О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 857
гр. София, 21 ноември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2546 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото С. Р. С., подадена чрез назначения му особен представител адв. В. Т., срещу решение № 2348/02.04.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 3153/2017 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 17067/25.01.2017 г. по гр. дело № 59557/2015 г. на Софийския районен съд (СРС), жалбоподателят е лишен, на основание чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК, от родителски права по отношение на малолетното дете Ш. С. Р. и на основание чл. 134, т. 2 от СК са определени мерки относно личните отношения между тях; в тежест на касатора са възложени държавна такса и разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: може ли да бъде лишен от родителски права на основание чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК родител, който вследствие поведението на другия родител е бил обективно възпрепятстван да полага грижи за детето и да му дава издръжка. Касаторът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага съображения в тази насока. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно. В тази връзка се твърди, че по делото по несъмнен начин било установено, че раздялата между ищцата и касатора-ответник била по инициатива на ищцата; че след раздялата касаторът правил опити и настоявал да се върне при семейството, но ищцата го отблъсквала и няколко пъти сменяла своя и на детето адрес, без да го уведоми, като по този начин той бил обективно възпрепятстван да полага грижи за детето и да му дава издръжка. Поддържа се и че при идентични случаи са налице решения на СГС (сочат се две такива), съгласно които не следва да бъде постановявано лишаване от родителски права.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Д. О. Г. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
По наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:
В мотивите към обжалваното решение, въз основа показанията на двете свидетелки, разпитани по делото, въззивният съд е установил, че докато родителите (страните по делото) са живеели заедно, бащата (касаторът) е гледал само себе си, нищо друго не го е интересувало, не е полагал грижи за детето, не е отделял никакви финансови средства за дъщеря си, майката (ищцата) и детето непрекъснато са били сами и майката изцяло се е грижела за детето; родителите са се разделили през 2010 г., когато детето е било на две години, защото непрекъснато са имали скандали и касаторът е тормозел ищцата, като след раздялата той е търсел контакти само с нея, но не и с детето; и двете свидетелки са категорични, че в един момент след раздялата бащата е изчезнал от живота на детето и майката, без детето да го познава, а ищцата – без да знае неговото местонахождение. Съдът е приел, че след като бащата се е отнасял безотговорно към детето си и е оказвал тормоз над майката, желанието на последната да прекрати всякакви отношения с него е разбираемо, житейски логично и оправдано. СГС е установил и че жалбоподателят не е ангажирал никакви доказателства по делото, да е полагал грижи за детето и да му е давал издръжка след 2010 г., или че съществуват основателни причини да не прави това; установил е и че липсват, и твърдения по делото от страна на касатора, той да е търсил детето си на известния му адрес и да не го е намерил там. Съдът е изложил и подробни съображения, че е ирелевантно за спора обстоятелството, дали ищцата е търсила издръжка за детето от ответника. Въззивният съд е приел за установено и че по делото са налице категорични данни, че касаторът не присъства в живота на своята дъщеря от двегодишната ? възраст; в тази връзка е обсъдено и споделеното от самото дете при изслушването му, че не е виждало баща си, не го познава, както и роднините му, не е говорило и няма никакви контакти с него; детето счита за свой баща съпруга на майка си. СГС е изтъкнал и че във въззивното производство е призовавал жалбоподателя и неговите роднини (последните – като свидетели), но те не са намерени на регистрираните им постоянни и настоящи адреси, тъй като не пребивават на тях; установил е и че последният месец, в който касаторът е имал осигурителен доход, е декември 2011 г., както и че той многократно е напускал и е влизал на територията на страната. Въззивният съд е изтъкнал и че в открито съдебно заседание социалният работник също е изразил становище, че няма контакти между дъщеря и баща, както и че лишаването на последния от родителски права е в интерес на детето; такова е и становището на прокурора по делото. В заключение, СГС е приел, че касаторът-ответник трайно се е дезинтересирал от детето си, напуснал го е две години след раждането му, трайно и без основателна причина не полага грижи за него и не му дава издръжка в натура и/или пари, укоримо се е самоосвободил от родителските си функции, като формалното притежаване на родителските права е станало неоправдано и нецелесъобразно за интересите на детето. С оглед на това, въззивният съд е споделил и крайния извод на първата инстанция за лишаване на жалбоподателя от родителски права.
Видно от изложеното, по делото не са установени обстоятелства, касаторът да е бил обективно възпрепятстван да полага грижи за детето и да му дава издръжка вследствие поведение на ищцата, каквато е постановката на формулирания материалноправен въпрос в изложението към касационната жалба; напротив – въззивният съд е приел, че жалбоподателят укоримо се е самоосвободил от родителските си функции. Както неведнъж е разяснявано в определенията на ВКС по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, дори когато това несъгласие е намерило израз във формулировката на правните въпроси в изложението към касационната жалба, както в случая, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото основанията за касационно обжалване (касационните основания) по чл. 281 от ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни и не се припокриват. Както е разяснено и в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение.
По изложените съображения, материалноправният въпрос, формулиран от страна на жалбподателя, не е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение, респ. – този въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Независимо от горното, обсъжданият материалноправен въпрос не е и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Както вече беше посочено, изложението на касатора не съдържа никакви съображения в тази насока, а в отговора на касационната жалба основателно се изтъква, че е налице актуална практика на ВКС по този въпрос – решение № 58/16.04.2019 г. по гр. дело № 2931/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, приетото в което се споделя от настоящия съдебен състав.
Не е налице и наведеното от жалбоподателя, основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, тъй като доводите му за очевидна неправилност на въззивното решение се основават на същите факти, предвид които е изведен и материалноправният му въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но каквито факти, както вече беше посочено, не са установени по делото. Отделно от това, соченото в тази връзка, противоречие между обжалваното въззивно решение и други въззивни решения на СГС, очевидно, по принцип не би могло да обуслови извод за очевидна неправилност на обжалваното решение, особено при наличието в случая на посочената по-горе, актуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от страна на касатора, основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ищцата не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, каквито тя претендира, тъй като по делото не са ангажирани никакви доказателства тя да е направила такива разноски по повод касационното производство, нито е представен списък за това.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2348/02.04.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 3153/2017 г. на Софийския градски съд.
Разноски не се присъждат.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: