагат това и е посочил примерно някои такива причини – голяма разлика във възрастта, липса на взаимни интереси и привързаност между децата, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител, каквито обстоятелства по делото не са установени. Разрешението е в пълно съответствие с указанията, дадени в ППВС № 1/ 1974 г., а не им противоречи.
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по твърдението на жалбоподателя, че е очевидно неправилно. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за очевидната му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и изхождайки от мотивите на самото решение. В случая актът на инстанцията по същество е съобразен с утвърдената съдебна практика, поради което не може да се счита за очевидно неправилен.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд от 12.04.2019 г. по гр.д.№ 76/ 2019 г.
ОСЪЖДА Д. И. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], да заплати на В. И. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], сумата 300 лв (триста лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: