5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 857
[населено място] ,18,11,2013 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на единадесети ноември , две хиляди и тринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2177 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 2081 / 17.12.2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение – 7 състав , по гр.д. № 2963 / 2012 год., както следва :
Касаторът – ищец Е. С. С. обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявеният от нея против [фирма] иск , с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, за сумата над 40 хиляди и до претендираните 50 000 лева . Сочи неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД – при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, предвид неправилно прилагане критерия за справедливост, въведен с нормата и в противоречие със задължителните указания , дадени с ППВС № 4 / 1968 год..
Касаторът – ответник [фирма] оспорва въззивното решение в останалата му част , с която след частична отмяна на решение № 4106 / 08.06.2012 год. по гр.д.№ 12195 / 2010 год. на Софийски градски съд , в отхвърлителната му част – за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 10 000 лева / до който размер първоинстанционното решение , като необжалвано , е влязло в сила / и до размера от 40 000 лева / при общо претендирани 50 000 лева / предявеният от Е. С. С. против [фирма] иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ , е уважен .Оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ГПК , досежно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат както от пострадалата ищца, така и от третото лице – водач на МПС, в който ищцата е пътувала и и което няма сключена с ответника задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, както и в противоречие с чл. 52 ЗЗД , при определяне на прекалено завишено спрямо действителните вреди обезщетение .
Страните не са заявили взаимно становища по касационните си жалби .
Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като констатира, че касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни, в срока по чл.283 ГПК и съответстват на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, намира следното :
Производството е образувано по иск на Е. С. С. против [фирма] , , с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ , за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от ПТП от 12.09.2010 год. , причинено по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност ” при ответното дружество лек автомобил – Н. М. П. . В резултат на произшествието ищцата е получила счупване на двете кости на дясна глезенна става, предпоставило операция за наместване и заковаване на глезенната става , и счупване на лъчева кост на дясна ръка , в долния й край, предпоставило поставянето на гипсова превръзка . Приетото заключение на съдебно-медицинска експертиза установява придвижване с патерици в продължение на два месеца и половина и носене на гипс : на крака – 45 дни, а на ръката – 30 дни. Проведена е последващо двукратна операция по премахване на металната остеосинтеза , рехабилитация и физиотерапия ,при обща продължителност на отпуска по болест от 12.09.2010 год. до 09.05.2011 година / 240 дни / . В съответствие със събраните по делото гласни и писмени доказателства , първоинстанционният съд е приел справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и уважил иска за сумата от 10 000 лева, в която част решението като необжалвано е влязло в сила . Въззивният съд е завишил дължимото обезщетение с още 30 000 лева, като е отчел , че и понастоящем последиците от уврежданията не са преминали изцяло – налице е остатъчен козметичен дефект на дясната глезенна става и ограничения в движенията й , както и намален захват на дясна ръка, създаващи затруднени в бита на ищцата . Отчел е и продължителността на нетрудоспособността й , в резултат на претърпените увреждания. Въззивният съд е счел, че досежно липсата на съпричиняване от страна на ищцата, приета от първоинстанционния съд, с оглед необжалването му и за присъдения , без отчетено съпричиняване , размер от 10 000 лева , е преклудирана възможността на ответника да се позовава на същото, поради което и мотиви по същество – по възражението основано на чл.51 ал.2 ЗЗД – не са изложени . Подновяването му от ответника , като възражение във въззивното производство, съдът е счел в противоречие с принципа на чл. 271 ал.1 пр. 2 ГПК – за невлошаване положението на жалбоподателя .
В изложението по чл. 284 ал.3 от ГПК на касаторката не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС . Формално се сочат драстични разминавания в размера на присъдими от съдилищата обезщетения и необходимост от тяхното уеднаквяване / независимо от спецификата на всеки конкретен случай /, което от една страна не е свързано с отговор на разрешим по конкретното дело правен въпрос , обусловил решаващите изводи на съда при определяне на обезщетението , а от друга страна е необусловено от тълкуване на конкретна правна норма , вкл. тази на чл.52 ЗЗД . Не се и сочи друга непълна, неясна или противоречива правна норма , предпоставила противоречива съдебна практика по тълкуването й или налична непротиворечива такава , но подлежаща на преодоляване,с оглед развитието в обществените отношения или изменения в законодателството – в обосноваване допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 от ТР № 1 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС . В аспект на последното и доколкото единствената конкретика в изложението касае приложението на лимитите на застрахователна отговорност , следва да се посочи , че значението на същите е предмет на произнасяне с решение , постановено по реда на чл.290 от ГПК – № 95 / 24.10.2012 год. по т.д.№ 916 / 2011 год. на І т.о. на ВКС , в което е възприето , че определимите от съда обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени с действително търпимите вреди , съобразно критериите по чл.52 от ЗЗД , а не с лимитите на отговорността на застрахователя , които са преценими само при отчитане на конкретните икономически условия, които имат значение при формиране критерия за справедливост . Доколко , обаче , конкретното решение е съобразено с действително претърпените и търпими неимуществени вреди , както и с икономическата конюнктура към момента на увреждането, е въпрос на преценка за правилност и на основанията по чл.281 т.3 от ГПК , извън обхвата на настоящото производство . Следователно , не се установява основание за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на Е. С. С. .
В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът [фирма] поставя фактологично обусловения от конкретиката на спора и изключващ еднозначен отговор въпрос , дали е справедлив конкретно определеният размер на обезщетението , с оглед действително претърпените вреди / п.1 / и в съответствие с чл.52 ЗЗД и ППВС № 4 / 1968 година . С тази му конкретика , предпоставяща преценка на фактическите обстоятелства по спора , релевантни за определянето на размера , а не общ отговор , относно спазване на принципи при определянето му по справедливост , съгласно чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год. , не се явява покрит общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК.
Касаторът, позовавайки се в изложението на противоречива практика на съдилищата по определяне на по-занижени обезщетения по искове, насочени срещу делинквента спрямо определяни такива по искове срещу застрахователи, поставя общия въпрос относно допустимостта на подобен диференциран , с оглед конституирания ответник, подход . Съществуването на подобна практика, дори да би било доказано с цитираните от страната решения / впрочем съобразявайки датата на увреждането, спрямо която се определя и справедлив размер на обезщетението / , е ирелевантно спрямо решаващите изводи на въззивния съд и възприетите от същия релевантни обстоятелства за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, индивидуални и различни във всеки конкретен случай, поради което и тук не се явява удовлетворен общия селективен критерий на чл. 280 ал.1 ГПК . Същите мотиви са относими и към поставените и по същество идентични трети и четвърти въпроси , обобщими до следното : при противоречие между решения , постановени по реда на чл. 290 ГПК и тълкувателни решения и постановления / задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК вр. с т.2 на ТР № 1 от 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС – извън решенията по чл. 290 ГПК / кое следва да се прилага . Дори от обстоятелствената част на изложението за настоящият състав не става ясно в какъв аспект това противоречие се релевира като основание за допускане на касационното обжалване , защото е релевантно противоречието на конкретното въззивно решение със задължителна съдебна практика от вида , посочен в т.2 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, не наличието изобщо на противоречива задължителна практика , при това по неконкретизиран в съответствие с т.1 на същото ТР правен въпрос . Подобно формулиране изключва възможността за преценка на релевантност с решаващите мотиви на въззивното решение и оттук възможността за извод относно покриването на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК .
Петият от поставените въпроси гласи : При неспазване задължителните указания в т.3 и т.4 на ППВС № 7 / 1978 год. / всъщност се касае до ППВС 7 / 1978 год. от 04.10.1978 год., постановеното решение явява ли се порочно и подлежащо на отмяна ? Въпросът директно предпоставя извод за правилност на въззивното решение , като основание по чл.281 т.3 ГПК, нямащо нищо общо с основанията по чл. 280 ал.1 ГПК . По начало т.3 и т.4 на ППВС № 7 / 1977 год. са относими към проблематиката на възникването и действието на застрахователните правоотношения, респ. действителността им , обусловена от застрахователния интерес и съществуването на застрахователен риск . Въпросът не е конкретизиран до съответно приложима част от Постановлението , а и не би могъл, тъй като въпросът относно за съществуването и действителността на застрахователното правоотношение , съставляващо основание на иска , идентично на коментирания по-горе въпрос относно съпричиняването, е преклудиран за въззивното производство, с необжалване на първоинстанционното решение от ответното дружество , в частта по присъдено обезщетение от 10 000 лева , респ. влизането му в сила.
Водим от горното , Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2081 / 17.12.2012 г. по гр.д. № 2963 / 2012 год., на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение – 7 състав .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :