5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
София, 02 юли 2015 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2817/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Б. К., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Д. П., срещу решение №188 от 09.03.2015 г. по гр. дело №1673/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение №4076 от 06.08.2014 г. по гр.д.№18177/2013 г. на Варненския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл.92 ЗЗД на касатора срещу С. А. К. за сумата 8 744.68 лв., представляваща договорна неустойка за забава по сключен между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот в строеж от 29.10.1996 г. Въззивният съд е приел, че между страните по делото е сключен на 29.10.1996 г. предварителен договор за продажба на недвижим имот в строеж. Ответницата е поела задължението да построи и продаде на ищеца недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ апартамент №8, на 4 жилищен етаж, в новоизграждаща се жилищна сграда, състоящ се от: входно антре, кухня с трапезария, дневна, спалня, баня, тоалет, две тераси /източна и западна/ с площ 87,29 кв.м., включваща част от общите части на жилищната сграда и от правото на строеж, заедно със 17 кв.м. идеална част от дворното място, заедно с избено помещение. Строежът е трябвало да бъде завършен в срок от 24 месеца след издаването на разрешителното за строеж. При забава е уговорена неустойка в размер на 10% годишна лихва върху доларовата равностойност на заплатената от купувача сума.На 12.11.1996 г. с договор за продажба, сключен с НА №79/1996 год. ответницата е прехвърлила на ищеца собствеността върху 17 кв.м. идеални части от дворното място. На 14.12.1996 г. собствениците на дворното място, вкл. ответницата и ищеца, са сключили договор за групов строеж по чл.192 ЗТСУ/отм./. Страните по договора за групов строеж са постигнали съгласие след завършване на строежа в срок до 01.06.1998 г. да получат в собственост отделни обекти в жилищната сграда като за ищеца е бил определен апартамент №8. С Акт за узаконяване № 43 от 18.12.1998 год., издаден от районен архитект на [община], район “О.” е узаконена построената жилищна сграда на четири етажа. С договора за групов строеж по чл.192 ЗТСУ /отм./ от 14.12.1996 г. с нотариална заверка подписите на договарящите, съсобствениците на дворното място, сред които и страните по делото, са постигнали уговорка за започване и извършване на строителството на сградата в съсобствения терен, както и за разпределение на обектите от бъдещата сграда. Специфичното за този договор е, че съсобствеността възниква по приращение в обема на притежаваното вещно право от терена /или право на строеж/. Собствеността възниква въз основа на окончателният разделителен протокол по чл.192, ал.4 ЗТСУ/отм./, който има прехвърлителен ефект за правото на собственост върху определен самостоятелен обект в общата сграда. В договора от 14.12.1996 г. е уговорено, че строителството ще се извърши от ответницата, но страните не са уговорили отговорност за последната под формата на неустойка. По правното си естество този договор предвижда лично участие на всеки от съсобствениците на терена /или суперфицията/ в изграждането на сградата. Съгласно чл.192, ал.2 ЗТСУ/отм./ в груповия строеж лицата участвуват с пари, труд и материали съответно на действителната стойност на обекта, който придобиват, включително и когато стойността е по-голяма или по-малка от уговорената с договор, а решенията, отнасящи се до груповия строеж, се вземат със съгласие на всички участници в него, освен ако с нормативен акт или с договор е предвидено друго. Придобиването на собствеността от ищеца върху апартамент №8 е в резултат не от изпълнение задължението на ответницата, а въз основа на договора за групов строеж между съсобствениците и разпределението на жилищата след построяване на сградата в съсобствения им имот. С договора за групов строеж страните по делото са постигнали нова уговорка за извършване на строителството в нов срок. Така те са предоговорили изцяло условията по предходния предварителен договор от 29.10.1996 г. като действието на последния е отпаднало по право, по изрично съглашение на страните. Поради това ищецът не може да се ползва от уговорката за неустойка в договор, чието действие е дерогирано по общо съгласие с последващия договор, който преурежда основанието, вкл. начина на възникване на собствеността. Задължението на ответницата като прехвърлител по договора от 29.10.1996 г. да прехвърли по нотариален ред собствеността върху жилището /ап.8/ е новирано със задължение и право на всеки от участниците в груповия строеж да участва в строежа и след изграждане на сградата да поиска разпределение на жилищата и другите обекти. Поради отпадане действието на това задължение на ответницата, без възпроизвеждане на уговорката за мораторна неустойка в договора за групов строеж, съдът е приел, че искът е неоснователен. В случая страните по предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот са сключили последващ договор за групов строеж и е налице обективна новация в отношенията между мях по чл.107 ЗЗД – старото правоотношение е заменено с ново – това по договора за групов строеж. Новацията погасява старото задължение, а с оглед различната правна конструкция, двете правоотношения не могат да съществуват успоредно. При отпадане действието на предварителния договор, не може ищецът да черпи права от негова клауза за неустойка.
Ответницата по касационната жалба С. А. К., [населено място], чрез особения си представител адвокат Б. Б., оспорва жалбата.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: налице ли са действия по новиране, след като липсва изрично изразена и обективирана воля на страните; може ли волята на страните да се предполага и тълкува; има ли изискване за задължителни реквизити на новацията. Счита, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Представени са решение №138 от 22.08.2013 г. по т. дело №27/2012 г. на ВКС, II т.о. и решение №210 от 22.12.2014 г. по т. дело №4090/2013 г. на ВКС, I т.о.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №188 от 09.03.2015 год. по гр. дело №1673/2014 г. на Варненския окръжен съд. Повдигнатите от жалбоподателя въпроси обуславят крайното решение, но те не са решени в противоречие със сочената практиката на Върховния касационен съд. Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен не само да формулира правния въпрос от значение за изхода по делото, но и да посочи конкретното решение на ВКС, в противоречие на което той е разрешен, за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С първото посочено от касатора решение №138 от 22.08.2013 г. по т. дело №27/2012 г. на ВКС, II т.о е дадено задължително тълкуване по въпроса: „Дали изменението на договора за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т. е. представлява ли обективна новация.”. С второто решение №210 от 22.12.2014 г. по т. дело №4090/2013 г. на ВКС, I т.о. е дадено тълкуване по въпросите „Представлява ли новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД споразумение между кредитор и солидарни длъжници за разсрочване на погасяването остатъка от дълга по договор за банков кредит, и необходимо ли е да се преценява във всеки конкретен случай намерение у страните за новиране на дълга /animus novandi/, след като изрично не са заявявали намерение за новиране”. Разглежданият случай не се отнася до договор за лизинг или договор за банков кредит, нито пък е прието, че не следва да се преценява наличието в конкретния случай намерението на страните за новиране, след като изрично не са заявили такова. С обжалваното решение е съобразена трайно установената съдебна практика, според която всеки договор, включително и този за новация, в който страните не са изразили по ясен и недвусмислен начин волята си, винаги се нуждае от тълкуване от съда, за да бъде разбран точният смисъл, вложен от страните, които са го сключили. Съобразно чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Това очевидно не означава, че е възможно чрез тълкуване в договора да се влага смисъл и съдържание, каквито страните не са уговорили.
Въззивният съд в случая е съобразил и задължителната съдебна практика относно правната същност на новацията. Новацията е възникване на ново облигационно отношение на мястото на съществуващото, което се характеризира като ново или с промяна на страните (нов длъжник или нов кредитор) или с нов предмет или ново основание. Страните могат да подновят (новират) едно задължение, ако намерението им е да се погаси старото задължение заедно с всички обезпечения и на негово място да възникне ново задължение с нови или без обезпечения. Страните могат да променят основанието на всяко вземане както чрез подновяване (новация), така и чрез спогодба, установителен или друг ненаименован договор. Разликата между двете групи правни способи е в това, че в първия случай отношенията се преуреждат занапред, а във втория – с обратна сила./решение №379/13 от 06.01.2014 г. по гр. дело №171/2012 г. на ВКС, IV г.о./
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №188 от 09.03.2015 г. по гр. дело №1673/2014 г. на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.