4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 858
гр. София, 22.06. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 860 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Република България (П.) срещу въззивно решение № 579/11.04.2011 г. по гр. дело № 251/2011 г. на Софийския апелативен съд (САС), в частите му, с които при постановени частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение № 5374/23.11.2010 г. по гр. дело № 2881/2010 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца З. Н. Ж. общо сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 31.03.2005 г. до окончателното изплащане на сумата. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се излагат и доводи в тази насока.
Ответникът по касационната жалба – ищецът З. Н. Ж. в отговора на жалбата поддържа становище, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
В изложението на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване са посочени два правни въпроса, а именно: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличие на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, а именно – противоречие в съдебната практика на съдилищата при тълкуването и прилагането на чл. 52 от ЗЗД, което довело до различно решаване на еднородни случаи, като в тази връзка се сочат и са представени: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на ВКС, І-во гр.отд., решение № 485/25.06.2009 г. по гр.д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІІ-то гр.отд., решение № 34/04.02.2009 г. по гр.д. № 966/2008 г. на САС и решение № 783/30.06.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС.
Така сочените от касатора хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, в случая не са налице.
При определяне размера от 15 000 лв. на процесното обезщетение, въззивният съд е взел предвид от една страна обстоятелството, че по отношение на ищеца не е била взета най-тежката мярка за неотклонение, но от друга страна, че с налагане на мярката „забрана за напускане пределите на Р България” повече от три години е била ограничена свободата му на придвижване, като повече от пет години му е била наложена и мярка за неотклонение „подписка”. Взети са предвид и продължителността (също пет години) на воденото срещу ищеца незаконосъобразно наказателно производство, както и степента и интензитета на търпените от това психически страдания. Наличието на причинно-следствената връзка между осъществилия се в случая особен деликтен състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗОДОВ и настъпването на процесните неимуществени вреди, както и техния вид, характер и интензитет, са по-подробно обсъдени от въззивния съд при изследване на обстоятелствата, представляващи основанието на предявения иск, – като част от тях. Конкретно, – относно причинната връзка и настъпването на процесните неимуществени вреди за ищеца, въззивният съд е приел, че самото наказателно преследване по естеството си е дейност, която оказва негативно въздействие върху човешката психика и здраве, рефлектира негативно на отношенията на обвиняемия срещу неговите близки, приятели, колеги. В тази връзка въззивният съд е обсъдил и гласните доказателства по делото, предвид които е приел за установени конкретните вреди и обусловеността им от повдигнатото срещу ищеца обвинение, по което той е оправдан.
При така мотивираното въззивно решение, фактически невярно се явява твърдението в изложението на касатора за липса на мотиви на въззивния съд относно наличието на причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос (относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД) не е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, която акцентира върху решаващата, а не проверяваща правораздавателна дейност на въззивния съд по отменения ГПК от 1952 г., по който не се е и развило настоящото дело пред първата и въззивната съдебни инстанции. Освен това в случая въззивният съд е изложил мотиви по съществото на спора, включително относно конкретните обстоятелства по делото, релевантни за определяне на справедлив, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на процесното обезщетение.
Не е налице и соченото от касатора противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. или с т. 3 или т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Коментираните в т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. хипотези на освобождаване и намаляване на отговорността на ответника по чл. 5 от ЗОДОВ – поради причиняване изключително, респ. поради съпричиняване на процесните вреди от страна на ищеца, в случая изобщо не са били релевирани като част от предмета на спора пред въззивния съд, който е ограничен от изложеното във въззивната жалба, съгласно чл. 269, изреч. 2 от ГПК. В т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. преимуществено е разгледана хипотеза на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при частично оправдаване и частично осъждане на ищеца, каквато хипотеза също не е налице по настоящото дело – срещу ищеца е било повдигнато едно обвинение, по което той е оправдан изцяло. Точка 11 – in fine от ТР № 3/22.04.2005 г. представлява доразвитие на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с оглед спецификите на особените деликтни състави по чл. 2 от ЗОДОВ, като съгласно дадените с тях задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, обезщетението за неимуществени вреди следва да се определя, предвид всички релевантни за това обстоятелства, с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на провозащитните органи. Причинната връзка в случая, както беше посочено, е установена от въззивния съд, обсъдени са и конкретните обстоятелства по делото, които са релевантни за определянето на размера на процесното обезщетение, съобразно общия критерий за справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД.
Съгласно задължителните за съдилищата указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени именно с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, обезщетението за неимуществени вреди и при особените деликтни състави по чл. 2 от ЗОДОВ се определя при прилагане на общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, но с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Както в обжалваното въззивно решение по настоящото дело, така и във всяко едно от посочените и представени от касатора четири съдебни решения (решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на ВКС, І-во гр.отд., решение № 485/25.06.2009 г. по гр.д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІІ-то гр.отд., решение № 34/04.02.2009 г. по гр.д. № 966/2008 г. на САС и решение № 783/30.06.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС) са преценени и обсъдени конкретните обстоятелства, релевантни в съответния отделен случай при определянето на размера на обезщетението, дължимо на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗОДОВ, при прилагане на общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Именно поради това, че при всеки от тези случаи, тези конкретни обстоятелства са различни, то определяните от съдилищата различни размери на обезщетенията не представляват противоречиво разрешаване, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, на втория правен въпрос, посочен в изложението на касатора – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
По горните съображения, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по делото не следва да бъде допускано.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението с № 579 от 11.04.2011 г., постановено по гр. дело № 251/2011 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.