5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 22.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 682 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. В. Т. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. М. М., против въззивното решение № 114 от 27 март 2012 г., постановено по в.гр.д. № 138 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2012 г., с което е потвърдено решение № 81-І от 23 януари 2012 г., постановено по гр.д. № 7240 по описа на районния съд в гр. Плевен за 2011 г. за отхвърляне исковете на Т. против С. у. „Г. Б.” [населено място] с правно основание по чл. 344, ал. 1-3 КТ и чл. 221, ал. 2 КТ.
В жалбата се сочи, че от заповедта за уволнение не могат да се разберат твърдените нарушения, доказателствата, които ги подкрепят, както и мотивите на наказващия орган; в писмените обяснения не е посочен часът на подаването им до директора и това буди съмнение в достоверността им, като се има предвид, че инцидентът е станал след 16 ч.; независимо от свидетелските показания, които са в професионална зависимост от директора, не е ясно какво е извършила касаторката; липсват доказателства за посочените в заповедта факти – никой от свидетелите не сочи, че е провеждан телефонен разговор, и то със съпруга на касаторката и че съпругът е дошъл да заплашва някого, като касаторката е поддържала, че ще напусне работното си място поради конфликт с ученик, но преди това е отишла да уведоми директора за конфликта; ученикът многократно е наказван за нарушаване на дисциплината в общежитието; недоказано е, че касаторката е допуснала външни лица на територията на общежитието и тези лица са заплашвали учениците със саморазправа – пререканията са станали на улицата, а не на територията на общежитието; не е установено пререканията дали са били между учениците и външните лица, или между последните и учителите, изпратени от директора; не е доказано кои са непознатите мъже и как директорът ги свърза с касаторката и че са нейни близки; не е доказано виновното поведение на касаторката. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че заповедта за уволнение не съдържа нито в какво се състоят нарушенията, нито конкретните обстоятелства относно извършването им; от словесното изписване на нарушенията не може да се разбере има ли такива, в какво се изразяват те и какво е участието на наказаното лице в тях; съгласно решение на ВКС от 2003 г., нормата на чл. 195, ал. 1 КТ е императивна и неизпълнението й при издаване на заповед за дисциплинарно уволнение не се санира с въвеждане на липсващите фактически основания в процеса и представяне на доказателства за установяването им; в случая работодателят не е изпълнил задължението си да мотивира заповедта съгласно чл. 195, ал. 1 КТ, а е недопустимо при налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание по КТ едва в хода на съдебния процес да се определя какви нарушения е имал предвид работодателят, за да прекрати трудовото правоотношение; въззивният съд обаче е приел, че работодателят е спазил всички изисквания на чл. 195 КТ, свързани със съдържанието на дисциплинарната заповед, като по този начин съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – относно необходимото съдържание на заповедта за дисциплинарно уволнение съобразно изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, решен в противоречие с практиката на ВКС. Представят се четири решения на ВКС, постановени по отменения ГПК.
Ответникът С. у. „Г. Б.” [населено място], представлявано от директора П. Г., чрез процесуалния му представител адв. А. Д., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че при издаване на процесната заповед са съобразени императивните правни норми, регламентиращи процедурата по налагане на дисциплинарно наказание – издадена е от надлежна страна по трудово правоотношение, в установения двумесечен срок от откриване на нарушението, спазена е процедурата по чл. 193 КТ; в заповедта за уволнение са посочени фактите, на които се е основал работодателят, същността на нарушението, кога и къде е извършено и по кой текст е наложено дисциплинарното наказание; свидетелските показания се кредитират като обективни и непосредствени; ищцата е допуснала съществени нарушения на трудовите й задължения, изброени в длъжностната й характеристика, нормативните актове, Етичния кодекс на работещите с деца и Правилника за вътрешния трудов ред в общежитието; наложеното наказание е в съответствие с тежестта на извършеното нарушение.
К. съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване, тъй като поставеният правен проблем не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, както се твърди от касаторката.
На първо място следва да се посочи, че представените съдебни решения на състави на ВКС по отменения ГПК не обективират задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са от категорията съдебни актове, създаващи такава съобразно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 2 от ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК – в практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се включват тълкувателните решения на ВКС и постановленията на Пленума на ВС, както и решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ето защо, макар изрично касаторката да е посочила като основание за допускане на касационното обжалване това по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се приеме, че в действителност се търси произнасянето на ВКС по т. 2 на същия текст.
К. е поставила само един правен въпрос – относно необходимото съдържание на заповедта за дисциплинарно уволнение съобразно изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. Обуславящото значение на разрешаването на този въпрос е подкрепено с твърдения за това, че заповедта за уволнение не съдържа описание на нарушенията, конкретните обстоятелства във връзка с тях, нарушенията са изписани неясно, неясно е в какво се изразява участието на наказаното лице в тях, като и че, за да преодолее липсата на мотиви в заповедта, работодателят е снабдил съответните доказателства в рамките на процеса, което е недопустимо.
По поставения правен проблем е налице изобилна съдебна практика, дадена от ВКС в процедурата по уеднаквяване на съдебната практика. Така например при отговор на материалноправния въпрос за съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание с оглед изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, ВКС в решение № 393 по гр.д. № 1670/2010 г., ІV г.о., сочи, че разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ предвижда точно определени изисквания за съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание; касае се до задължителни реквизити – сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, времето на извършване, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага; липсата на само един от посочените реквизити е достатъчно, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 КТ е императивна. Освен това в решение № 278 по гр.д. № 1276/2010 г., ІV г.о., ВКС приема, че задължението на работодателя да мотивира заповедта за дисциплинарно наказание е въведено с цел преценка на изискването за еднократност на наказанието, за съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и за възможността на наказания работник да се защити ефективно, поради което когато изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл. 195, ал. 1 КТ. Тъй като ВКС е уеднаквил практиката по поставения правен проблем, представената с касационната жалба незадължителна такава не следва да се обсъжда.
В обжалваното съдебно решение съдът приема, че заповедта за дисциплинарно наказание е мотивирана съобразно изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. Според заповед № РД-16-16/20.10.2011 г., във връзка с дадени обяснения от ученици, извънреден доклад на помощник директори, педагогически съветник и старши учител, протокол на училищна комисия и жалба на майка на ученик, е извършена проверка, от която е установено, че ищцата на длъжност възпитател в училището е извършила следното: на 5 октомври 2011 г. около 16 часа в телефонно обаждане до съпруга й е поискала последният да дойде на територията на общежитието, като извика и външни лица, които да заплашват учениците с психическа и физическа саморазправа, както и че на същата дата е допуснала в района на ученическото общежитие на училището външни лица по време на дежурството й, които са заплашвали със саморазправа ученици, настанени в общежитието. Работодателят сочи, че след запознаване с фактите и като взел предвид писмените обяснения на ищцата, с които тя не опровергава извършването на нарушенията, установил, че действията й съставляват нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, вр. чл. 187, т. 10 КТ, и във връзка с други изрично изброени нормативни актове, длъжностната характеристика, допълнителните длъжностни характеристики, и предвид тежестта на нарушенията на трудовата дисциплина и обстоятелствата, при които те са извършени, и като отчел поведението на служителя, на основание чл. 188, т. 3 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, вр. чл. 187, т. 8 и 10 КТ и др., и при спазване изискванията на чл. 189, чл. 193, ал. 1, чл. 194 и чл. 195, ал. 1 КТ наказал ищцата с дисциплинарно уволнение, като на основание чл. 330, ал. 2 т. 6 КТ прекратил трудовото правоотношение.
Предвид изискването на чл. 195, ал. 1 КТ, в заповедта за дисциплинарно наказание следва да се посочи нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който то се налага. Процесната заповед за уволнение е издадена при пълно спазване на посоченото правило, както е възприел и въззивният съд, което е и в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с изводите на съда по този спорен въпрос, не променя дадения извод. Всъщност, касаторката твърди недоказване на съответните нарушения, което е било в тежест на работодателя, но правен въпрос по такъв проблем не е посочен, а тезата, че работодателят е преодолял липсата на мотиви в заповедта за уволнение чрез доказване в рамките на процеса, не може да бъде споделена.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационната инстанция, които са в размер на 300 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 114 от 27 март 2012 г., постановено по в.гр.д. № 138 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2012 г.
ОСЪЖДА Ц. В. Т., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], обл. П., [улица], да заплати на С. у. „Г. Б.” [населено място], представлявано от директора П. Г., сумата от 300,00 (триста) лева сторени разноски в касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: