9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
С., 11.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: Г. М.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
гр.дело № 2732/2018год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 3784/22.05.2018 г. на Ж. Д. П., подадена от адв. Боева, допълнена с касационна жалба с вх. № 4536/19.06.2018 г., подадена от адв. К., против решение № 85/24.04.2018г., постановено от Ловешкия окръжен съд по гр. д. № 100/2018г., с което е потвърдено решение № 411 от 06.12.2017г. на Троянския районен съд, постановено по гр.д. № 1042/2016г., в обжалваните части, с които упражняването на родителските права по отношение на родените от брака между Ж. Д. П. и Д. И. П. малолетни деца Н. Ж. П. и Д. Ж. П. се предоставя на майката Д. И. П., като бащата Ж. Д. П. има право на свободен режим на контакти с двете деца, след предварителна уговорка с Д. П.; за местоживеене на децата е определено това на майката – Обединено Кралство Великобритания, Ч. стрийт № 184, С., С. от Т. ST6 8 PU и бащата е осъден да заплаща на малолетните си деца, чрез тяхната майка и законен представител, месечна издръжка в размер на 440 лв., равняващи се на 200 паунда, считано от 11.11.2016 г., ведно със законната лихва, до настъпване на основания за нейното изменение или прекратяване, както и издръжка за минало време за периода от 01.02.2016 г. до 11.11.2016 г. в размер на 7930 лв. месечно, равняващи се на 3 600 паунда, ведно със законната лихва, считано от 11.11.2016г. до окончателното й изплащане.
В касационните жалби се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение и предоставяне упражняването на родителските права върху малолетните деца на бащата Ж. П., като на майката се определели подходящ разширен режим на лични отношения. При условията на евентуалност да се определи дължим от бащата размер на издръжка за всяко дете в минимален размер; да се отмени решението в частта, с която е присъдена издръжка за минал период или същата да се намали.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящия изхода на спора материалноправен въпрос: относно основния критерий при определяне на родителя, който да упражнява родителски права относно ненавършилото непълнолетие дете, а именно – неговият интерес, в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974 г. Сочи наличието и на очевидна неправилност на решението в частта му относно присъдената издръжка, като счита същата за прекомерна и несъобразена с определения свободен режим на лични отношения с децата.
В изложението, представено към втората жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 и по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност, по въпросите: 1/ „Какво е значението на установяването на съпружески отношения и съжителството на майката с друг мъж, както и обстоятелството, че същата очаква дете от него, за преценката на съда на кого от двамата родители да предостави за упражняване родителските права? „; 2/ „Задължителни ли са за съда указанията, дадени в ППВС № 1/74 г. при преценката на кого от двамата родители следва да бъдат предоставени за упражняване родителските права?“; 3/ „Следва ли при постановяване на решението си съдът да обсъди и прецени всички наведени от страните критерии, определени с указанията, дадени в ППВС № 1/74 г. при преценката на кого от родителите следва да бъдат предоставени за упражняване родителските права?“; 4 / „Следва ли да се вземат под внимание полаганите грижи от родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, при определяне размера на присъдената издръжка за минал период“ и 4 / „Следва ли съдът да вземе предвид разширения режим на лични отношения на родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, при определяне размера на дължимата от него издръжка“. Според касатора по първите три въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния съд, обективирана в ППВС № 1/1974 г. и същевременно произнасянето по тях е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Обстоятелството, че съдът не съобразил при постановяване на решението си интереса на децата обуславя очевидната му неправилност. Към това оплакване е привързан и четвъртият поставен въпрос. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа и по петия въпрос.
Ответната страна Д. И. П. в представен писмен отговор чрез адв. А. взема становище за недопустимост на жалбата в частта, касаеща претенцията за присъждане на издръжка, тъй като въззивното решение в тази част било изключено от касационен контрол, а в останалата част счита жалбата за допустима, но не били налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима.
Във връзка с преценката за допустимост на производството, която съдът извършва служебно, следва да се посочи следното:
На първо място в чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г. е установена обща компетентност на съдилищата на държавата-членка, в която детето има местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран, но съгласно § 2 от същата разпоредба, то се прилага при спазване условията на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от Регламента. В случай, че при извършената по реда на чл. 17 от Регламента служебна проверка за компетентност съдът констатира, че не е компетентен по смисъла на чл. 8, § 1, следва да се извърши проверка дали неговата компетентност не е възникнала по силата на чл. 9, чл. 10 или чл. 12 от Регламента. Разпоредбата на чл. 12, § 3 предвижда, че е налице изключението от правилото на чл. 8, § 1 от Регламента, в случаите когато са налице кумулативно дадените предпоставки на б. „а“ и б. „б“ от разпоредбата, а именно, за да възникне компетентността на съда да разгледа спора е необходимо детето да има основна връзка с тази държава-членка и особено по силата на факта, че единият от носителите на родителската отговорност има обичайното си местопребиваване в тази държава-членка, или че детето е гражданин на тази държава – членка и компетентността на съда, пред който е бил предявен искът е била изрично или по недвусмислен начин приета от носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето. В настоящия случай са налице всички визирани предпоставки на чл. 12, § 3 от Регламента, в това число и последната – пророгацията на компетентност е във висш интерес на детето. Последното е в съответствие и с тълкуването на приложимите правни норми от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г., дадено по преюдициалното запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от ВКС с акт от 20.10.2017 г., с определение от 16.01.2018 г. по преюдициално дело на съда на ЕС С-604/17.
На следващо място в чл. 3, б. „г“ от Регламент (ЕО) № 4/2009 г. на Съвета от 18.12.2008 г. съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, е компетентен да разгледа и иска за издръжка, когато този иск допълва иска за родителската отговорност освен, ако тази отговорност не се основава единствено на гражданството на една от страните, поради което компетентен да разгледа иска за издръжка ще е съдът, разглеждащ иска за упражняване на родителските права, към който първият иск е съединен. Същевременно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка, брачни искове, искове по чл. 322, ал. 2 от този кодекс, с изключение на въпросите по чл. 59, ал. 2 от Семейния кодекс в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете. Настоящият случай е именно такъв, поради което касационната жалба в частта, касаеща претенцията за издръжка, също е допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови този резултат въззивният съд, след анализ на събраните писмени и гласни доказателства и социалният доклад от Англия и споделяйки мотивите на първостепенния съд е приел, че в интерес на децата е родителските права върху родените от брака малолетни деца да бъдат предоставени за упражняване на майката, като бащата ще има право на свободен режим на контакти с тях, след предварителна уговорка с майката. Посочил е, че отчита задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974 г., според която интересът на детето е основен критерий при определяне на родителя, който ще упражнява родителските права относно ненавършилото непълнолетие дете. Интересът на детето включва необходимостта от правилното отглеждане и възпитание, създаване на навици и дисциплинираност, обезпечаване на жилище, битови условия, като решаващо значение има цялата съвкупност от интереси от аспекта на всестранното развитие на личността на детето. В тази връзка съдът е обосновал, че обстоятелството, че бащата работи вкъщи не променя изводите му, формирани въз основа на социалния доклад, в който е посочено, че при срещата на социалния работник в Англия с бащата, той е признал, че не знае какво да прави, ако децата станат емоционално нестабилни като резултат от живота при него, а не при майката. Въззивният съд е изложил съображения, че връзката с родител от същия пол е важна за процесите на идентификация при изграждане на идентитета, докато връзката с родителя от другия пол е важна за отношенията и възможностите за формиране на връзки в бъдеще. Посочил е, че прекъсването на връзката, с който и да е от родителите дълбоко наранява и застрашава хармоничното развитие на децата, но прекъсването на връзката с майката, която е първата връзка на привързаност при детето от самото му раждане, има особено неблагоприятно и разрушително действие върху емоционалното развитие и възможността за създаване в бъдеще на отношения на близост и доверие. Обосновал е, че новонастъпилият факт, че в момента ответницата по делото е бременна и чака дете от друг мъж, не променя създадените между майката и двете малолетни деца отношения, родителските грижи и силната емоционална връзка, стабилност и спокойствие, поради което интересът на децата ще бъде задоволен в най-голяма степен, ако родителските права спрямо същите останат да се упражняват от майката и местоживеенето им следва нейното. Съобразявайки, че и двамата родители работят в Англия, че са материално обезпечени; обстоятелството, че децата живеят и учат в Англия и данните от социалния доклад за финансовите възможности на бащата, който в исковата молба и във въззивната жалба твърди, че има финансова обезпеченост за издръжка на децата, въззивният съд приел определеният от първоинстанционния съд размер на издръжката за двете деца както за в бъдеще, така и за минало време за съобразен с нуждите и интересите им и с условията на живот в Англия.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
Поставените от касатора въпроси за основния критерий при определяне на родителя, който да упражнява родителски права относно ненавършилото непълнолетие дете и за задължението на съда да обсъди и прецени критериите, заложени в ППВС № 1/74 г. при преценката на кого от двамата родители следва да предостави упражняването на родителските права са обуславящи, но не се установява твърдяното противоречие с ППВС № 1/74 г. Според приетото с това постановление „съдът определя родителя, който еднолично ще упражнява родителските права в бъдеще, като държи сметка за интересите на децата – в смисъл – всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание, създаване на трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин; интересите на децата, следва да се преценяват с оглед и на следните обстоятелства: родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата; привързаност между деца и родители и между децата; помощ на трети лица и др. Въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение. При постановяването му са съобразени посочените критерии и са изложени аргументи, обосноваващи решаващият извод на съда, че в интерес на децата е упражняването на родителските права да бъде предоставено на майката. На следващо място в случая касаторът макар и да се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е развил никакви конкретни доводи в тази насока. Изложеното представлява само едно от общите основания за незаконосъобразност по чл. 281 ГПК, а именно – необоснованост. Това оплакване не може да се използва пряко като основание за допустимост на касационната жалба, тъй като касае нейната основателност по съществото на спора. При въведеното с ГПК само селективно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени както общите, така и допълнителните изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество. Необосноваността на въззивното решение би могла единствено да послужи като основание за касиране поради неправилност, но не и като основание за допустимост на касационното обжалване, което пък е предварителен въпрос за селекция на жалбите.
Останалите въпроси, свързани с предоставянето на родителските права, са поставени в контекста на оплакването на касатора за необоснованост на решението поради постановяването му при неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросът „какво е значението на установяването на съпружески отношения и съжителството на майката с друг мъж, както и обстоятелството, че същата очаква дете от него за преценката на съда на кого от двамата родители да предостави за упражняване родителските права?“ не е правен, а фактически, тъй като изисква преценка на конкретните взаимоотношения между майката и децата, а не предполага принципен отговор. В случая въззивният съд не е пренебрегнал установените факти досежно връзката на майката с друг партньор и очакваното дете, напротив констатирал е същите, обсъдил ги е в контекста на отношенията между майката и децата и интереса на последните и е формирал решаващия си извод. Несъгласието на касатора с този извод е по естеството си касационно оплакване, което не подлежи на преценка в тази фаза на производството.
Отговор на въпроса за обхвата на задължителната съдебна практика се съдържа в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд изрично се е позовал на ППВС № 1/ 74 г., възприемайки го като задължителен за него съдебен акт, като на същото се позовава и самият касатор, обосновавайки основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което поставянето на въпроса под № 2 от изложението към касационна жалба с вх. № 4536/19.06.2018 г. е безпредметно и същият не представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.
Въпросите „следва ли да се вземат под внимание полаганите грижи от родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, при определяне размера на присъдената издръжка за минал период” и „следва ли съдът да се вземе предвид разширения режим на лични отношения на родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, при определяне размера на дължимата от него издръжка” се свеждат до обобщения въпрос за критериите, които са от значение за определяне размера на дължимата издръжка.
Според постановките в ППВС № 5/16.11.1970 г., доразвити с ППВС № 5/30.11.1981 г. нуждите на лицата, които имат право на издръжка се определят от обикновените условия на техния живот. Вземат се предвид възрастта, образованието и всички обстоятелства, които са от значение за случая, като нуждите са винаги конкретни. Възможностите на лицето, което дължи издръжката, са основание за даването й и показател за нейния размер. Те също винаги са обективни и конкретни. Определят се от доходите, имуществото, квалификацията на задълженото лице. Неговото обществено положение и размерът на доходите му не следва да водят до присъждане на издръжка в размери, които стимулират към обществено неполезен начин на живот, към лукс или за получаване на средства за цели извън издръжката. За размера на издръжката е от значение при кого от родителите детето е предоставено за отглеждане, като усилията, които се полагат и ангажираността на родителя във връзка с отглеждане на детето следва да се вземат под внимание при определяне на издръжката, която той дължи. Предвид изложеното въззивното решение не се отклонява от тази задължителна за съдилищата практика. В унисон със същата съдът е съобразил всички конкретно установени по делото факти, съобразил е всички критерии и е обосновал изводите си относно необходимия размер на издръжка за децата и квотите на родителите в тази издръжка. По отношение на присъдената издръжка за минало време също не са допуснати правни разрешения в противоречие с практиката. Съдът е отчел установеното по делото обстоятелство, че от момента на фактическата раздяла децата са останали при майката и тя е полагала основните грижи по отглеждането и възпитанието им, като свободният режим на контакти с бащата не обуславя различни изводи. В процеса същият не е ангажирал доказателства за установяване на положителния факт той да е единственият, който през този минал период от фактическата раздяла до завеждане на делото, да е издържал и гледал децата. Предвид изложеното не се обосновава извод за противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал множество процесуални нарушения, които няма как да бъдат санирани в тази фаза на процеса, че изводите на първоинстанционния и въззивния съд не кореспондират със събраните по делото доказателства и двете съдебни инстанции неправилно са тълкували и съответно приложили материалния закон, както и задължителната практика на ВКС по отношение на критериите при определяне с оглед интереса на децата на кого да се предоставят родителските права и тези, относими към определяне размера на издръжката за минал период и за бъдещ такъв.Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на насрещната страна сторените и надлежно удостоверени такива в размер 1500лв. за настоящата инстанция.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно против решение № 85/24.04.2018г., постановено от Ловешкия окръжен съд по гр. д. № 100/2018г.
ОСЪЖДА Ж. Д. П. да заплати на Д. И. П. деловодните разноски за настоящата инстанция в размер 1500лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :