О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
С., 01.10.2010 година
Върховният касационен съд на Р. Б., първо гражданско отделение, в закрито заседание на 29 септември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 162 /2009 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от З. С. Р. против решение № 4954:13.11.2009г. по гр.д.№ 1996/2008г. на СГС, с което е обезсилено решение № 17 от 29.02.2008г. по гр.д.№28710/2006г. на СРС. С последното е отхвърлен иска по чл. 97, ал.1 от ГПК/отм/, предявен от касатора против А. Т. Б. по отношение на апартамент, находящ се в[населено място] на втори етаж от сградата, находяща се на ул. Х. Д.” № 17.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, защото мнозинството от съдебния състав, формирало волята на съда е приело, че с влязлото в сила решение по чл. 108 от ЗС, с което е отхвърлен иска на Б. против касатора са преклудирани всичките му възражения и той не може да предяви сега установител иск за собственост.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК касаторът счита, че въззивният съд е обосновал извода с приетото в мотивите по влязлото в сила решение, независимо, че няма осъдителен диспозитив и с това е нарушил т.18 от ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, поради което счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК. Вторият поставен въпрос е нормата на чл. 224 от ГПК /отм/ формулира ли забрана за пререшаване на вече решен спор в хипотезата когато след отхвърляне на осъдителен иск, ответника предяви установителен иск за установяване на неговото право на собственост. По този въпрос се позовава на решение № 878/16.10.2008г. на ВКС,ІІ гр.о. и решение № 1869/15.01.2003г. по гр.д.№ 287/1985г..и определение № 24 от 24.02.1960г. по гр.д.№ 9666/1959г., което следва да се квалифицира като основанието по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК. На трето место, касаторът счита, че приетото от съда че с отхвърлянето на иска по чл. 108 от ЗС се преклудират всички възражения на ответника по него и той не може да предяви иск за собственост е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, представена от Р № 1284/09.09.2004г. по гр.д.№ 1919/1993г. на ВКС, решение № 904 от 17.12.2004г. по гр.д.№ 1102/2003г. на ВКС,І гр.о.- основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК.
Ответницата по касация оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не бил формулиран правен въпрос и не били обосновани основанията за допускане до касация.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал следното. Ищецът е предявил установителния иск за собственост на основание договор за дарение от 19.06.1997г., или евентуално по давност. Ответницата по този иск Б. е предявила иск по чл. 7 от З. против праводателите на ищеца, който първоначално е отхвърлен с решение по гр.д.№ 3181/1993г., което е отменено в производство по чл. 225 от ГПК /отм/ с влязло в сила решение от 06.07.1998г. по гр.д.№ 603/1997г., с което е възстановено правото на собственост на Б.. По предявеният от Б. в последствие иск по чл. 108 от ЗС против праводателите на ищеца, които са били и ответници по иска по чл. 7 от З. и против него самия, с решение от 27.12.2000г. е отхвърлен изцяло иска, но въззивния съд с влязло в сила решение на 11.03.2004г. по гр.д.№ 2390/2003г. е приел, че Б. се легитимира като собственик на основание наследство и реституция, и искът е уважен по отношение на праводателите на ищеца, които са били в имота, а поради липса на пасивна легитимация е отхвърлен иска по отношение на ищеца.
С обжалваното решение е прието, че предявеният установителен иск за собственост е недопустим, тъй като ищецът по него, в качеството му на ответник по иска по чл. 108 от ЗС е следвало да изчерпа всичките си възражения, изключващи правото на собственост на ищцата, или установяващи нещо различно в отношенията между страните.
Решението е подписано с особеното мнение на съдията-докладчик мл.съдия Д., която приема, че за да постанови решението, съдът следва да се позове на мотивите на влязлото в сила решение по чл. 108 от ЗС, а те не са част от съдържанието му и не са задължителни за съда, респективно не се ползват със сила на присъдено нещо, съгласно задължителната практика на ВКС – т.18 от ТР № 1/2000г. от 04.01.2001г. на ОСГК…
Първият поставен въпрос – може ли съдът да се позове в решението си на мотивите на влязло в сила предходно решение между същите страни по друг спор не е решаващ за изхода от делото. Независимо на какво основание е бил уважен иска по чл. 108 от ЗС по отношение на праводателите на ищеца и е отхвърлен същия иск по отношение на него, решението по този спор е влязло в сила и формира сила на присъдено нещо и с това решение се преклудират не само направените, но и не направените възражения от ответниците по този иск. За този извод е без значение дали иска по чл. 108 от ЗС е уважен, или е отхвърлен, защото и в двата случай решението се ползва със сила на присъдено нещо и преклудира възраженията на ответника. Отделно от това ищецът е правоприемник на С. и П. Радосови, по отношение на които е уважен иска по чл. 7 от З. и решението по този спор му е противопоставимо, съгласно приетото с т.1 от ТР № 1/2009г. от 02.06.2010г. на ОСГК. Предвид изложеното, първия формулиран въпрос не обосновава допускане до касация, защото той не определя крайния изход от спора. ТР № 1/2000г. от 04.01.2001г. на ОСГК, т.18 не намира приложение, тъй като позоваването на мотивите от влязлото в сила решение не обосновава крайния изход от спора. Затова по този въпрос не следва да се допуска касация на основание чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.
Втория поставен въпрос – нормата на чл. 224 от ГПК /отм/ формулира ли забрана за пререшаване на вече решен спор в хипотезата когато след отхвърляне на осъдителен иск, ответника предяви установителен иск за установяване на неговото право на собственост. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК. С решение № 878/16.10.2008г. на ВКС,ІІ гр.о. е прието, че обективните предели на силата на присъдено нещо са различни по иска за собственост, предявен от ищец, който преди това е бил ответник по иск за собственост за същия имот поради това, че няма тъждество между двете дела. С решение № 1869/15.01.2003г. по гр.д.№ 287/1985г..е прието, че не се ползват със сила на пресъдено нещо останалите възражения освен тези за подобрения и право на задържане, съгласно чл. 221, ал.2 от ГПК /отм/. С определение № 24 от 24.02.1960г. по гр.д.№ 9666/1959г. е прието, че страната, отказала се от иска, предявен на едно основание, може да го предяви на друго, защото по новото основание не е формирана сила на присъдено нещо. Всички тези решения са неотносими към настоящия спор, тъй като иска по него е уважен защото са преклудирани възраженията на ответника от силата на присъдено нещо, а не защото влязлото в сила решение по иска по чл. 108 от ЗС е формирало сила на пресъдено нещо и по предявеният иск от ответника по него. Съдът е обезсилил решението не защото има формирана сила на пресъдено нещо по предявения нов иск, а че е преклудирана възможността на ищеца по него по исков път да установява правата си, след като не е направил правоизключващо възражение за прид9обивна давност по предявения против него иск за собственост. В този смисъл и по втория въпрос не е налице наведеното основание за касация по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК.
На трето место, касаторът счита, че приетото от съда че с отхвърлянето на иска по чл. 108 от ЗС се преклудират всички възражения на ответника по него и той не може да предяви иск за собственост е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Представените Р № 1284/09.09.2004г. по гр.д.№ 1919/1993г. на ВКС и решение № 904 от 17.12.2004г. по гр.д.№ 1102/2003г. на ВКС,І гр.о. са в смисъла, изложен от съда. В същия смисъл мотиви са изложени и в ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК т.6 и решение № 260 от 01.06.2009г. по гр.д.№ 287/08, ІV гр.о., решение 56/24.03.2009г. по гр.д.№ 5998/07, ІV гр.о. и решение № 423/04.06.2009г. по гр.д.№980/08, ІV гр.о. Във всички тях обаче се приема, че ответникът по иска и в частност по иск за собственост следва да изчерпа всичките си възражения срещу заявеното от ищеца право, включително и за придобиването на имота по давност, защото с влязлото в сила решение се преклюдират не само заявените, но и не заявените възражения, които е могъл да направи. Тъй като решението на възивния съд е съобразено с тази последователна и еднозначна практика, не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1 1 или т.2 от ГПК.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4954:13.11.2009г. по гр.д.№ 1996/2008г. на С. градски по касационна жалба, подадена от З. С. Р..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: