Определение на ВКС – ГК, III г.о. 6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 855
гр. София, 13.12. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Г. НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова т.д. № 50249/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 16234/07.12.2015 г. от [фирма], [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. Д. от АК – С. против въззивно решение № 2089 от 02.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1632/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, с което е обезсилено като недопустимо решение от 02.12.2014 г., постановено по гр.д. № 10616/2013 г. на Софийския градски съд, ГК, 9 състав, с което Столична община е осъдена да заплати на [фирма], В. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 49 222, 01 лева, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2013 г. до окончателното изплащане и по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 19 542, 43 лева, както и сумата 8 650, 58 лева – разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречивото разрешаване на поставените правни въпроси от въззивния съд с решение № 183/20.05.2012 г., постановено по гр. д. № 1524/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 1328/27.03.2013 г., постановено по гр. д. № 14095/2012 г. на РС – Варна. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/ Съществува ли специален процесуален ред по чл. 128 и сл. ДОПК за възстановяване на платени без основание суми за местни такси по ЗМДТ или възстановяване на платените без основание суми за местни такси по ЗМДТ може да бъде претендирано по общия исков ред; 2/ По кой ред подлежи на разглеждане претенцията за възстановяване на платена местна такса по ЗМДТ.
Ответникът по касационната жалба Столична община, представлявана от кмета Й. Ф., чрез процесуалния си представител гл. юриск. М. С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че когато съществува изричен процесуален ред за връщане на недължимо платена такса смет/ местна такса/ – в случая този на чл.128 и сл.ДОПК във връзка със ЗМДТ, е недопустимо в да се прибягва до общия исков ред по ГПК за водене на иск, основаващ се на забраната за неоснователно обогатяване в гражданското право /чл. 55 – чл. 59 ЗЗД/. Изложени са съображения, че претенциите за връщане на недължимо платена от ищцовото дружество на ответната община такса за обезвреждане на битови отпадъци, поради отмяна на нормативния акт, регламентиращ нейната дължимост, подлежат на разглеждане по процедура, съгласно данъчнопроцесуалното законодателство като след като в чл. 129, ал. 4 ДОПК е предвидена процедура, според която възстановяване на суми, свързани с прилагането на ЗМДТ на физически лица, които не са търговци, може да се извършва и в брой, то е очевидно нормативното положение, че по отношение на лицата по чл. 63, ал. 3, вр. с чл. 158 и сл. ТЗ, какъвто статут има ищцовото дружество, съществува изричен ред по данъчно-процесуалното законодателство за възстановяване на точно такива по естеството си суми, при спазването на който успешно би се стигнало до възстановяването им вместо в брой – съответно по банковата сметка на търговеца. Въззивният съд е приел, че в подкрепа на това разбиране са и разпоредбите на чл. 130 и чл. 132 ДОПК, тъй като те хронологически следват текста на чл. 128 ДОПК, като и в този смисъл е и задължителната съдебна практика, установена в определение № 300/15.05.2009г. по т. д. № 88/2009 г., 1 т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора са формулирани правни въпроси, свързани с приложението на общия и специален процесуален ред по чл. 128 и сл. ДОПК за възстановяване на платени без основание суми за местни такси по ЗМДТ. Тези въпроси са от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая те не са решени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС, а в съответствие с установената задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика, че съдът извършва служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение, а за правилност – само когато следи за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца при произнасяне по мерките относно упражняване на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище /Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК по тълк. дело № 1/2013 г./. В аналогичен смисъл е и приетото с Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2015 г. на ОСГТК и О. на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. В тази връзка са дадени следните разяснения, че подведомствените на съдилищата граждански и административни спорове ce разглеждат по различен съдопроизводствен ред, предвиден в съответния приложим процесуален закон. Недопустимо съдебно решение е съдебното решение, което е постановено при липсата или при ненадлежно упражнено право на иск.
В случая предмет на делото са предявени искове за заплащане на суми – такса за обезвреждане на битови отпадъци, за периода 2007 – 2013 г., платени без основание, които въззивният съд е приел, че подлежат на разглеждане по особеното производство по реда на чл. 128 и сл. ДОПК. Съгласно препращащата разпоредба на чл. 4 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Специалният ред по ДОПК, предвижда недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите. В тази връзка в чл. 129 ДОПК е регламентирана и специална процедура, при която прихващането или възстановяването може да се извършва по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на лицето; искането за прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго; след постъпване на искането по ал. 1 може да се възложи извършването на ревизия или проверка (когато не е възложена ревизия актът за прихващане или възстановяване се издава в 30-дневен срок от постъпване на искането); независимо от извършването на прихващане или възстановяване, включително когато актът по изречение първо е обжалван, задълженията за данъка или задължителните осигурителни вноски подлежат на установяване чрез извършване на ревизия; ако актът е обжалван по съдебен ред, издаването на ревизионен акт е допустимо до влизане в сила на съдебното решение; остатъкът след извършване на прихващането се връща на лицето по посочена от него банкова сметка; възстановяването на суми, свързани с прилагането на Закона за местните данъци и такси на физически лица, които не са търговци, може да се извършва и в брой. Актовете за прихващане или възстановяване могат да се обжалват по реда за обжалване на ревизионните актове. Непроизнасянето в срок по искане за издаване на акт за прихващане и възстановяване се смята за мълчалив отказ, който подлежи на обжалване в 14 – дневен срок по реда за обжалване на ревизионен акт, а когато лицето не е обжалвало мълчаливия отказ в срока по ал. 2, то може да подаде ново искане за прихващане или възстановяване (чл. 131 ДОПК). Когато процедурата за прихващане и възстановяване се забави неоснователно и извън законоустановените срокове, субектът разполага с право на жалба (чл. 132 ДОПК). Следователно, когато съществува изричен процесуален ред за връщане на недължимо платена такса смет /т.нар местна така за битови отпадъци/ – в случая този на чл. 128 и сл. ДОПК, във вр. чл. 9 и чл. 60 ЗМДТ, е недопустимо в равна степен да се прибягва до общия исков ред по ГПК за водене на иск, основаващ се на забраната за неоснователно обогатяване в гражданското право /чл. 55-59 ЗЗД/. В този аспект правно несъстоятелна е лансираната в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК теза за приложимост на общия исков ред по чл. 55 ЗЗД, аргументирана с „изчерпателност” на изброени в чл. 128 ДОПК случаи, при които е допустимо да бъде прихващана една недължимо събрана сума от данъчната администрация с друго публично задължение, като събирането /обратно/ на недължима такса да битови отпадъци не било сред тях, „нито е предвиден ред според данъчното законодателство за възстановяване на недължимо платена такса смет”. Напротив, щом като в чл. 129, ал. 4 ДОПК е предвидена процедура, според която „възстановяването на суми, свързани с прилагането на закона за местните данъци и такси, на физически лица, които не са търговци, може да се извършва и в брой”, очевидно е нормативното положение, че по отношение лицата по чл. 63, ал. 3 във вр. чл. 158 и сл. ТЗ, какъвто статут има настоящият касатор, съществува изричен ред по данъчнопроцесуалното законодателство за възстановяването на точно такива по естеството си суми /по приложението на ЗМДТ/, при спазването на който успешно би се стигнало до възстановяването им вместо в брой – съответно по банковата сметка на търговеца. Аргумент в подкрепа на това разбиране са и разпоредбите на чл. 130 и на чл. 132 ДОПК: всички те хронологически следващи текста на чл. 128 ДОПК, както е посочил въззивният съд в обжалваното решение.
Предвид изложеното наличието на специална уредба изключва приложението на общия ред, поради което въззивният съд, в съответствие с установената практика е приел, че първоинстанционното решение като недопустимо, подлежи на обезсилване, а производството по делото следва да бъде прекратено.
В случая не се установява твърдяното в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК противоречие с практиката на ВКС и съдилищата, доколкото с представеното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е дадено разрешение на въпроса: незаконосъобразността на подзаконов нормативен акт, отменен по надлежния ред като незаконосъобразен, когато противоречи на Конституцията на Република България и закона (нормативен акт от по-висока степен), дали съставлява годно правно основание за имуществено разместване по време, когато не е била постановена отмяната му, който въпрос в разглеждания случай не се явява обуславящ за изхода на делото, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Същото се отнася и до представеното, влязло в сила решение на Варненския районен съд, което касае хипотеза, при която са предявени претенции за връщане на суми – такса за битови отпадъци, заплатени от физически лица. Както се посочи по – горе, възстановяването на суми, свързани с прилагането на Закона за местните данъци и такси на физически лица, може да се извършва и в брой, като това изключение е въведено с разпоредбата на чл. 129, ал. 4 ДОПК и не се прилага за търговци, респ. търговски дружества. Следователно, с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4, вр. с ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 944, 70 лева за настоящото производство, съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2089 от 02.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1632/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, по касационна жалба с вх. № 16234/07.12.2015 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Столична община разноски за настоящата инстанция в размер на сумата от 1 944, 70 (хиляда деветстотин четиридесет и четири лв. и седемдесет ст.) – юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: