Определение на ВКС – ГК, III г.о. 7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 858
гр. София, 11.12. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 2111/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 8508 от 19.03.2018 г. от [фирма], [населено място], представлявано от управителя Д. Я., чрез процесуалния му представител адв. М. П. от АК – П., против въззивно решение № 172 от 13.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 2940/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, VII граждански състав, с което като е потвърдено решение № 3504 от 12.10.2017 г., постановено по гр.д. № 8719/2017 г. на Пловдивския районен съд, I граждански състав, е обявена недействителността на клаузите за неустойка, предвидени в чл. 5, б. „а“ и б. „в“ от договор за повишаване на квалификация, сключен на 03.10.2016 г. между И. П. Д. и касатора [фирма]. Жалбоподателят релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с решение № 326 от 19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение 227 от 19.04.2011 г. по гр. д. № 1861/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, свързани с: 1/ евентуалната недопустимост на решението, предвид така предявеният и разгледан иск, във връзка с наличието или отсъствието на правен интерес; 2/ дали договорът по чл. 234 КТ има характер на трудов договор по смисъла на чл. 66 КТ или договорът по чл. 234 КТ не е трудов договор, макар да е уреден в трудовото право; 3/ винаги ли страна по договор има правен интерес от прогласяването на нищожността на клаузи от договора или този правен интерес трябва да произтича от една от двете проявни форми на възникнал правен спор /неоснователно отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува/.
Ответникът по жалбата И. П. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Т. Ф. от АК – П., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по неоценяем иск и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционния съд е уважил предявения иск, като е приел, че следва да бъдат обявени за недействителни разпоредбите на чл. 5 б. „а“ и б. „б“ от сключения между страните договор за повишаване на квалификация от 03.10.2016 г., поради противоречие с чл. 48, ал. 1 КРБ, чл. 8, ал. 4 КТ, чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 242 КТ. Приел е, че ищецът е сключил с ответника трудов договор № 352/03.10.2016 г., по силата на който е бил назначен на длъжността „специалист подизпълнение“, като на същата дата е сключен и процесния договор по чл. 234 КТ за повишаване на квалификация, оформен с нотариална заверка на подписите. В чл. 5 „а“ от същия било регламентирано, че в случай на предсрочно прекратяване на програмата за обучение по инициатива на служителя или поради виновно неизпълнение на задълженията му по договора, както и в случай, че служителят не покаже добри резултати в хода на обучението, не придобие сертификат от него, не покрие изискванията на тестовете, има право да развали договора с писмено уведомление с незабавен ефект. В този случай работникът следвало да заплати на работодателя неустойка в размер на направените от работодателя реални разходи до момента на прекратяването, включващи пропорционални на срока на протеклото обучение част от стойността на заплатата на служителя, социалните осигуровки и всички други разходи. В чл. 5 б. „б“ от посочения договор за повишаване на квалификация била предвидена и неустойка в размер на 6 200 лева при прекратяване на договора, поради каквато и да е било причина преди изтичането на срока на обучението. Въззивният съд е приел, че посочените клаузи се явяват недействителни поради противоречие с императивни норми на КРБ и КТ. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 48 от КРБ защитава основното право на труд, на свободен избор на професия и дейност и на възнаграждение, което съответства на извършената от работника работа. Уговорената клауза за неустойка за неизпълнение на задължение по договора за повишаване на квалификация, при която работникът следва да върне стойността на всички свои заплати, получени от работодателя, социалните осигуровки, които същият е заплатил и всички други направени от него разходи, противоречи както на императивната разпоредба на чл. 48, ал. 5 КРБ, регламентираща правото на работника да получава възнаграждение, съответстващо на извършената от него работа, така и на нормата на чл. 51 КРБ, постановяваща правото на всички граждани на обществено осигуряване. Уговорената неустойка в размер на 6 200 лева при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието за прекратяване, се явява в противоречие с чл. 48, ал. 1 и ал. 3 КРБ, регламентиращи правото на труд и свободен избор на професия и дейност (в тази връзка съдът се е позовал на практика на ВКС, че работодателят няма право да налага забрана на работниците или служителите си да прекратяват едностранно трудовото правоотношение, след като такива възможности са изрично предвидени в КТ). Прието е, че освен на посочените разпоредби от КРБ, уговорените по този начин клаузи представляват отказ от трудови права, явяващ се недействителен и съобразно нормата на чл. 8, ал. 4 КТ. Въззивният съд е приел, че с оглед характера на договора приложимите разпоредби във връзка с действителността на клаузи от него са тези на КТ, а единствено по отношение на неговото изпълнение следва да се приложат гражданските закони. Като неоснователни са приети възраженията на ответното дружество за липса на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска, тъй като работникът винаги има правен интерес от обявяване недействителността на определени клаузи от трудовия договор, независимо дали към момента на подаване на исковата молба има висящ спор относно изпълнението на някоя от тях. Прието е, че дори да бъде възприето становището на ответника, че по отношение на договора следва да се приложат разпоредбите на гражданското законодателство, то възраженията за липса на правен интерес от обявяване нищожността на клаузите в процесния договор, също са неоснователни, доколкото искът за нищожност на клаузи в договор по своя характер е отрицателен установителен, а всяка страна по договора, има правен интерес от прогласяване на нищожността на атакуваните клаузи. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на жалбоподателя за нередовност на исковата молба, поради това, че не са разграничени формите на недействителност на атакуваните клаузи от процесния договор, тъй като от една страна КТ урежда недействителността на трудовия договор/чл.74 – чл. 76/, а дори да се приложат разпоредбите на общото гражданско законодателство – чл. 26 и сл. ЗЗД, то съдът винаги дължи произнасяне по основанието за недействителност, с което е сезиран и което се определя не от правната квалификация на правото, а от изложените в исковата молба обстоятелства. Съдът е приел, че предявеният иск за недействителност на клаузи в сключения между страните договор за повишаване на квалификация, е основателен и го е уважил.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая по поставените правни въпроси не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като поставените правни въпроси за евентуалната недопустимост на въззивното решение, поради липса на правен интерес, за характера на сключения договор за повишаване на квалификация, както и за правото да иска прогласяване недействителността на отделни негови части /клаузи/, макар да обуславят изхода на делото, не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително с приложената от касатора практика, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, тъй като съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалваното първоинстанционно решение, а по неговата допустимост – в обжалваната част. Съгласно т. 1 на ТР № 1/2013, ВКС, ОСГТК по тълк.д № 1/2013 г., въззивният съд при проверка на правилността на първоинстанционното решение, в изпълнение на задължението му служебно да определи правната квалификация на предявения иск, той посочва приложимия закон и прилага неговите императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В случая въззивният съд е съобразил установената практика, че е длъжен да извърши служебна проверка за допустимост на решението в обжалваната му част, като е приел, че ищецът има правен интерес да иска обявяване за недействителни клаузи на сключения от него и ответника договор за повишаване на квалификация, доколкото негови интереси биха били накърнени вследствие приложението им. Това е така, тъй като интерес от търсене на искова защита е налице, когато между насрещните страни съществува спор относно фактите и/или правото/тяхното възникване, съдържание или съществуване/ и трябва да се възстанови хармонията в поведението на спорещите, като се изпълнят изискуемите задължения и се преустановят действията, целящи да осуетят защитата на правото. Две са формите на правния спор – неоснователното отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува. В случая искът за нищожност на клаузи в договор по своя характер е отрицателен установителен по своя характер, но ищецът, страна по договора, винаги има правен интерес от прогласяване нищожността на атакуваните клаузи, тъй като по този начин той ще се защити срещу неоснователно отричане на право, което съществува – в конкретния случай конституционното право на труд, на свободен избор на професия или дейност и на справедливо възнаграждение в съответствие с извършената от него работа.
В съответствие с установената съдебна практика/решение № 326 от 19.05.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 706/2009 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/, въззивният съд е приел, че договорът по чл. 234, ал. 1 КТ в случая в частта на оспорваните клаузи, има характера на трудов договор, но що се касае до въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, са приложими общите правила за договорите и следва да се приложи гражданския закон относно отговорността за неизпълнение. В случая приложимите разпоредби относно действителността на клаузи от посочения договор са тези на КТ, а единствено по отношение на неговото изпълнение следва да се приложат гражданските закони. Според разпоредбата на чл. 74 ал.1 КТ трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля, е недействителен. Страните могат да се позовават на недействителността на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването не бъде връчено на страните. Обявяването на недействителността на трудовия договор може да стане както в самостоятелен исков процес, така и във висящ исков процес по трудов спор. По същия начин се обявяват за недействителни и само отделни клаузи на трудовия договор. При наличие на недействителен трудов договор или на отделни клаузи от него, всяка от страните по правоотношението – работодателят от една страна и работника от друга, имат правен интерес от обявяване на недействителността, т.е. работникът винаги има правен интерес от обявяване недействителността на определени клаузи от трудовия договор, независимо дали към момента на подаване на исковата молба има висящ спор относно изпълнението на някоя от тях. В тази насока е и установената съдебна практика на ВКС, която се възприема и от настоящия състав – решение № 272/05.10.2011 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 1637/2010 г., решение № 160/07.06.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 617/2010 г. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с посоченото от касатора решение № 227/19.04.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1861/2010 г., в което е прието, че с договорите за професионална квалификация и преквалификация не се уговаря престирането на работна сила и извършването на определена работа при работодателя, те не са трудови договори, макар и да са уредени от трудовото право, но при положение, че в споразумението за повишаване на квалификация или преквалификация се променят или създават нови клаузи, касаещи самото трудово правоотношение, то за тях важи изискването да са в писмена форма като условие за действителността им, какъвто характер има процесния договор в настоящия случай. Следователно приетото от въззивния съд не е в противоречие с това разрешение, доколкото той е разгледал заявеното основание за недействителност на клаузите в договора за повишаване на квалификация, които касаят самото трудово правоотношение.
Следователно, по поставените правни въпроси от процесуално и материалноправно естество, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 172 от 13.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 2940/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, VII граждански състав, по касационна жалба с вх. № 8508 от 19.03.2018 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на И. П. Д. от [населено място] направените разноски по делото за касационното производство в размер на 600 /шестстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: