1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 857
С., 5.08. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2103 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Н. А. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Н. от АК-Д. против въззивно решение № 1895 от 11.12.2014 г. и постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 127 от 27.01.2015 г., постановени по в.гр.д. № 1636/2014 г. на Варненския окръжен съд, ГО, 8 състав, с което е отменено решение № 2574 от 15.05.2014 г., постановено по гр.д. № 15951/2013 г. на Варненския районен съд, ГО, 35 с-в и е уважен искът с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, като Н. А. К. е осъден да заплати на [фирма] [населено място], сумата от 150 000 лв., представляваща предадени на Н. А. К. в длъжностното му качество на „охранител” на 02.09.2013 г. в [населено място] и неотчетени от него като липсващи на същата дата парични средства, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2013 г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 20 000 лв. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи, че в случая са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по правните въпроси от материално и процесуално естество, от значение за спорното право, а именно – кой е приложимия ред за търсене на имуществена отговорност – този по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ или по чл. 208 КТ в случаите, когато при осъществяване на частна охранителна дейност по см. на чл. 5, ал. 1, т. 4 от Закона за частната охранителна дейност не е изготвен план, съгласно чл. 6, ал. 1, т. 4 от Наредба № І-121 от 24.06.2004 г. за реда за организиране на охраната при транспортиране на ценни пратки и товари, в който да се посочи отговорник на екипа и/или материалноотговорно лице и допустимо ли е при констатиране на липса да се ангажира отговорността на член на екипа съгласно чл. 207, ал.1, т. 2 КТ като материалноотговорно лице при липсата на разграничение на функциите на охранителния екип, с твърдението, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото; когато при осъществяване на частна охранителна дейност по см. на чл. 5, ал. 1, т. 4 от Закона за частната охранителна дейност работодателят не е изпълнил задълженията си по Наредба № І-121 от 24.06.2004 г. за реда за организиране на охраната при транспортиране на ценни пратки и товари за обезпечаване сигурността на пратката и от това произтече липса, може ли отчетникът – ответник по иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ да противопостави основани на тези факти възражения за освобождаването му от отговорност, респ. за нейното намаляване, или с факта, че се е съгласил да осъществява трудовата си функция въпреки неизпълнението на задълженията на работодателя му тази възможност е преклудирана, с твърдението че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и се позовава на решение № 423 от 27.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2145/2013 г., ІV г.о. и решение № 878 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3785/2008 г., ІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставен е и въпросът – може ли да се ангажира отговорността на отчетника за липса, съгласно чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, когато причините за нея са известни и претендираното неизпълнение на трудовите задължения на отчетника представляват само една от многото предпоставки, допринесли за вредоносния резултат, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата като се позовава на решение № 56 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 540/2009 г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 79 от 17.02.2009 г. на САС по гр.д. № 2189/2008 г., ГК, І с-в. П. въпрос от значение за изхода на делото е, следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 315 от 20.12.2013 г. по гр.д. № 1460/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Д. от АК-В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация са хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 т. 2 и т. 3 ГПК.
За да уважи предявеният иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за сумата от 150 000 лв., въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства е установено, че в периода 11.10.2012 г. – 30.09.2013 г. между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ответникът Н. К. е заемал длъжността „охранител“, при която при изпълнение на трудовите си функции е имал задължения да охранява и транспортира ценни пратки, парични средства и товари, съгласно Наръчник по качество, Наредба І – 121/ 2004 г., което обосновава извод за наличие на отчетнически задължения. Приел е, че в случая е установено, че ответникът Н. К. е оперирал с парични средства на ищцовото дружество, предавани му за охрана, транспортиране и предаване – чрез влагане в устройства А., от м.03.2013 г. до 02.09.2013 г., вкл. и на 02.09.2013 г., когато са му били предадени и той е получил от името и за сметка на дружеството работодател сумата 195 000.00 лева, за ги охранява, транспортира и предаде по заявка за зареждане на 10 броя устройства и отработи „инкасата” по посочен маршрут, т.е. той фактически е осъществявал отчетническа дейност, респ. имал е качеството на материалноотговорно лице и е сред лицата, които носят пълна имуществена отговорност спрямо работодателя при констатирана липса, в която връзка е приел за неоснователни възраженията на ответника, че той няма качеството на материалноотговорно лице, тъй като не е изпълнявал длъжност „инкасатор/оператор А.”. В тази връзка е приел, че макар и да не е работил на посочената длъжност, това не съставлява препятствие, тъй като и въз основа на действително сключения между него и ищцовото дружество трудов договор за изпълнение на длъжност „охранител”, пазещ и транспортиращ ценни товари и парични средства, предадени му в длъжностното му качество, както и въз основа на установеното фактическо изпълнение на същите трудови задължения, той е бил материалноотговорно лице, в който аспект се е позовал и на задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК. Прие е, че по делото е безспорно, че на 02.09.2013 г. ответникът е получил от „Банка Д.” – ЕАД от името и за сметка на дружеството работодател, в брой сумата от 195 000 лв., както и че с редовно съставени отчетни документи – приемо-предавателен протокол и банково извлечение за зареждане на 1 бр. А., ответникът е отчел по отношение на работодателя изразходването на сумата 45 000 лв. като е останала неотчетена на работодателя сумата от 150 000 лв. Приел е, че не е установено твърдението на ответника, че несъмнената липса на сумата 150 000 лв., неотчетени на работодателя и не изразходвани по предназначението им за зареждане на устройства А., са в резултат на престъпни действия, извършени от трети неизвестни лица, а в процесния случай е установено по несъмнен начин, че ответникът е действал небрежно при осъществяване на трудовите си задължения на 02.09.2013 г., като не е съхранявал предадените му пари при транспортирането им в нарочното за това място – единствено в сейфа/ товарното помещение на специализирания инкасов автомобил в изпълнение на вътрешните актове на дружеството – работодател, въпреки извършения инструктаж за деня – 02.09.2013 г.; въпреки подписаната декларация при сключване на трудовия договор от 15.10.2012 г.; въпреки обучението и подготовката му за работа, съответна на поставените от работодателя стандарти за сигурност и качество. Във връзка с неговите твърдения за извършена кражба е приел, че от документите, приложени към образуваното ДП за разследване, не е разкрит извършител на кражбата, както и не са установени механични следи и деформации по автомобила, по заключващите се негови части, вкл. и в канала за ключа в секретния цилиндър. Приел е за неоснователни и недоказани доводите и фактическите твърдения на ответника във връзка с неизпълнение на правилата за сигурност от страна на работодателя или на други негови служители, тъй като при несъмненото негово качество на материалноотговорно лице той е разполагал с възможността да откаже да извърши охраната, транспортирането и влагането на поверените му парични средства, ако не са били налице условия за това, съгласно предвидения ред от работодателя. Приел е също така, че с тези твърдения не може да извини и оправдае собственото си неизпълнение на служебни задължения, каквото съставлява оставянето на сумата 150 000 лв. на пода в превозната кабина на автомобила, зад седалката на водача, а не в товарната му част, отделена с бронирана метална врата, заключена и намерена без видими следи от увреждане. Приел е, че причинната връзка между липсата (вреда с неизяснен произход) и действията и бездействията на отчетника се презумира от закона и не подлежи на доказване от работодателя – предполага се виновното поведение на отчетника, комуто са възложени функции да полага грижа по-голяма от обикновената /чл. 126, т. 8 КТ/ за опазване имуществото на работодателя, която законова презумпция за виновност в случая не е оборена от ответника, поради което е приел за установено, че на 02.09.2013 г. ответникът Н. К. е бил материално отговорно лице – „охранител” в дружеството, и е отговарял за съхраняването, разходването и отчитането на стоково-материални ценности – 150 000 лв., предадени му в длъжностното му качество, както и е налице изискващата се от закона липса в размер на сумата от 150 000 лв. и момента на откриването й – 02.09.2013 г., както и че настъпването на липсата е в резултат от небрежно поведение от страна на ответника в качеството му на материалноотговорно лице, т.е. налице са всички елементи от фактическия състав на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, поради което е уважил този иск ведно със законните последици.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че по поставените правни въпроси от касатора от материален и процесуален характер, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като поставените правни въпроси от материално естество, свързани с това, кой е приложимия ред за търсене на имуществена отговорност по КТ, в случаите, при които работодателят не е изпълнил задълженията си съгласно З. и Наредба № І-121/2004 г. за изготвяне на план, посочване на отговорник, както и когато причините за липсата за известни, са с фактически характер и не се явяват обуславящи за изхода на делото като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Нещо повече, в тази връзка въззивният съд е изложил подробни мотиви защо в случая следва да бъде ангажирана имуществената отговорност на касатора-ответник по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, а именно, че към момента на установяване на липсата от 150 000 лв. – 02.09.2013 г. същият е имал качеството на материалноотговорно лице – „охранител” в дружеството, който е отговарял за съхраняването, разходването и отчитането на стоково-материални ценности, както и че настъпването й е в резултат от негово небрежно поведение именно в това му качество. Освен това е приел за установено от представените по делото доказателства/копие от дневника за ежедневните инструктажи – л.42 от първоинстанционното дело/, че на 02.09.2013 г. Н. К., в качеството на служител на длъжност „охрана – инкасо” е бил инструктиран за правилата за безопасност на работодателя [фирма], за което положил подпис в дневника – ред 13, както и е изготвен план за инкасиране/л.77/, съгласно изискването на Наредба № І-121/2004 г. Третият правен въпрос от материално естество се явява и некоректно поставен, тъй като въззивният съд е приел, че липсата е с неустановен произход, в която връзка са останали недоказани твърденията на ответника, че тя е в резултат на кражба от неизвестно лице, тъй като от образуваното ДП за разследване разследващите не са разкрили извършител на твърдяното от ответника престъпление, както и не са установени механични следи и деформации по автомобила, по заключващите се негови части, вкл. и в канала за ключа в секретния цилиндър. По въпроса, следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях, т.е. за приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК от въззивния съд, същият е от значение за изхода на делото, но постановеното въззивно решение не е в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, включително и с тази, посочена от касатора. Това е така, тъй като съгласно задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая от доказателствата по делото са налице предпоставките на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за ангажиране имуществената отговорност на ответника, тъй като Н. К. е бил материално отговорно лице – „охранител” в ответното дружество и е отговарял за съхраняването, разходването и отчитането на стоково-материални ценности – 150 000 лв., предадени му в длъжностното му качество, както и е налице изискващата се от закона липса в размер на сумата от 150 000 лв. и момента на откриването й – 02.09.2013 г., както и че настъпването на липсата е в резултат от небрежно поведение от страна на ответника именно в качеството му на материалноотговорно лице. В заключение следва да се подчертае, че в производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция проверява поставен ли е правен въпрос, който е обуславящ за изхода на делото и по който е налице някой от критериите за селекция по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка поставените въпроси не следва да бъдат свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е да даде отговор на правни въпроси, а не да извършва собствена преценка на фактите по делото. Във връзка с това твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1895 от 11.12.2014 г. и постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 127 от 27.01.2015 г., постановени по в.гр.д. № 1636/2014 г. на Варненския окръжен съд, ГО, 8 състав, по касационна жалба с вх. № 4961/13.02.2015 г. на Н. А. К. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: