О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
София, 30.11.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1465/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите срещу решение № 30 от 06.01.2016 г. по т. д. н. № 2456/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 675 от 23.04.2015 г. по т. д. № 4064/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-15 състав за отхвърляне молбата на Агенцията за откриване на производство по несъстоятелност на С. „Софийски туристически клъстер“, [населено място].
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – че е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Според касатора, недопустимостта на обжалвания акт произтича от това, че, констатирайки липса на изискуемо частно държавно вземане, първоинстанционният съд, а съответно и въззивният съд, е следвало да остави молбата за откриване на производство по несъстоятелност без разглеждане, а не да я отхвърля като недоказана. Оплакването за неправилност на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че решаващият състав неоснователно е преценил за недоказана легетимацията на Националната агенция за приходите като кредитор на ответното сдружение, незачитайки доказателствената сила на процесните актове за установяване на частно държавно взмане като официални документи по смисъла на чл. 179 ГПК и е приел, че същите не съдържат подробна фактическа обстановка, без да съобрази представените в тази връзка документи, в т. ч. и докладите на Европейската комисия и Европейската служба за борба с измамите. Касаторът изразява несъгласие и с извода на въззивния съд, че ответникът не е неплатежоспособен, като счита, че същият е направен с оглед годишните финансови отчети за 2009 г. и 2010 г., които са съставени преди издаването на процесните актове за установяване на частно държавно вземане, а не с оглед отчетите за следващите години (2011г., 2012г. и 2013г., каквито всъщност липсват.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за делото са поставени въпросите: „1. Какъв е характерът на акта за установяване на частно държавно вземане – официален или частен документ; 2. За подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност следва ли вземането на Национална агенция за приходите да бъде установено с акт за установяване на частно държавно вземане, когато същото е възникнало от договор за безвъзмездна финансова помощ“. Според касатора, поради липса на задължителна практика, посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно, обаче, същият твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 44 от 03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. на ВКС, І т. о., а вторият въпрос – че е решаван противоречиво от съдилищата, за което се позовава на решение № 1181 от 03.07.2013 г. по т. д. № 84/2013 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-18 състав.
Ответникът по касация – С. „Софийски туристически клъстер“, [населено място] – изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 22.03.2016 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в указания от съда едномесечен срок, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е споделил извода на първата инсатнция, че агенцията-молител не е доказала качеството си на кредитор по частно държавно вземане, оправомощен да поиска откриване на производство по несъстоятелност на свой длъжник. Като неоснователно е преценено становището на въззивника, че вземанията му се установяват от представените по делото три акта за установяване на частно държавно вземане. Според решаващия състав, доколкото твърдените от НАП вземания произтичат от договорно правоотношение, в което държавата участва като равнопоставен субект, процесните актове, макар и съставени от съответните длъжностни лица в кръга на службата им по предвидения в нормативните актове ред и форма, представляват единствено изявления на страната по правоотношението, че в нейна полза съществуват вземания от това правоотношение и поради това тези актове не се ползват с обвързваща доказателствена сила относно посочените в тях вземания, а същите следва да бъдат установени с всички допустими доказателствени средства.
Въззивната инстанция е счела също, че процесните актове не съдържат подробна фактическа обстановка, от която произтичат твърдяните от молителя вземания, доколкото докладите за одит на Европейската комисия и на Европейската служба за борба с измамите (О.), на които са се позовали съставителите, сами по себе си, не биха могли да обосноват извод за основанието на вземанията, тяхната ликвидност и изискуемост. В тази връзка, освен липса на доказателства за направените разходи (извън две фактури за наем на стойност 6 500 лв.), решаващият състав е констатирал и разминаване в сумите, посочени в писмата на Агенцията по заетостта, с тези, отразени в актовете, от което не става ясно как е определен размерът на вземанията в тези актове; не е посочено на кое от основанията в ПМС № 180/07 г. тези разходи се явяват недопустими и как е определен размерът им. По съображения, че назначената по делото счетоводна експертиза не е работила по първични счетоводни документи, а е съобразила вземанията, така, както те са посочени в процесните актове, като неоснователно е преценено и твърдението на въззивника, че вземанията на НАП са установени по размер от заключението на експертизата.
Освен поради обстоятелството, че молителят не е доказал качеството си на кредитор, въззивният съд е счел, че молбата за откриване на производство по несъстоятелност е неоснователна и поради това, че ответното сдружение не е в състояние на неплатежоспособност, тъй като по данни от последния му годишен финансов отчет показателите му за ликвидност са над единица.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Достатъчно основание за това е липсата на общата задължителна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като значими за изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първия въпрос, отсъствието на същата произтича от обстоятелството, че в обжалваното решение не е отречен характерът на акта за установяване на частно държавно вземане на официален документ, т. е. не е застъпено становище, различно от това на самия касатор. Що се отнася обаче до доказателствената сила на акта, направеният от решаващия състав извод е относим към правилността на решението, а нейната проверка не е предмет на производството по допускане на касационния контрол. Вторият поставен въпрос не може да се счете за релевантен за изхода на спора, тъй като същият изобщо не е обсъждан в мотивите на обжалвания акт.
Отделно от изложеното, дори да се счетат за релевантни, поставените от касатора въпроси не са единствено обуславящи за отхвърляне на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, тъй като, освен поради недоказаност на твърдяните от молителя вземания, съдът е счел, че производство по несъстоятелност на ответното сдружение не може да бъде открито и поради обстоятелството, че същото не е неплатежоспособно, доколкото коефициентите на неговата ликвидност са над изискуемия минимум – единица. Следователно, молбата е преценена за неоснователна и на друго самостоятелно основание.
Независимо от горното, следва да се отбележи, че касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради отсъствие на поддържаните основания. Представеното от касатора решение по чл. 290 ГПК не доказва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на първия заявен въпрос, тъй като това решение е постановено по съвсем различен въпрос и поради това е ирелевантно за случая (същото е постановено по въпроса за елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а З.). Поддържаното по отношение на втория въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е недоказано поради обстоятелството, че първоинстанционното решение на Софийски градски съд, с което същото е аргументирано, не съдържа данни да е влязло в сила, т. е. не представлява „практика на съдилищата“ съгласно указанията по т. 3 от цитирания по-горе тълкувателен акт и поради това не подлежи на преценка. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото е заявено само бланкетно, без да е мотивирано наличието на двете кумулативни предпоставки в него, същото не следва да бъде обсъждано.
Настоящият състав намира, че касационният контрол не може да бъде допуснат и поради вероятна недопустимост на обжалвания акт. Неоснователно в тази насока е твърдението на касатора, че при констатацията за недоказаност на вземанията му към ответното сдружение, подадената от него молба за откриване на производство по несъстоятелност е следвало да бъде оставена без разглеждане като недопустима, а не да бъде отхвърлена като неоснователна. Съществуването или не на вземанието, с което молителят се легитимира като кредитор на ответника, е въпрос, относим към основателността на молбата, а не към нейната допустимост. Поради това, не може да се счете, че решението е вероятно недопустимо.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 30 от 06.01.2016 г. по т. д. н. № 2456/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: