5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 854
София, 19.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.06.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 950 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 73 от 16.05.2010 год., по възз. гр.д.№ 109/2011 год., с което е потвърдено решение № 133 от 16.12.2010 год., по т.д.№ 482/ 2010 год. на Шуменския окръжен съд и по предявения от [фирма], [населено място] срещу ответниците – настоящия касатор – НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ и ТД [фирма], гр. София отрицателен установителен иск, основан на чл.440, ал.1 ГПК, е признато за установено, че имуществото върху което е насочено изпълнението по изп.д.№ 28/2005 год. на ДСИ при СРС, а именно: Западно крило с площ 179 кв.м., находящо се на първия етаж от административна сграда, ведно с 14106/100 000 ид.ч. от правото на строеж на сградата, построена в УПИ ХVІІІ, кв.367”б” по плана на [населено място], при описаните граници и Южно крило с площ 145 кв.м., находящо се на втория етаж на административна сграда, ведно със 11902/100 000 ид.ч. от правото на строеж на същата, построена в УПИ ХVІІІ, кв.367 „б” по плана на [населено място], при посочените в решението граници, не принадлежи на длъжника [фирма],/ с предходно наименование [фирма]/, като в полза на ищеца са присъдени и направените от него деловодни разноски за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок е обоснован със задължителното другарство между ищеца и КК [фирма], негов праводател и доколкото тази съвместна процесуална легитимация, за която съдът е длъжен да следи служебно в случая е нарушена, поради неконституиране на задължителния другар на ищеца, то постановеният съдебен акт следва да бъде обезсилен.
Алтернативно е въведено и оплакване за неправилност на обжалваното решение, като се излагат съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствените правила, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основният довод на касатора е, че апортът на процесните имоти е станал известен на третите добросъвестни лица след отправяне на искане от съдебния изпълнител за възбраняването им, както и че към момента на прехвърлянето им по силата на извършена продажба в полза на ищеца, тези имоти вече са били възбранени.
В тази вр. същият изразява и несъгласие с извода на въззивния съд, според който въведеното от жалбоподателя възражение по чл.135, ал.1 ЗЗД за относителна недействителност на апорта на процесните имоти спрямо кредитора на изпълнението, като увреждащ го, е процесуално допустимо, но неоснователно, поради неучастие като страни в процеса на всички лица със съвместна процесуална легитимация, към които то е относимо.
Позовавайки се на отсъствие на съдебна практика по значимия въпрос на процесуалното право, за който се твърди, че е обуславящ за изхода на делото – за наличието на процесуална възможност правото по чл.135, ал.1 ЗЗД да бъде упражнено чрез възражение в производството по установителен иск, основан на чл.440, ал.1 ГПК, касаторът обоснова касационното обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК
От значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради съществуващата в нормите на процесуалния закон неяснота , според изложението на основанията за достъп до касационен контрол, е и процесуалноправният въпрос, формулиран от жалбоподателя – за кръга на лицата, легитимирани да участват в процеса по предявен отрицателен установителен иск по чл.440, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна „Д.”ООД, гр.Шумен е възразила по основателността и в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, изразявайки несъгласие и с искането за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
Неоснователно е твърдението да недопустимост на обжалваното решение.
Вярно е, че съгласно задължителните за съдилищата в страната разяснения в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК Върховният касационен съд е длъжен да допусне касационното обжалване и служебно, ако съществува вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим, като конкретната преценка за допустимостта се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.
Такава вероятност за недопустимост на обжалваното решение на Варненския апелативен съд в случая отсъства, тъй като кръгът на лицата, легитимирани да предявят установителния иск по чл.440, ал.1 ГПК и да отговарят по него, е разпореден от закона – 440, ал.1 и ал.2 ГПК и той е различен от определения по отменителния иска по чл.135, ал.1 ЗЗД.
Затова задължителното другарство, което възниква между ответниците по П. иск – длъжник и третото лице- приобретател по атакуваната сделка, налагащо съвместното му предявяване срещу последните, само по себе си не може да обуслови съвместната им легитимация и като ищци по отрицателния установителен иск по чл.440, ал.1 ГПК, което изключва да е налице въведеният от касатора порок – произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба.
Недоказани са и предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
За да уважи предявената отрицателна искова претенция въззивният съд се е позовал на валидно и предхождащо наложената по изп.д. № 28/ 2005 год. на ДСИ при СРС възбраната върху процесните недвижими имоти от 28.01.2005 год., тяхно апортиране от длъжника в капитала на [фирма], с надлежно вписан на 27.01.2005 год. договор за апорт. Счел е, че щом в този случай към датата на вписаната възбрана собственик на възбранените имоти е различно от длъжника по горепосоченото изпълнително дело № 28/2005 год., трето лице – [фирма], то наложената възбрана не е породила правно действие по отношение на последното, поради което сключеният на 15. 03. 2005 год. договор за продажба между него и [фирма], [населено място], обиктивиран в нотариален акт № 191,т.ІІІ, рег.№ 1982, д.№ 197/2005 год. на нот. с рег. № 19 при НК, по силата на който ищецът се легитимира като собственик е противопоставим на ответника – НАП, [населено място], в качеството му на взискател.
По съображения, че участващите в производството по предявения установителен иск по чл.440, ал.1 ГПК страни са различни от тези, легитимирани да участват в процеса по отменителния П. иск, въззивният съд е оставил без разглеждане въведеното от ответника НАП, [населено място] възражение, основано на чл.135, ал.1 ЗЗД, макар и принципно да е споделил тезата на последния, че е допустимо искът по чл.135, ал.1 ЗЗД, с който се упражнява едно потестативно право на кредитора , да е заявен и под формата на възражение.
Следователно решаващите мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на процесуалното право, дори и да са важни, нямат обуславящо значение за правните изводи на съда по предмета на спора, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Липсата на общата главна предпоставка, очертаваща пределите на осъществяваната от касационната инстанция проверка в производството по чл.288 ГПК, се явява самостоятелно и достатъчно основание, за да бъде отречена основателността на искането за достъп до касационен контрол- арг. от т.1 на ТР № 1/19.01.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
В случая, обаче, касаторът не е доказал и визирания селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид съществуващата трайно установена съдебна практика, която няма необходимост да бъде пременена, както по приложението на чл.135, ал.1 ЗЗД, вкл. по отношение на легитимираните да го предявят и да бъдат ответници по този иск лица / ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВКС/, така и за процесуалните средства, които законодателят е предоставил за защита по съдебен ред на субективните потестативни права, каквото е и правото на кредитора да обяви конкретни правни действия на длъжника за относително недействителни спрямо него.
Що се отнася до кръга лица, легитимирани да участват в процеса по предявен отрицателен установителен иск по чл.440, ал.1 ГПК, отговорът на този въпрос се съдържа в нормата на чл.440, ал.2 ГПК, която ясна, пълна и вътрешно непротиворечива не се нуждае от корективно тълкуване, за да е налице необходимост от приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на втория формулиран от жалбоподателя правен въпрос – арг. от т.4 на ТР №1819.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
В срока за отговор на касационната жалба ответната по нея страна е претендирала заплащане на деловодните разноски за касационната инстанция, възлизащи според приложения договор за правна защита и съдействие серия Б, № [ЕГН] от 11.08.2011 год. на сумата 500 лв., които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК, на осн. чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени до размера на доказаната сума.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 73 от 16.05.2010 год., по възз. гр.д.№ 109/ 2011 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, със седалище гр. София да заплати на Д.” ООД, [населено място] сумата 500 лева/ петстотин лева/, деловодни разноски за производството пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: