ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 858
София, 07 август 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 1281 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С. Х. като процесуален представител на П. Е. Х. от [населено място] срещу въззивното решение на СГС от 28.ХІ.2016г. по в.гр.д. № 11488/2016г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез юрисконсулт Р. Р. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 28.ХІ.2016г. СГС е потвърдил решението на СРС от 21.VІ.2016г. по гр.д. № 1450/2016г., с което са отхвърлени предявените от П. Х. срещу [фирма] искове за присъждане на 11538.60лв., представляващи неизплатено допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода 01.VІІ.2012г. – 30.ІV.2015г., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, и на 2513.60лв. мораторна лихва за периода 01.VІІ.2012г. – 12.І.2016г.
Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на жалбоподателя-ищец в исковата му молба, че с ответника са постигнали съгласие допълнителното трудово възнаграждение за прослужено време да възлиза на 6% от основната заплата за всяка година трудов стаж. Прието е за установено уговорено с трудовия договор съобразно чл.66 т.7 КТ размерът на това възнаграждение да е 24% от основната заплата на служителя, който размер, противно на твърдението на ищеца, не е определен на база притежавания от него преди постъпване на работа при ответника четири години трудов стаж. С цел бонификация на работниците с вътрешните правила за структурата и организацията на работната заплата работодателят е приел да заплаща допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 24% от основната заплата на всички свои служители, независимо от действително притежавания от тях трудов стаж, като този размер е минималният праг 0.6%, умножен по 40. От това следва, че е изцяло в интерес на служителите приетото от работодателя да заплаща допълнително възнаграждение в многократно по-голям размер от предвидения в НСОРЗ. Установено е, че ежемесечно върху основната заплата на ищеца 1048.38лв. ответникът е заплащал и 251.61лв. допълнително възнаграждение за трудов стаж, колкото е дължимото. С оглед обстоятелството, че при встъпването в процесното трудово правоотношение размерът на законоустановената минимална ставка на база притежавания към този момент 4 години трудов стаж е 25.16лв., съдът е оценил като неоснователни оплакванията на касатора, че определеният от ответника размер на допълнителното възнаграждение е в ущърб на работника.
Като неоснователни са оценени оплакванията на Х. за противоречие на първоинстанционния съдебен акт с практиката на ВКС ІV ГО – определение по чл.288 ГПК по гр.д. № 1153/2014г. – тя касае различен от разглеждания казус – в определението е разгледан въпросът дали е допустимо съгласно вътрешните правила за структурата и организацията на работната заплата минималният размер на ДТВ за прослужено време в размер на 0.6% да се начислява за две години стаж, като е прието, че такава уговорка накърнява интересите на работника, защото води до по-нисък размер на ДТВ. Прието е и че чл.12 ал.10 НСОРЗ следва да се тълкува във вр. с чл.12 ал.6 от същата наредба и касае случаите, в които страните не са уговорили с трудовия договор друг размер на възнаграждението за прослужено време. С оглед предоставената с чл.12 ал.1 от наредбата възможност работодателят е приел да заплаща допълнително възнаграждение в размер многократно надвишаващ установения минимум, поради което не е налице пречка възнаграждението да се изчислява на база фиксиран процент от основната заплата.
В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по четири въпроса, касаещи тълкуването и прилагането на чл.12 ал.10 НСОРЗ, в хипотезите по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Въпросите са: 1. допустимо ли е работодател по безсрочно трудово правоотношение да не променя/увеличава допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж след изтичането на всяка пълна година на действително положен трудов стаж; 2. допустимо ли е това допълнително възнаграждение да бъде фиксирано като константна величина, независимо в какъв размер е уговореният му процент; 3. следва ли допълнителното възнаграждение за трудов стаж да се увеличава ежегодно след изтичането на пълна година положен трудов стаж за същия работодател на същата или сходна длъжност; 4. следва ли разпоредбата на чл.12 ал.10 НСОРЗ да се тълкува във връзка с чл.12 ал.6 от наредбата и какъв точно е заложеният в тях смисъл, тълкувани във взаимодействие.
Така поставените въпроси не са от значение за изхода на спора по делото с оглед основният сам по себе си решаващ извод, че не се установяват твърденията на жалбоподателя-ищец в исковата му молба, на които е основана претенцията, че с ответника са постигнали съгласие допълнителното трудово възнаграждение за прослужено време да възлиза на 6% от основната заплата за всяка година трудов стаж и че този размер е определен на база притежавания от него преди постъпване на работа при ответника четири години трудов стаж, а че е установено уговорено допълнителното възнаграждение да е 24% върху основното възнаграждение за целия период, през който служителят работи при ответника /от 0 до 40 години/, независимо от действително притежавания трудов стаж, което е многократно по-висок размер от нормативно установения минимум 0.6%. Произнасяне по въпрос, обусловил този извод /примерно по тълкуването на трудовия договор в тази му част/, не се сочи като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно с оглед диспозитивното начало и правото на защита на насрещната страна в гражданския процес. Следва да се посочи и че поставените въпроси биха имали значение в случай, че се претендира присъждане не на 6% за всяка година трудов стаж, а на минималния предвиден в ПМС № 147/2007г. размер на ДВТСПО 0.6%, но такъв иск касаторът не е предявил своевременно и съдът не е имал право и не е преценявал дали предявената претенция е частично основателна с оглед на това, в какъвто смисъл е едно от заявените за първи път във въззивната жалба на Х. оплаквания.
С оглед на изложеното ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК и чл.23 т.1 пр.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ на ответника по касация следва да бъдат присъдени 300лв. възнаграждение за процесуалното му представителство пред настоящата инстанция от юрисконсулт Р.Р..
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІV-Г състав, № 8618 от 28.ХІ.2016г. по в.гр.д № 11488/2016г.
ОСЪЖДА П. Е. Х. от София да заплати на [фирма] София 300лв. възнаграждение за процесуалното му представителство от юрисконсулт.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: