2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 854
гр. София, 24.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 655 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Т. К. П. срещу решение № 346/04.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 331/2013 г. на Габровския окръжен съд (ГОС). С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 231/04.07.2013 г. по гр. дело № 1520/2012 г. на Севлиевския районен съд, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното по същото първоинстанционно граждански дело, решение № 177/13.05.2013 г., като след думата „реши” е включен първи абзац, с който се отхвърля искът на жалбоподателя срещу [фирма] за сумата 14 047.68 лв. – стойност на неоснователно обогатяване в резултат на обработване на имоти по пунктове 1-49 от исковата молба, собственост на ищеца, без договор за аренда на земеделска земя, като неоснователен и недоказан.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания, по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани в пет пункта следните правни въпроси: 1) допустимо и търпимо от закона ли е отклонение от императивната правна норма на разпоредбата на чл. 246 от ГПК; допустимо ли е разширително тълкуване на тази разпоредба; такова отклонение би ли нарушило принципа на неоттегляемост на решението; 2) допустимо ли е смесване на понятията юридическа грешка и фактическа грешка; 3) може ли съдът, след обявяване на решението си по делото сам да го отмени, измени или допълни; по повод поправка на явна фактическа грешка съдът може ли да измени или отмени собственото си решение; допустимо ли е потвърждаване от въззивната инстанция на решение на първата инстанция, с което по повод поправка на явна фактическа грешка съдът е изменил, като е допълнил грубо собственото си решение; 4) допустимо ли е саниране от въззивната инстанция на промяна, изменение или допълнение на решението, постановено от първоинстанционния съд, извършени от същия съд и представляващи изменение на формираната воля на съда; и 5) допустимо ли е поправяне на правни (юридически) грешки от съда, постановил решението, в което последните са допуснати, чрез поправки на явни фактически грешки.
Жалбоподателят сочи и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка поддържа, че формулираните от него правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с: решение № 256/21.05.2010 г. по гр. дело № 175/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 34/14.02.2011 г. по гр. дело № 684/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 517/05.08.2010 г. по гр. дело № 1795/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК), решение № 35/07.02.2011 г. по гр. дело № 1720/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 от ГПК), решение № 89/10.05.2010 г. по гр. дело № 387/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 247 от ГПК), решение № 108/01.03.2012 г. по гр. дело № 811/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 251 от ГПК), решение № 270/29.03.1988 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВС и определение № 69/08.04.1976 г. по гр. дело № 74-ІІ/1974 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.), определение № 57/07.06.2010 г. по търг. дело № 974/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 250 от ГПК), определение № 532/15.12.2009 г. по частно гр. дело № 407/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 40/14.01.2011 г. по частно търг. дело № 1023/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 565/06.11.2012 г. по частно гр. дело № 500/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС и определение № 41/31.01.2012 г. по частно гр. дело № 31/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК), определение № 218/04.03.2010 г. по гр. дело № 175/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 288 от ГПК), решение от 16.04.2007 г. по търг. дело № 126/2007 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАпС), решение от 21.02.2013 г. по търг. дело № 1863/2009 г. на Софийския градски съд (СГС) и решение от 19.07.2012 г. по търг. дело № 773/2009 г. на СГС; поддържа също, че формулираните от него правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и подробни съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от жалбоподателя срещу ответното дружество, положителен установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК – след проведено заповедно производство по чл. 410 от ГПК, в рамките на което ответното дружество е подало възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадена в полза на жалбоподателя заповед за изпълнение на парично задължение – за процесната сума 14 047.68 лв. В мотивите към постановеното по делото решение № 177/13.05.2013 г. (което впоследствие е поправено с потвърденото от въззивния съд решение № 231/04.07.2013 г.) първоинстанционният съд, след подробно обсъждане на доказателствата по делото, е извел крайния си извод, че не е установено безспорно наличието на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, поради което искът следва да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен и недоказан. С диспозитива на същото решение № 177/13.05.2013 г., първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на ответното дружество, че не дължи на жалбоподателя-ищец процесната сума 14 047.68 лв. – стойност на неоснователно обогатяване в резултат на обработване на имоти по пунктове 1-49 от исковата молба, собственост на ищеца, без договор за аренда на земеделска земя, на основание чл. 422 от ГПК, като подробно са описани и 49-те имота. Срещу това решение № 177/13.05.2013 г. жалбоподателят-ищец също е подал въззивна жалба, която е администрирана (препис от нея е връчен на ответното дружество, което е подало отговор), но по нея не е образувано въззивно производство, тъй като се изчаква приключването на настоящото производство – по повод допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка.
При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че още с диспозитива на основното решение (№ 177/13.05.2013 г.), който макар да е юридически непрецизен, предявеният иск по реда на чл. 422 от ГПК е отхвърлен. Изтъкнато е, че това е посочено и в мотивите, видно е и от самият диспозитив, с който е признато за установено, че сумата не се дължи. Прието е също, че въпреки това, установявайки, че диспозитивът е непрецизен, районният съд е решил да го прецизира, като е постановил, че отхвърля предявения иск с решението (№ 231/04.07.2013 г.) за поправка на очевидна фактическа грешка, т.е. – районният съд е приел, че в основния диспозитив (на решение № 177/13.05.2013 г.) е пропуснал да отрази становището, личащо от мотивите му – отхвърляне на иска, с конкретната дума „отхвърля”. Окръжният съд е приел, че макар отново да не е достатъчно юридически прецизно, решението (№ 231/04.07.2013 г.) за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка следва да бъде потвърдено, тъй като с него не се изменя или променя формираната воля на съда, а се отразява становището, личащо от мотивите му, – че искът се отхвърля, което вече е било изразено с основният диспозитив (на решение № 177/13.05.2013 г.), но с други думи. Поради това, въззивният съд е намерил, че не е налице допълване, изменяне или отменяне на решението от постановилият го съд, както е поддържано във въззивната жалба на касатора. В тази връзка отново е изтъкнато, че искът не е бил уважен, което е видно и от основния диспозитив (на решение № 177/13.05.2013 г.), с който е признато за установено, че сумата не се дължи, но приемайки, че в този диспозитив липсва изрично думата „отхвърля”, районният съд е стигнал до извода, че е пропуснал да отрази в диспозитива становище, личащо от мотивите – да се произнесе изрично, че отхвърля иска. В заключение, въззивният съд е приел, че по същността си един такъв пропуск представлява явна фактическа грешка, която е била отстранена по надлежният ред. Разяснил е също, че съвсем отделен е въпросът, правилно и законосъобразно ли е решение № 177/13.05.2013 г., което ще бъде предмет на последващо разглеждане по подадената въззивна жалба от касатора, по която ще бъде образувано въззивно производство, в което атакуваното решение (№ 177/13.05.2013 г.) и решението (№ 231/04.07.2013 г.) за поправката на очевидната фактическа грешка, ще се разгледат като едно цяло.
С така изложените от него мотиви, въззивният съд не е разрешил никой от изведените от касатора правни въпроси в противоречие с никое от трите посочени от последния решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК и формиращи задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – решение № 256/21.05.2010 г. по гр. дело № 175/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 34/14.02.2011 г. по гр. дело № 684/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 517/05.08.2010 г. по гр. дело № 1795/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС. Изведените от касатора правни въпроси, обобщени и конкретизирани (съгласно т. 1, изр. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свеждат на практика до един правен въпрос – в кои случаи е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 от ГПК и в кои случаи не е налице такава, а съдът, постановявайки решение по реда на чл. 247 от ГПК, нарушава императивната забрана по чл. 246 от ГПК за неотегляемост на постановеното от него решение – да не го отменя или изменя сам. И в трите посочени от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, еднозначно е прието, че очевидната фактическа грешка представлява несъотвествие между формираната от съда воля и изразената такава в писмения текст на решението. В решение № 256/21.05.2010 г. по гр. дело № 175/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС допълнително е изяснено, че незаконосъобразните изводи на съда при преценката на доказателствата и по приложението на закона не съставляват очевидна фактическа грешка, а водят до неправилност на решението, която може да бъде отстранена единствено по пътя на обжалването, а не чрез поправка на явна фактическа грешка, поради което е недопустимо в това производство (по чл. 247 от ГПК) да се отстраняват грешки в правните изводи на съда. В същия смисъл са и постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 335/21.11.2012 г. по гр. дело № 262/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 168/02.08.2013 г. по гр. дело № 580/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като в последното е изяснено, че процесуалноправната доктрина и константната съдебна практика еднозначно приемат, че очевидна фактическа грешка е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив, както и че когато, видно от мотивите към съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет, но е пропуснал да изрази така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка. В случая въззивният съд не е приел нещо различно. Напротив – в пълно съотвествие с така цитираната, задължителна за него практика на ВКС, окръжният съд е намерил, че в случая още с диспозитива на основното първоинстанционно решение (№ 177/13.05.2013 г.), който макар да е юридически непрецизен, предявеният иск по реда на чл. 422 от ГПК е отхвърлен, като това е посочено ясно и в мотивите към това решение; че в това решение районният съд е пропуснал да отрази становището, личащо от мотивите му – отхвърляне на иска, с конкретната дума „отхвърля” в диспозитива; че по същността си един такъв пропуск представлява явна фактическа грешка, която е била отстранена по надлежният ред и че като е постановено, че отхвърля предявения иск с решението (№ 231/04.07.2013 г.) за поправката на тази очевидна фактическа грешка, от страна на районния съд не е налице допълване, изменяне или отменяне на основното решение (№ 177/13.05.2013 г.), чиято допустимост и правилност ще бъдат предмет на последващо разглеждане по подадената въззивна жалба от касатора, по която ще бъде образувано въззивно производство, в което атакуваното решение (№ 177/13.05.2013 г.) и решението (№ 231/04.07.2013 г.) за поправката на очевидната фактическа грешка, ще се разгледат като едно цяло.
С оглед изложеното – след като обжалваното въззивно решение е съобразено с цитираната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, то е без значение дали въззивният съд е разрешил изведените от касатора правни въпроси в противоречие с останалите посочени и представени (в преписи) от него съдебни актове (решения и определения), които не са постановени по реда на чл. 290 или чл. 274, ал. 3 от ГПК, и които не формират такава задължителна практика на ВКС, още повече, че такова противоречие – и с тези актове не се установява. Настоящият съдебен състав изцяло споделя цитираната задължителна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, тъй като същата е формирана при точно приложение на закона и не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради изменения на обществените отношения или законодателни промени. Поради това, изведените от касатора правни въпроси, респ. – обобщеният и конкретизиран такъв по-горе – по приложението на чл. 246 и чл. 247 от ГПК не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като в случая не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81, във вр. с чл. 247, ал. 4 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в настоящото производство пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 000 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 346/04.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 331/2013 г. на Габровския окръжен съд;
ОСЪЖДА Т. К. П. да заплати на [фирма] сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.