О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 858
С., 27.09.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.143 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 29.10.10г. по гр.д.№263/10г. на ОС Монтана е потвърдено решението от 12.07.10г. по гр.д.№108/10г. на РС Берковица, с което е бил отхвърлен предявеният от А. Д. Г. срещу И. В. Г. и Ц. Д. Г. иск за установяване правото на собственост върху следния недвижим имот: част от УПИ Х-269 от кв.10 по действащия регулационен план на [населено място], обл.М., одобрен през 1963г., която част е с триъгълна геометрична форма с площ от 75 кв.м., означена с жълт цвят на схема- приложение №6 към заключението на в.л. Д. Д. от 14.06.2010г., с посочени в решението граници на спорната част.
По делото е установено, че за имот пл.№269 от кв.10 по плана на [населено място] от 1963г. са били отредени два парцела – парцел ІХ -269 и парцел Х–269. С нот.акт №43/67г. праводателят на страните Д. Й. Г. е продал на ответника И. В. Г. парцел Х-269, а с нот.акт №15/82г. е дарил на ищеца А. Д. Г., негов син, ? ид.част от парцел ІХ – 269, заедно с една от намиращите се в него сгради /другата ? ид.част от парцела е прехвърлена на брата на ищеца/. Установено е, че през имот пл.№269 преминава дере със стръмен наклон и между двете части на имота има денивелация от 5 метра. Тази особеност на терена не е съобразена при изготвянето на дворищнорегулационния план. Регулационната линия между парцел ХІ – 269 и парцел Х – 269 е права линия, несъвпадаща с дерето, като голямата част от парцел Х– 269 е в ниската част и само спорните 75 кв.м. от него попадат във високата част на имота. Обратно – по-голямата част от парцел ІХ – 269 попада в по-високата част на имота, заедно със спорните 75 кв.м., за които обаче е отреден съседният парцел Х-269 Установено е също, че от момента на продажбата от 1967г. и до настоящия момент, двете части от имота се владеят не по регулационната линия между тях, а по естествената граница на дерето, като ищецът владее спорните 75 кв.м., попадащи във високата част от имота, но отредени по регулация за парцела на ответниците, който е в ниската част. Спорът за собственост е породен от това, че през 2009 – 2010г. ответниците са предприели действия за прокарване на ограда между двта урегулирани поземлени имота по регулационната линия.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният установителен иск за собственост е неоснователен. Ищецът не е придобил по давност спорните 75 кв.м., тъй като от 1967г., до 1973г., когато е влязъл в сила З. /отм./, не са изтекли 10 г. на владение, а след влизането на З. в сила действа забраната на чл.59 за придобиване по давност на реална част от парцел. Дори и след изменението на текста с ДВ бр.34/2000г., собствеността върху спорните 75 кв.м. не би могла да се придобие по давност от ищеца, тъй като те не отговарят на изискванията за обособяване на самостоятелен парцел. Това правило важи и при действието на чл.200, ал.1 от ЗУТ.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца. В изложението към нея се поддържа, че при изготвяне на кадастралния план, въз основа на който е изготвен регулационният план на [населено място] от 1963г., е допусната непълнота, тъй като не е нанесена естествената граница между двете части на имот пл.№269 и тази непълнота е довела до спора по делото. Праводателите на страните им прехвърлили собствеността върху двата парцела при незаснета кадастрална граница и при неприложена регулация. В инстанциите по същество съдът не допуснал исканото изменение на предявения иск в такъв по чл.53, ал.2 от ЗКИР, поради което постановил неправилно решение.
Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване:
1. Като отказал да допусне изменение на иска, съдът действал в противоречие с т.9 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решения №741/16.03.70г. на І ГО на ВС и решение №75 от 15.08.88г. по гр.д.№26/88г. на ОСГК на ВС.
2. Като не дал правна квалификация на предявения иск, въззивният съд действал в противоречие с решение №75 от 15.08.88г. по гр.д.№26/88г. на ОСГК на ВС и решение №420/13.02.59г. по гр.д.№8325/58г. на І ГО на ВС.
3.Въззивното решение противоречало на решение №461 от 09.04.1992г. по гр.д.№34/92г. на ІV ГО на ВС, постановено по аналогичен казус, в което било прието, че поставянето на дворищнорегулационна линия не може да извърши делба.
4.Като не взел предвид пропуснатата кадастрална граница в имот пл.№269, въззивният съд постановил решението си в противоречие с решение №10/14.01.1980г. по гр.д.№249/79г. на І ГО на ВС и решение №1248/03.11.92г. по гр.д.№974/92г. наІ V ГО на ВС.
5.По въпроса за присъединяване на владението при придобивна давност обжалваното решение противоречало на решение №2438 от 07.10.72г. по гр.д.№1941/72г. на първо гр.отд. на ВС.
6. По въпроса за придобиване по давност на реална част от парцел въззивното решение противоречало на решение №98 от 20.12.74г. по гр.д.№87/74г. на ОСГК на ВС, а по въпроса за придобиване по давност на реална част чрез владение въху идеална част от парцел – на решение №2438 от 07.10.72г. по гр.д.№1941/72г. на първо гр.отд. на ВС. 7.Като не мотивирал решението си в съответствие с доказателствата по делото, въззивният съд действал в противоречие с ППВС №1/1953г.
Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса за възможността за придобиване на собственост върху реална част от урегулиран поземлен имот с неприложена дворищна регулация, при съществуване на един общ имот с един кадастрален номер, в който обаче реално има две дворни места, за които по регулация са отредени два парцела. Липсвала съдебна практика по този въпрос, което обосновавало допустимост на касационното обжалване на посоченото основание.
Ответниците в производството И. В. Г. и Ц. Д. Г. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 от ГПК за допускането и до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че жалбата не следва да се допуска до разглеждане по същество.
1. По въпроса за допустимостта на изменението на предявения иск въззивният съд не е действал в противоречие с т.9 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС.
На първо място – ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС е по прилагането на ГПК /отм./, а настоящото дело се развива изцяло по правилата на действащия ГПК, който съдържа различна уредба на възможността за изменение на иска. В настоящия случай е предявен установителен иск за собственост на реална част от съседен урегулиран поземлен имот, основан на придобивна давност. След провеждане на първото съдебно заседание ищецът е поискал изменение на иска – съдът да признае за установено, че границата между УПИ ІХ-269 и УПИ Х-269 е естествената граница, посочена в трасировъчния карнет, по която се осъществява владението на имотите в продължение над 30г., а не регулационната линия между тях. Освен, че това изменение не сочи на иск по чл.53, ал.2 от ЗКИР, както неправилно счита жалбоподателят, то не съответства и на процесуалните възможности, предвидени в действащия ГПК, според които до приключване на делото в първата инстанция ищецът може само да измени размера на предявения иск или да премине от установителен към осъдителен иск и обратно – чл.214, ал.1 от ГПК, но не и да въвежда ново искане. Уредбата на чл.214, ал.1 от ГПК съответства на приетото в т.9 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, с тази разлика, че преклузията настъпва по-рано. Сега, след приключване на първото заседание в първата инстанция, ищецът разполага само с процесуалните възможности, които преди това е имал и във въззивната инстанция, изяснени в т.9 на посоченото ТР на ОСГК на ВКС. Ето защо разясненията, дадени в ТР на №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, нямат пряко отношение към спора по настоящото дело и към действията на съда по повод исканото изменение на иска, а приложени съответно, те са в унисон с действията на районния съд. Отделен е въпросът, че фактическата обстановка по настоящото дело не разкрива място за спор за материално право по смисъла на чл.53, ал.2 от ЗКИР.
2.Липсва противоречие между обжалваното решение и решение №420/13.02.59г. по гр.д.№8325/58г. на първо гр.отд. на ВС и по въпроса за правната квалификация на предявения иск. В посоченото решение Върховния съд е приел, че ищецът е длъжен да изложи фактите по делото, а съдът определя приложимия закон. Тази принципна постановка не е нарушена с обжалвания съдебен акт на въззивния съд. 3.Липсва противоречие и с решение №461 от 09.04.1992г. по гр.д.№34/92г., което разглежда съвсем различни въпроси – че техническите органи на общината не могат по своя инициатива да поставят разделителна линия в съсобствен парцел и да означават частите с различни номера. В настоящия случай липсва съсобственост.
4.В решение №10/14.01.1980г. по гр.д.№249/79г. на І ГО на ВС е прието, че пропускът да се означи границата между два съседни имота се отстранява при спор по съдебен, а не по административен ред. Това разрешение е дадено по казус, който е съвсем различен от настоящия, почива на различни факти и засяга различна правна проблематика, ето защо няма противоречие между двете съдебни решения. Спорът от 1980г. е между лица, които са били собственици на съседни имоти към момента на заснемане на кадастралния план, в който обаче е липсвала разделителна граница между имотите и те са заснети като един общ имот. Това действително обуславя спор за материално право по смисъла на чл.32, ал.1, т.2 от З. /отм./, който се разрешава по съдебен ред. В настоящия случай, при изработването на кадастралния и регулационен план от 1963г., собственик на имот пл.№269 е било само едно лице и макар релефът на този имот да има значение за предвижданията на регулационния план, несъобразяването на този релеф от техническите органи не може да се отстрани по съдебен ред, тъй като не е свързано със спор за материално право, а и такъв иск в случая не е предявен. Спорът за материално право възниква винаги непосредствено от грешката или непълнотата в кадастралния план, когато части от имота на един собственик са заснети неправилно към имота на друг собственик или два отделни имота с различни собственици са заснети като общ. В случая това условие не е налице – имотът на праводателя на страните е един, за него са били отредени два парцела и това по никакъв начин не засяга правото му на собственост върху парцелите.
Решение №1248/03.11.92г. по гр.д.№974/92г. на четвърто гр.отд. на ВС отново е по правен спор, какъвто в настоящия случай не е предявен – спор по чл.32, ал.1, т.2 от З. /отм./, сега чл.53, ал.2 от ЗКИР. Поставените в това решение въпроси отново са различни от въпросите, които са предмет на настоящото дело, затова отново не може да се говори за противоречие на обжалваното решение с решението на Върховния съд. Решението на Върховния съд третира въпросите за прилагането на дворищнорегулационния план, с който части от един имот се придават по регулация към съседен парцел или се образува по регулация общ парцел. В случая тези въпроси изобщо не стоят по настоящото дело.
5. В решение №2438 от 07.10.72г. по гр.д.№1941/72г. на І ГО на ВС се акцентира върху възможността за присъединяване на владението на наследодателя при позоваване на наследника на придобивна давност. Отчитайки тази възможност, съдът е уважил предявения иск за собственост, основан на придобивна давност. За да отхвърли предявения по настоящото дело иск за собственост въззивният съд не е отрекъл възможността да се присъедини владението на наследодателя към владението на ищеца, а се е позовал на съществуващите в закона забрани за придобиване по давност на реална част от парцел. Ето защо не може да става въпрос за противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото решение на ВС по въпроса за присъединяване на владението при позоваване на придобивна давност.
6. Решение №98 от 20.12.74г. по гр.д.№87/74г. на ОСГК на ВС разглежда възможността да се придобие по давност идеална част от парцел, посредством владение на реална част от него. Този въпрос не е предмет на настоящото дело, по което претенцията се отнася за реална, а не за идеална част от парцел /УПИ/.
7. Липсва противоречие между обжалваното решение и ППВС №1/1953г. по въпроса какво следва да съдържат мотивите на съдебното решение. Въззивното решение е мотивирано в съответствие с изискванията на ППВС №1/1953г., при съобразяване на предмета на делото и представените доказателства.
8. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Поставеният от жалбоподателя въпрос съдържа в себе си недопустимо съчетаване на въпроси от различен характер /за придобиване по давност на реална част от парцел и за прилагане на дворищнорегулационен план чрез завладяване на придадените по регулация части от съседен имот и владението им за повече от 10г./, при това въз основа на факти, които не обуславят поставянето на втората част от въпроса. Това не е правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а и конкретното дело изобщо не е свързано с възможността да се разсъждава по въпроса за прилагане на дворищнорегулационен план. Въпросът не е от значение за решаването на спора по делото и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Чрез него се цели да се обоснове прилагането на правни норми, които са неприложими към фактите по делото, ето защо това е още едно основание да се откаже допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 29.10.10г. по гр.д.№263/10г. на ОС Монтана.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: