ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 855
София, 01.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 2720 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. П. К. от [населено място], чрез пълномощника й адв.И. И. от САК срещу решение №898 от 09.02.2015г., постановено по в.гр.д. №7803/2014г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен въззивен състав. С него е отменено решение № ІІІ-84-255 от 18.12.2013г., постановено по гр.д. №10905/2013г. по описа на Софийски районен съд, ІІІ г.о., 84 с-в., в обжалваната му част относно режима на лични отношения на бащата К. В. Я. с детето Б. К. Я. и вместо него, по предявения от К. В. Я. срещу жалбоподателката иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, е постановено друго, с което е определен друг режим на лични отношения на бащата с детето.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано.
Ответникът по касационната жалба К. В. Я. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.И. О. от САК. Поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд е отменено първоинстанционното решение на Софийски районен съд в обжалваните части относно определения режим на лични отношения на бащата К. В. Я. с детето Б. К. Я. и вместо него е постановено, че бащата има право на лични отношения с детето Б., при следния режим: всяка първа и трета събота и неделя от месеца, от 10:00ч. в събота до 18:00ч. в неделя с преспиване; всяка нечетна календарна година за 5 дни през първата половина на зимната ваканция (в които дни се включват и вече постановените от първоинстанционния съд лични контакти за Коледните празници на 24 и 25 декември-съгласно учебния план в Република България) от 10:00ч. на първия ден от зимната ваканция до 18:00ч. на петия ден от тази ваканция; всяка календарна година за 5 дни през първата половина на пролетната ваканция от 10:00ч. на първия ден до 18:00ч. на петия ден на тази ваканция; за 30 дни през лятото, по време, което не съвпада с годишния платен отпуск на майката; на рождения ден на детето (10.04.), за времето от 10:00ч. сутринта до 14:00ч. следобяд, съобразно учебната ангажираност на детето след тръгването му на училище. Първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано, в частите относно упражняването на родителските права, местоживеенето на детето и неговата издръжка.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след подробен анализ на доказателствата и на установените от тях обстоятелства по делото, е приел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че за бащата следва да се определи режим на лични контакти с детето, съобразно възрастта му и привързаността му към майката с оглед поетапно и плавно свикване отново с бащата и възстановяване на прекъснатата връзка родител-дете. Според въззивния съд не следва да бъде постановяван въобще адаптационен период при осъществяване на личните контакти на бащата с детето-изводът на първоинстанционния съд в тази насока не се подкрепя от доказателствената съвкупност в двете съдебни инстанции. Детето Б. е почти на 8 години, а по делото е доказана привързаност на детето и към двамата му родители. Детето не е показало дистанцираност от баща му, споделило е, че обича и двамата си родители, като и при бащата прекарва времето за контакти по интересен начин, а се вижда и със своите братовчеди. От еднопосочните становища на двете дирекции „Социално подпомагане” съдът е направил извод, че не е налице дистанцираност или настройване на детето срещу бащата и не е прекъсната връзката баща-дете, а тази връзка е по-скоро само нарушена. Причина за това обаче е не толкова поведението на ищеца, а въобще конфликтните отношения и недобрата комуникация между родителите, които се отразяват неблагоприятно и на малолетното дете. Нещо повече, препоръчано е от социалните работници самите родители да работят с психолози, за да подобрят комуникацията си и да бъдат преработени натрупаните негативни емоции при детето. Също така е дадено становище, че интензивните контакти между детето и другия родител не следва да бъдат прекъсвани. По делото не са доказани никакви вредности вследствие на тези контакти, и изобщо поведение на бащата, което да неглижира детето, както и не са доказани твърдяните от майката страхове на детето от бащата. Обратно, доказателствената съвкупност и данните от социалните проучвания сочат, че детето се чувства спокойно, обичано и обгрижвано и при бащата. При това положение, според въззивния съд не съществува никаква необходимост изобщо от адаптационен период, в който детето поетапно и плавно отново да свиква с бащата, както е прието от първоинстанционния съд. Адаптационен период би бил необходим в случаите, когато детето няма спомен за бащата или толкова дълго не са осъществявани контакти с другия родител, че е прекъсната връзката родител-дете. Настоящият случай обаче не е такъв, нито възрастта или състоянието на детето налагат такава адаптация. В тази връзка и споделеното от самото дете не следва да бъде възприето като нежелание за по-интензивни контакти с бащата, като се има предвид конфликта на лоялност, в който детето е поставено и недобрите отношения между родителите му. Въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд не е определил режим на лични контакти между бащата и детето за период от 5 дни съответно през първата половина от зимната и пролетната ваканция. Постановяването на пълноценни контакти с другия родител е възможност за същия да участва адекватно в обгрижването на детето и също да изрази своите родителски чувства на обич и привързаност към детето, а е в интерес и на самото дете за неговото израстване като личност и хармонично развитие. Особено благоприятен период за това са ваканциите на детето, когато то има възможност за най-пълноценни контакти с другия родител. Съдът е приел за основателен и довода относно възможността на бащата да обучава своето дете да кара ски, понеже същият е ски-учител, като тази възможност най-добре би могла да бъде реализирана през време на зимната ваканция. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е неправилно и в частта му относно поставновения режим на лични контакти межда бащата и детето през лятото за 20 дни, вместо претендираните от ищеца 30 дни. По делото липсват каквито и да било основания за ограничаване и редуциране на контакти с такава продължителност през лятото. Еднопосочни са становищата на социалните служби, че бащата притежава необходимия родителски капацитет да полага грижи по отглеждане и възпитание на малолетната си дъщеря по време на упражняване на определения режим на контакти. Детето се нуждае и от мъжки модел на поведение при личностното си и психо-емоционално развитие, поради което контактите с баща му ще се отразят положително върху неговото личностно израстване. Ето защо пълноценните и по-продължителни контакти през лятото са в изключителен интерес на детето Б., поради което първоинстанционното решение трябва да бъде отменено в тази му част и да да бъде постановен претендирания от бащата режим на лични отношения с детето за 30 дни през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката. Съдът е счел, че е неправилно първоинстанционното решение и в частта му относно постановения режим на лични отношения за рождения ден на детето, като следва да бъде постановено бащата да има право да вижда и да взема детето при себе си на рожденния му ден за времето от 10:00ч. сутринта до 14:00ч. следобяд, съобразно учебната ангажираност на детето след тръгването му на училище.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Повдига следните въпроси:
1.Следва ли да се предоставя разширен режим на лични отношения на родителя, който периодично не пребивава на територията на страната и необходим ли е адаптационен период между родител и дете след завръщане на родителя в страната? 2.Следва ли въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото да обхваща само валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, като при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба следва ли да извърши служебна проверка на неговата правилност и дали тази проверка е ограничена от релевираните в жалбата основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд?
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решение №898 от 09.02.2015г., постановено по в.гр.д. №7803/2014г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен въззивен състав, поради следните съображения:
Първият от поставените от касатора въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. По същество този въпрос изразява доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора.
По вторият от поставените въпроси в изложението не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно указанията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ са налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. За повдигнатия от касатора въпрос тези предпоставки не са налице. По него има установена от Върховния касационен съд задължителна практика, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Според приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед на гореизложеното, не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК жалбоподателят дължи на ответника направените от него разноски в размер на 750 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, за което е направено своевременно искане с отговора на касационната жалба и са представени надлежни доказателства, съобразно задължителните указания, дадени с т.1 от Тълкувателно решение № 6/2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 898 от 09.02.2014г., постановено по в.гр.д. №7803/2014г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен въззивен състав.
ОСЪЖДА К. П. К., с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], вх.А, ет.8, ап.31, да заплати на К. В. Я., с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.4, ап.8, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, разноски в размер на 750.00 лв. (седемстотин и петдесет лева), представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.