8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
гр. С., 6.08..2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи юли, през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 6683/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1713/14.02.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез Апелативна прокуратура – С. и касационна жалба вх. № 3241/18.03.2014 г. на К. В. З. живущ в [населено място], представляван от адв. И. Г. от АК-П. срещу въззивно решение № 187/04.02.2014 г, постановено по в.гр.д. № 3859/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, както и по касационна жалба вх. № 10110/21.08.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез Апелативна прокуратура – С. срещу решение № 1515/16.07.2014 г. постановено по в.гр.д. № 3859/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е оставено без уважение искането по чл. 250, ал. 1 ГПК за допълване на първоначалното решение и евентуално направеното искане по чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка за присъждане на обезщетението за имуществени вреди в лева, а не в щатски долари. С въззивното решение е отменено решение № 4049/31.05.2013 г., поправено с решение № 6413/12.09.2013 г., постановени по гр.д. № 3973/2010 г. по описа на Софийския градски съд, I гражданско отделение, 9 състав, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 З. /сега чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 З., в редакцията й ДВ, бр. 98/11.12.2012 г./ на К. В. З. от [населено място], сумата от 195 583,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.06.2005 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 7 221,61 лева разноски и вместо това е осъдена Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1. т. 2, пр. 1 З. да заплати на К. В. З. от [населено място] сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.06.2005 г. до окончателното й изплащане, като за разликата над уважения размер до пълния претендиран такъв от 195 583, 00 лв., искът е отхвърлен като неоснователен; отменено е първоинстанционното решение и е отхвърлен искът в частта му, с която Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1. т. 2, пр. 1 З. е осъдена да заплати на К. В. З. от [населено място] сумата 707 215,32 щатски долара (разликата между присъдената сума от 891 122,06 щатски долара обезщетение за имуществени вреди и действително дължащото се такова от 183 906, 74 щатски долара), със законните последици, като в останалата част решението е потвърдено.
С определение № 67 от 24.02.2015 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, вр. с чл. 292 ГПК до постановяване на решение по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Такова е постановено на 29.04.2015 г., поради което и на основание чл. 230, ал. 1 ГПК производството по настоящото дело следва да бъде възобновено.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, приложено към касационна жалба вх. № 3241/18.03.2014 г., касаторът К. В. З. поддържа, че с въззивното решение Софийският апелативен съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както следва: дължи ли се обезщетение за имуществени вреди по чл. 2 З. за пропуснати ползи в размер на законната лихва върху суми по сметки на пострадалото лице в търговски банки, запорирани като обезпечения за евентуални глоби по наказателното производство, когато е бил оправдан по предявените му обвинения, както и относими ли са към отговорността на чл. 2 З. за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на законната лихва върху влогове в търговски банки, върху които е наложен запор, намеренията на увредения в периода, в който търпи вредата, да променя условията на влога или да сключва нов влог или сделка при по-изгодни условия, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Позовава се и представя съдебна практика: ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, решение № 286 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 1914/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 432 от 27.12.2011 г. по гр.д. № 1380/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 281 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 1684/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставен е и въпросът от процесуално естество: следва ли при съобразяване с принципа за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, залегнал в чл. 52 ЗЗД, да се обсъждат всички обстоятелства, имащи значение за настъпване на вредоносния резултат, както и материалноправния въпрос за прилагане критерия за справедливо обезщетяване по чл. 52 ЗЗД, за които твърди, че са решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и се позовава на ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11.
В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът Прокуратура на РБ, чрез Апелативна прокуратура – С. поддържа, че с въззивното решение Софийският апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са обусловили изхода на делото, както следва: материалноправния въпрос, свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, а процесуалноправния въпрос е за определяне неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и че част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, в каквато връзка липсват мотиви в обжалваното решение за наличието на причинно-следствената връзка между незаконното обвинението и причинените вреди. Поставен е и въпросът допустимо ли е искане за трансформиране на присъдено обезщетение от чужда валута в местна валута да се разглежда по предвидения в чл. 250 ГПК ред за допълване на решението и в този смисъл за възможността съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута, с твърдението, че е обуславящ изхода на спора и е решаван противоречиво от съдилищата, както и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: решение № 97 от 03.05.2012 г. по гр.д. № 80/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 153 от 10.05.2012 г. по гр.д. № 489/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 53 от 21.02.2012 г. по гр.д. № 546/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 368 от 28.12.2012 г. по гр.д. № 340/2012 г. на ВКС, І г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и на ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11 и ТР № 4 от 19.02.2010 г. по т.д. № 4/2009 г. на ОСНК на ВКС.
В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК ищецът К. В. З., чрез пълномощника си адв. И. Г. от АК-П., оспорва касационните жалби на Прокуратурата на РБ като неоснователни и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането им до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с решение от 19.05.2005 г. по ВНОХД № 4282/2004 г. на Софийски градски съд, НК, ищецът е бил признат за невиновен за повдигнатите му обвинения за престъпления по чл. 251, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 НК, което е влязло в сила на 16.06.2005 г. и с него е приключило воденото срещу К. В. З. наказателно производство, започнало с образуването на сл.д. № 654/1998 г. по описа на Първо Т. при ССлС на 18.08.1998 г. Действието на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража” на 21.08.1998 г. е било прекратено през м. август 1999 г., като за периода от 21.08.1998 г. до 02.12.2002 г. му е прилагана мярка „забрана за напускане на пределите на страната”. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З./понастоящем чл. 2, ал. 1, т. 3 З./ и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство – около седем години за тежко престъпление, както и че за период от една година му е наложена най-тежката мярка за процесуална принуда, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 15 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 195 583 лв., е отхвърлил този иск като неоснователен. Приел е, че сумата следва да бъде присъдена в български лева, а не както е поискал ищецът в евро, тъй като Прокуратурата на РБ като бюджетно учреждение може да извършва разплащания само в местна валута, освен в случаите, предвидени в закона и подзаконовите актове. Приел е за основателен предявеният иск за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на законната лихва върху иззетата сума от ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство в размер на 200 000 щатски долара, чийто размер за процесния период възлиза на сумата от 183 906,74 щ.д., която му е присъдил. Приел е за неоснователен искът за причинените на ищеца имуществени вреди в размер на законната лихва за процесния период върху влоговете му по двете банкови сметки, върху които е начислявана договорената лихва и на които е бил наложен запор във връзка с образуваното срещу него наказателно производство, поради липса на причинна връзка между незаконното обвинение и вредата. В тази връзка е приел, че в резултат на наложения запор ищецът не е могъл да се разпорежда със сумите по влоговете, но това не обуславя възможност да се присъжда обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получената по двете сметки договорена лихва и законната такава, поради което е отхвърлил този иск.
Поставеният от страните материалноправен въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касаторите съдебни решения на състави на Върховния касационен съд, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Поставените в изложенията от страните процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., съобразил е продължителността на воденото наказателно производство спрямо ищеца, както и претърпените от него болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, поради което е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 15 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 195 583 лв. е отхвърлил този иск като неоснователен. Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените морални вреди, тъй като и той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай по поставените правни въпроси от касаторите въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което по тези въпроси въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставения правен въпрос от касатора ищец – дължи ли се обезщетение за имуществени вреди по чл. 2 З. за пропуснати ползи в размер на законната лихва върху суми по сметки на пострадалото лице в търговски банки, запорирани като обезпечения за евентуални глоби по наказателното производство, когато е бил оправдан по предявените му обвинения, както и относими ли са към отговорността на чл. 2 З. за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на законната лихва върху влогове в търговски банки, върху които е наложен запор, намеренията на увредения в периода, в който търпи вредата, да променя условията на влога или да сключва нов влог или сделка при по-изгодни условия, е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в представените от касатора-ищец съдебни решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че според разпоредбата на чл. 4 З., държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като съгласно чл. 82 ЗЗД имуществените вреди са два вида – претърпени загуби и пропуснати ползи. Пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата, т. е. ако вредоносното събитие не беше настъпило. Според т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, от което е видно, че за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2/сега т. 3/ З., следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в извършване на престъпление. Когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размера на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, той следва да ги докаже. В случая претендираните вреди, изразяващи се в разликата между договорената лихва по двата запорирани влога на ищеца в търговските банки и законната лихва, не се явяват пряка и непосредствена последица от увреждането, тъй като тези суми са се намирали на влог, облагани са с договорената лихва, а не са неправомерно задържани, както сумата от 200 000 щ.д., за която е присъдена като обезщетение за имуществени вреди дължимата законна лихва. Следователно, тъй като този въпрос е налице задължителната съдебна практика, съобразена от въззивния съд, не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По поставения от касатора ответник правен въпрос – допустимо ли е искане за трансформиране на присъдено обезщетение от чужда валута в местна валута да се разглежда по предвидения в чл. 250 ГПК ред за допълване на решението и в този смисъл за възможността съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута, също не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като този въпрос не се явява обуславящ за изхода на делото, поради което в случая не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване. Освен това приетото от въззивния съд е в съответствие с установеното разрешение в ТР № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в предвидените от закона случаи.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, направените от страните разноски остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 6683/2014 г. по описа на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 187/04.02.2014 г, постановено по в.гр.д. № 3859/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд и на въззивно решение № 1515/16.07.2014 г. по в.гр.д. № 3859/2013 г. на Софийския апелативен съд, по касационна жалба вх. № 3241 от 18.03.2014 г. на К. В. З. живущ в [населено място] и касационни жалби вх. № 1713 от 14.02.2014 г. и вх. № 10110 от 21.08.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: