О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 857
София, 27 ноември 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 1760 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма], чрез процесуален представител адв.П., срещу решение от 13.01.2016г., постановено по в.гр.д.№541/2016г. на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 19.10.2016г. по гр.д.№2427/2016г. на Районен съд – Сливен за уважаване на предявения от Р. М. С. иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Р. М. С., чрез процесуален представител адв.Й., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от Р. М. С. срещу [фирма], искове за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед №1/11.03.2015 г. на управителя на [фирма]. С посочената заповед е преткратено трудовото правоотношение между страните, възникнало въз основа на сключени мужду тях трудов договор за длъжността „помощник-готвач“ в механа „Мамин К.“, [населено място].
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на работодателя, че искът с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е погасен по давност. Изложени са съображенията на съда, че по отношение на момента на връчване на заповедта за уволнение е приложима разпоредбата на чл. 195, ал. 3 КТ, която предвижда, че когато заповедта е изпратена с писмо с обратна разписка меродавен е момента на получаване на писмото. Посочено е, че по правното си действие получаването на писмото, изпратено с обратна разписка, е приравнено на непосредственото връчване на заповедта. Прието е, че работодателят, в чиято доказателствена тежест е да докаже законосъобразността на извършеното от него дисциплинарно уволнение, не е представил никакви доказателства, че изпратените от него писма с обратна разписка по куриер са били получени от ищеца и че същият е получил изпратените до него нотариални покани. Напротив, установено е от представените разпечатки на куриерската фирма, че изпратените писма с обратна разписка са останали непотърсени, а нотариалните покани са получени от трето лице. Констатирано е, че заповедта за уволнение не е била връчена на ищеца и когато той е бил уведомен за образуваното срещу него заповедно производство за парично вземане – за обезщетение по чл.221, ал.2 КТ. Заповедта за уволнение е била връчена на ищеца след предявяване на иска – на 10.05.2016 г., когато е получил същата като приложен документ към исковата молба с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 221, ал. 1 КТ предявена срещу него от въззивното дружество по гр.д. № 1335/2016 г. на СлРС. По тези съображения въззивният съд е приел, че е спазен предвиденият в чл. 358 КТ двумесечен давностен срок за предявяването на иска, който започва да тече от момента на връчването на заповедта за уволнение.
Въззивният съд е приел за незаконосъобразно дисциплинарното уволнение поради нарушението на чл.193, ал.1 КТ и чл.195, ал.1 КТ, като непоискването на обяснения и немотивиране на заповедта за дисциплинарно уволнение са основания за отмяна на заповедта за уволнение без да се разглежда спора по същество. Незавидимо от това са изложени съображения, че при дисциплинарното нарушение по чл.190, т.2 КТ, изразяващо се в неявяването на работа най-малко в два последователни работни дни, работните дни се смятат за последователни и когато са разделени от почивни дни или от официални празници. В случая е прието, че липсва посочване на периода през който е извършено нарушението и не е уточнено дали се касае за неявяване на работа в продължение на седем последователни работни дни. Тъй като не е уточнен с посочване на конкретни дати периода на извършване на нарушението, съдът е приел, че заповедта за дисциплинарно уволнение е немотивирана – поради липсата на този задължителен елемент от обективна страна на извършеното нарушение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК на въззивното решение по въпрос, „свързан с уведомяването на работника за издадената заповед за уволнение и съдържанието на заповедта за уволнение“. Касаторът счита, че поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с ТР №1/28.12.2005г. по тълк.д.№1/2004г. на ОСТК на ВКС /с което е прието, че в случай, че издателят на запис на заповед отказва да удостовери предявяването му или се укрива, удстоверяването на тези обстоятелства може да се извърши с нотариална покана ако записът на заповед е освободен от протест/ и на решение по т.д.№2072/2015г. на ВКС, І т.о. /с което е прието, че отказът или укриването могат да се удостоверят по правилата на ГПК и при връчване по възлагане от частен съдебен изпълнител съгласно чл.43 ЗЧСИ/. Не може да се приеме, че въззивното решение е в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, касаеща търговски дела. Възприетите в тях разрешения не могат да бъдат отнесени към меродавния момент, от който се смята наложено дисциплинарното наказания, който има своята уредба в чл.195, ал.3 КТ.
Касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „допустимо ли е заповедта за уволнение да се счита връчена чрез изпращане на същата с куриер, чрез писмо с обратна разписка, нотариална покана, както и с връчване на заповедта за изпълнение по образуваното частно гражданско дело на постоянния адрес на ответника, след като ответникът е възпрепятствал всички опити тази заповед да му бъде връчена, членовете на домакинството му, живеещи на постоянния адрес на ответника също отказват да получат заповедта, като съдържанието на всички пратки, както и отбелязванията, направи от пощенските служители и нотариуса, не са оспорени от ответника, както и да се приеме, че ищецът е положил достатъчно усилия за да връчи тази заповед“. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирали поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Освен това, поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, защото предпоставя наличие на фактическа обстановска, каквато не е приета за установена по делото. Отделно от това, от приложените в заповедното производство – гр.д.№293/2016г. на СлРС – пълни данни към 01.02.2016г. за постоянен и настоящ адрес на Р. С., е видно, че от 2004г. същият има регистриран настоящ адрес в [населено място] /където е и местоработата му/, на който регистриран настоящ адрес не му е изпратено писмо с обратна разписка за връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение. Отделно от това, поставеният въпрос предпоставя в себе си въззивният съд да е отрекъл, че извън уредените в разпоредбата на чл.195,ал.3 КТ начини за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е допустимо да се приеме за валидно и друго усилие на работодателя за уведомяване В случая във въззивното решение не е отречена такава възможност, а е прието, че от представените по делото доказателства не се установява такова уведомяване за наложеното с процесната заповед дисциплинарно уволнение.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените за касационното производство разноски в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.01.2016г., постановено по в.гр.д.№541/2016г. на Сливенски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Р. М. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 500лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: