6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 853
София, 19.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.09.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1084 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 248 от 04.07.2011 год., по възз. гр.д.№ 249/2011 год., в частта, с която е потвърдено решение № 2532/07.10.2010 год., по гр.д. № 716/ 2009 год. на Санданския районен съд и е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на Д. К. С., със съгласието на неговия попечител – баща му К. С. С., сумата 8 000 лв., обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.07.2009 год. до окончателното и изплащане, както и направените от последния деловодни разноски в общ размер от 100 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила- чл.235 ГПК и чл.300 ГПК- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са :
1. Необходимо ли е увреденото лице да е действало виновно, или е достатъчно обективното наличие на причинно – следствена връзка между неговото деяние/ действие или бездействие/ и настъпилия вредоносен резултат, за да се приложи законовото правило на чл.51, ал.2 ЗЗД?”; 2. „Следва ли при определяне размера на дължимото на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди задължително да се преценят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, за да е спазен въведеният с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост?”и 3. „Необходимо ли е обществено икономическите условия на живот да бъдат взети предвид при прилагане законовото правило на чл.52 ЗЗД ?” е в противоречие със задължителната и константна практика на ВКС по отношение на първите два въпроса, а третият се явява от значение з точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е посочено ППВС № 17/63 год.-т.7 и ППВС № 4/68 год. – т.11, а по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК – ТР № 88/12.09.1962 год. на ОСГК.
Въпросите на процесуалното право, които според касатора са релевантни за изхода на делото и обуславят допускане на касационното обжалване, са свързани най- общо с приложението на чл.235, ал.2 ГПК и на чл.300 ГПК. Поддържаните по отношение на същите критерий за селекция са по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид създадената съдебна практика, обективирана в решения на ВКС: 518/30.12.2003 год., по гр.д.№ 23/2003 год. на І г.о.; № 1989/02.06.1983 год., по гр.д.№ 1405/83 год. на ІІ г.о. и № 752/18.11.88 год., по гр.д.№ 637/88 год. на ІІІ г.о. за първия и по т. т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на втория.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд, позовавайки се на влязлото в сила решение по адм.н.х.д. № 684/2008 год. на районен съд [населено място] е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл. 226, ал.1 КЗ, поради което е изградил краен правен извод за наличие на основание за ангажиране пряко отговорността на застрахователя за обезщетяване на причинените на ищеца неимуществени вреди, настъпили от процесното пътно- транспортно произшествие от 23. 07. 2006 год. на ПП -1 Е- 79 в района на [населено място], [община].
При определяне конкретния размер на дължимото на увредения обезщетение решаващият съд е отчел вида и характера на причинените му травми, продължителността на престоя му в болница, задължителната необходимост от ползване на чужда помощ за елементарно битово обслужване и възможността за възстановяването му, предвид предхождащите деликта негови заболявания, довели до поставянето му под ограничено запрещение и загубване на 82% работоспособност, като въз основа на тях и съществуващата към момента на настъпване на деликта икономическа обстановка в страната е счел, че справедлива по см. на чл.52 ЗЗД се явява сумата 8 000 лв., коригирайки по този начин мотивите на първоинстанционния съдебен акт за обезщетение в общ размер от 12 000 лева.
Едновременно с това Благоевградският окръжен съд е преценил като неоснователно направеното от ответника, настоящ касатор възражение, за съпричиняване на вредоносния резултат от увреденото лице, обосновано с поведението му като пешеходец и участник в пътното движение към момента на сблъсъка му с управлявания от делинквента Н. Д. лек автомобил.
Изложени са съображения, че доколкото от приложеното към делото адм.н.х.д.№ 684/2008 год. на СРС, предвид принципа на непосредственост при събиране на доказателствата, въззивната инстанция може да цени само ангажираните в наказателното производство писмените такива, а постановеното влязло в сила решение по същото, с което на делинквента е наложено административно наказание по чл.78а, ал.1 НК, имащо правните последици на влязла в сила присъда, не е задължително за гражданския съд извън очертаните с чл.300 ГПК обективни и субективни предели, то липсва основание за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Поради пълно съвпадение в крайния правен резултат по делото, решението на СРС е потвърдено, независимо от съществуващото различие в съжденията на двете инстанции, които са го обосновали.
Следователно преценката на решаващите мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт позволява да се приеме, че поставените от касатора материалноправни правни въпроси, които, така както са конкретизирани са свързани всъщност с приложението на чл.51, ал.2 ГПК и чл.52 ЗЗД, се явяват релевантни за изхода на делото и попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същите, обаче, не са осъществени поддържаните критерии за селекция.
Обстоятелството, че въззивният съд е отказал приложението на чл.51, ал.2 ГПК единствено и само поради липса на ангажирани по делото доказателства относно конкретния каузален принос на пострадалия, а не поради това, че същият, поради заболяването си не би могъл да действа виновно, изключва, по арг. от т.3 на ТР № 1/9.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, да е налице съставомерно несъответствие с цитираната задължителна и трайно установена съдебна практика на ВКС по приложението на конкретната правна норма, която да обуславя приложението на т.1 или т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Наистина според последната, за да бъде намалено обезщетението за неимуществени вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване, независимо дали би могъл да действа виновно или не, но доколкото всякога е необходимо този принос да е конкретен т.е. да се изразява в извършване на определени действия или въздържане от такива действия от страна на увредения, то това означава, че той подлежи на пълно и главно доказване в гражданския процес с допустимите от ГПК доказателства, в каквато насока е и възприетото от въззивния съд разрешение.
Недоказано е и твърдението, че даденото с обжалвания съдебен акт разрешение относно критериите, въз основа на които следва да бъде определено дължимото на пострадалия от деликт обезщетение, за да е справедливо по см. на чл.52 ЗЗД, до които всъщност се свеждат вторият и третия формулирани от касатора материалноправни въпроси, е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/68 год..
При преценка размера на следващата се сума за възмездяване на понесените от ищеца, в резултат на осъществения деликт, болки и страдания са взети предвид всички онези посочени в задължителната съдебна практика обстоятелства, които са релевантни за последната, за да бъде тя определена справедливо по вложения в чл.52 ЗЗД смисъл, вкл. изрично е отчетено, че по – високият интензитет на част от тях е неотносим, тъй като провокиран от съществуващо общо заболяване на пострадалия, съпътстващо увреждането му.
Същевременно от обстоятелството, че общественото разбиране за справедливост, което не е абстрактно е обусловено от съответния етап на развитие на самото общество, следва, че то е детерминирано и от съществуващите в него обществено икономически – отношения и ценова конюнктура, поради което според трайно установената съдебна практика се налага тези особености също да бъдат съобразени, когато обезщетението на пострадалия, имащо паричен израз се определя в съответствие със законовото правило на чл.52 ЗЗД. Поради това, възприемайки горното разрешение при преценка следващото се на ищеца обезщетение въззивният съд не се е отклонил нито от създадената задължителна съдебната практика, нито от трайно установената практика на ВКС при действието на ГПК/ отм./ по начин, налагащ приложението на критериите за селекция по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до визираното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то освен, че е останало немотивирано, предвид приетото в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС за вложения в него от законодателя смисъл, при наличие на създадена съдебна практика, свързана с начина на определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД, обезщетение, е и въобще неприложимо.
Недоказано е и твърдението за противоречие със съдебната практика по отношение на разрешените от въззивната инстанция формулирани от касатора въпроси на процесуалното право.
Първият от тях е относим към процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт и въведен като касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК в обстоятелствената част на касационната жалба, се явява ирелевантен за предпоставките за допускане на касационното обжалване, с които то е отъждествено, поради което не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос, свързан със задължителната сила на влязлата в сила присъда за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от престъпното деяние, е значим за делото, тъй като решаването му пряко обуславя изхода на спора, но по отношение на него не са осъществени визираните основания на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Освен, че същите са бланкетно въведени, което само по себе си изключва да е налице задължение за настоящата инстанция да ги обсъди, то възприетото от въззивния съд разрешение, свързано с приложението на чл.300 ГПК,норма аналогична на чл.222 ГПК/ отм./, е в пълно съгласие със задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 25/2010 год., по т.д.№ 211/2009 год. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Според същата влязлата в сила присъда, по изрично разпореждане на закона, е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданско – правните последици от конкретно деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен.
Следователно присъдата на наказателния съд се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателно посочените в чл. 300 ГПК, обстоятелства, към които, както е в разглеждания случай не винаги съпричиняването се включва.
Затова приносът на пострадалия в сочената хипотеза всякога подлежи на изрично установяване с допустимите от ГПК доказателствени средства в гражданския процес по предявения иск за възмездяване понесените от увреденото лице вреди.
Водим от гореизложените съображения, настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 248 от 04.07.2011 год., постановено по възз. гр.д.№ 249/2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: