5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
гр. С., 02,02,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести и януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 84 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Л. А. П. срещу опредление № 164, постановено на 10. 03. 2014 г. от Варненски апелативен съд по въззивно т.д.(н.) № 790 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е прекратено производството по подадена от частния жалбоподател, въззивна жалба срещу решение № 51/26. 08. 201 3 г. по т.д. (н.) № 44 по описа на Разградски окръжен съд за 2013 г., поради неотстраняване в срок на нередовност на жалбата, а именно – невнасяне на държавна такса. В частната жалба се излагат твърдения за незаконосъобразност на определението в обжалваната му част – допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, след съвкупна преценка на оплакванията в частната жалба и на събраните по делото доказателства, намира следното: Частната касационна жалба, с която настоящата касационна инстанция е сезирана, като подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното определение в неговата цялост въззивният съд е прекратил производството по две въззивни жалби, подадени от частния жалбоподател Л. А. П. и от друг жалбоподател – М. К. К., срещу първоинстанционно решение, постановено от Разградски окръжен съд по т.д. (н.) № 44 по описа на съда за 2013 г., с което на основание чл. 630, ал. 1 от ТЗ е обявена неплатежоспособността на [фирма] и е открито производство по несъстоятелност на дружеството, със законните последици. Частната жалбоподателка в настоящото производство П. обосновава активната си легитимация да обжалва решението по чл. 630, ал. 1 от ТЗ, с предоставеното от чл. 613а, ал. 2, предл. първо от ТЗ, такова право на трети лица, които имат вземане, произтичащо от влязло в сила съдебно решение. Не се спори, установява се и от събраните по делото доказателства, че жалбоподателката е бивш служител на дружеството, по отношение на което с обжалваното решение е открито производство по несъстоятелност, и с влязло в сила съдебно решение на същата е присъдена сумата 633.46 лв. трудово възнаграждение за м. април 2013 г. След цедиране на част от вземането й на друго лице, частната жалбоподателка се легитимира, като кредитор с вземане, произтичащо от влязло в сила съдебно решение по см. на чл. 613а, ал. 2 от ТЗ в размер на 333.46 лв. Спори се, при така изложеното само досежно това, дали жалбоподателката дължи държавна такса за въззивното обжалване, както това е приел Варненски апелативен съд в обжалваното си определение или не, както това се излага в частната касационна жалба с твърдения, че за жалбоподателката спорът произтича от трудово правоотношение, по см. на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което и е освободена от такса, по силата на самия закон. По този спорен по делото въпрос, настоящата касационна инстанция намира следното: Разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, като процесуална, респ. – императивна такава, не се тълкува разширително. Същата следва да се разглежда в тясна връзка с другите законови разпоредби, лимитативно определящи кои спорове са трудови, респ. произтичащи от трудови правоотношения, като основна и главна в тази материя е разпоредбата на чл. 357 от Кодекса на труда (към която препращат съответни норми на Закона за държавния служител, Закона за министерство на вътрешните работи, Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и др. устройствени закони). Освен установените в разпоредбата на чл. 357 от КТ и по препращане към нея от други устройствени закони спорове, за такива съдебната практика признава и споровете за реализиране на пълна имуществена отговорност, на основание чл. 211 от КТ. Съдебните спорове, които имат за предмет спорни субективни права, извън законоустановените в посочените непосредствено по-горе разпоредби, следва при тълкуване по аргумент от противното да се считат за нуждите на разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, като непроизтичащи от трудови правоотношения, поради което и страните по същите, били те и бивши работници и/или служители по трудови и/или приравнени правоотношения, дължат внасянето на държавни такси и разноски по производството, освен ако не са освободени на друго основание. Такъв е и процесният случай. Делото, решението по което ищцата обжалва, освен че не е трудово, но не е и въобще гражданско, а е търговско дело със специфичен предмет – установяване на наличието или липсата на материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството – бивш работодател на ищцата, и откриване на такова производство, или отхвърлянето на молбата за откриването му, със съответните законни последици. От изхода на делото, още по-малко пък в частта му, обжалвана от жалбоподателката – относно определената начална дата на неплатежоспособността, по никакъв начин не се засягат нито трудовоправния статут на жалбоподателката, нито пък каквито и да било производни нему субективни права на жалбоподателката, та да е възможно да се приеме, че конкретният правен спор произтича от трудовото й правоотношение, както тя твърди. По същите причини, неприложима в конкретния процесен случай, е и общата разпоредба на чл. 5, б. „в“ от Закона за държавните такси – безспорно трудовият за жалбоподателката спор за присъждане на дължимото й трудово възнаграждение е приключил с влязло в сила съдебно решение, постановено в производство, по което ищцата не е дължала такса. Изпълнение на това влязло в сила решение обаче – дали по реда на индивидуалното или по пътя на универсалното принудително изпълнение, каквото е производството по несъстоятелност, е извън предметния обхват на приключилия с влязло в сила съдебно решение трудов спор, който не се разпростира и по отношение на обжалването на конкретното съдебно решение по чл. 630, ал. 1 от ТЗ, включително и досежно определената със същото решение начална дата на неплатежоспособността.
Не е налице и претендираното в частната жалба нарушение на процесуалния закон. Въззивната инстанция на собствено основание е и властна, и длъжна да следи за допустимостта на въззивното прозизводство, а прекратяването на производството и връщането на въззивната жалба по процесуалните си последици са идентични – десезиране на въззивния съд с нередовната жалба, нередовностите на която не са отстранени в определения срок.
Поради изложеното частната жалба, с която настоящата инстанция е сезирана, се явява неоснователна, а определението на Варненски апелативен съд – правилно в обжалваната му част, поради което и следва да бъде потвърдено в тази му част, със законните последици.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 164, постановено на 10. 03. 2014 г. от Варненски апелативен съд по въззивно т.д.(н.) № 790 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е прекратено производството по подадена от Л. А. П. въззивна жалба срещу решение № 51/26. 08. 201 3 г. по т.д. (н.) № 44 по описа на Разградски окръжен за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: