О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 22.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 2414 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК във вр. с пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК- ДВ бр.86/2017г.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място], [община] /с настоящо фирмено наименование Върбак М.“О./ против Решение № 122 от 02.06.2017г. по в.т.д № 24/2017г. на АС Варна, с което след отмяна на решението по т.д.70/2016г., на ОС Шумен /който е признал за установено по реда на чл.422 ГПК, че [фирма] дължи на С. А. Н. сумата 110 953.20 лв. – левова равностойност на 40 000 британски паунда, предоставени в заем, както и сумата 18 667.28 лева, левова равностойност на 6 600 британски паунда – договорна лихва, за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417,т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 2806/2015г. на РС Шумен/ е постановено друго. Признато е за установено по реда на чл.422 ГПК, че [фирма] дължи на С. А. Н. сумата 129 620.48лв., на основание запис на заповед от 15.08.2012г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 2806/2015г. на РС Шумен по реда на чл.417,т.9 ГПК.
Искането е за отмяна на решението като незаконосъобразно. Твърдението е, че ищецът е въвел в исковата молба каузалното правоотношение – договор за заем, обезпечено със запис на заповед от 15.08.2012г. /въз основа на който менителничен документ е била издадена заповедта за изпълнение/, но не е установил в процеса реалното предаване на сумата, предмет на заемното правоотношение. Поддържа се, че предоставянето на средствата не се установява от договора, той не съдържа клауза, с която да му е придадено значението на разписка, а редовният запис на заповед не може да изпълнява ролята на разписка, тъй като не може да съдържа удостоверително изявление, че сумата е получена от поемателя със задължение за бъде върната.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/Следва ли съдът в производството по установителен иск по реда на чл.422 ГПК да се произнесе по наличие на каузално правоотношение и неговата действителност въз основа на което ищецът „позовава“ вземането си;
2/Подлежи ли на изследване каузалното правоотношение по повод или във връзка, „на което“ е издаден записът на заповед;
3/Следва ли ищецът да докаже пораждането на задължение по каузалното правоотношение и всички факти и обстоятелства, произтичащи от това, при условие, че от същия е направено твърдение за наличие на вземане по каузално правоотношение, вследствие на което е издаден записът на заповед и при изразено от ответника становище за липса на такова правоотношение;
4/Може ли записът на заповед да послужи като доказателство за сключване на договор за заем или като доказателство за реално предаване на сумата по същия /разписка/ при липса на други доказателства за сключен договор за заем, обезпечен със запис на заповед.
Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие с указанията по т.17 на ТР № 4/2013г. ОТ 08.06.2014г. на ОСГТК. Твърди се, че по втория и четвъртия въпрос е налице противоречиво разрешаване от съдилищата. Според касатора съставът на АС е приел, че „процесният запис на заповед служи като разписка за предаване на претендираната сума по договора за заем” и това становище е в противоречие с практика на ВКС по чл.290 ГПК /решенията по т.д.№ 29/09 и по т.д. № 1114/10 и двете на 1 т.о./, както и с решенията на Бургаския АС и Варненския ОС.
В писмен отговор ищецът С. А. Н., поданик на Обединено Кралство Великобритания и С. И. оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
С. А. Н. е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение за сумата 129 620.48лв. /левова равностойност на 46 600 британски паунда/ въз основа на запис на заповед от 15.08.2012г. Менителничният документ е за сумата 46 600 британски паунда или левовата им равностойност към датата на падежа, с падеж 08.08.2015г., с поемател С. А. Н. и издател [фирма]. С него дружеството се е задължило безусловно и неотменимо да плати на поемателя по настоящия запис посочената сума. Документът не съдържа други добавки, опорочаващи формата му и въз основа на него е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. След подадено възражение от издателя, поемателят е предявил иск по реда на чл.422 ГПК като в исковата молба е посочил, че вземането му срещу ответното дружество произтича от договор за заем от 08.08.2012г., сключен с „Антик Л.-Върбак“ /тогава еднолично дружество с ограничена отговорност с управител и собственик П. К. Н., брат на ищеца/ за сумата 40 000 британски паунда със срок на погасяване 08.08.2015г., ведно с договорна лихва в размер на 5.5% годишно. Изложил е и твърдения, че сумата е усвоена от управителя на 15.08.2012г., за което бил подписан и записът на заповед от 15.08.2012г. Заявеният петитум на исковата молба е признаване за установено, че ответното дружество дължи сумата 129 620.48лв., левова равностойност на 46 600 британски паунда към 08.08.2015г.-неизплатена сума по договор за заем от 08.08.2012г. Към исковата молба е представен договорът за заем, който е бил съставен на английски език, съдържащ посочените в исковата молба клаузи, а съгласно чл.1, заемодателят ще предостави на заемопозлвателя сумата 40 000 британски паунда. Представен е и /л.18/ документ с дата 15.08.2012г. озаглавен „квитанция“, съгласно който подписаният П. К. Н. в качеството на управител/директор на „Антик Л.-Върбак“ удостоверява, че на 15.08.2012г. е получил сумата 40 000 паунда от С. А. Н., съгласно договора за заем, сключен между С. Н. – заемодател и “Антик Л. Върбак“ – получател на заема. По приемането като доказателство на този документ ответникът, /преобразуван през 2013г. в О. при прехвърляне на дяловете на П. К. Н. на Х. А. Н. и А. И. Н./ не е депозирал никакви възражения, независимо от последователно поддържаното в отговора на исковата молба и в хода на производството становище, че от средата на 90-те години П. К. Н. не е имал взаимоотношения със С. А. Н. и е невъзможно да се твърди, че С. би заел такава сума; че договорът за заем и записът на заповед са фиктивни и симулативни.
Първоинстанционният съд е уважил установителния иск с мотиви, основани единствено на договора за заем, като е посочил, че представената по делото разписка за получената сума е подписана от П. Н. – представител на дружеството – заемател; посочил е, че предаването на сумата, удостоверено с този документ, не се опровергава от отсъствието на данни за счетоводното й отразяване в счетоводните книги на дружеството, установено от експертизата.
Сезиран с жалба на ответното дружество, съставът на АС е констатирал, че заповедта за незабавно изпълнение е издадена по заявление, основано на чл.417,т.9 ГПК – издаден запис на заповед, а ищецът посочвайки в исковата си молба, че вземането му произтича от договор за заем, обезпечен със записа, е формулирал петитум за признаване за установено, че му се дължи сумата 129 620.48лв. като неплатена сума по договор за заем; че въз основа на тези твърдения първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл.240,ал.1 и 2 ЗЗД, каквото е било и искането формулирано от ищеца; че договорът за заем не е въведен като основание за издаване на заповедта, поради което и установителен иск да съществуването на това вземане е недопустим. Въззивната инстанция е оставила без движение исковата молба като нередовна и е дала указания на ищеца да отстрани противоречието между обстоятелствена част и петитума, с оглед постигане на идентичност между искането в заповедното производство и основанието на издадената заповед и иска по чл.422 ГПК. В изпълнение на тези указания, ищецът е коригирал петитума на исковата молба – признаване на установено, че ответното дружество дължи сумата на основание записа на заповед от 15.08.2012г.
Въззивната инстанция е обсъдила позицията на ответника, че поетото задължение по записа на заповед е фиктивно и симулативно, че няма валиден договор за заем, а представеният също е фиктивен, че записът е издаден без основание, което да обезпечава и гарантира. Позовавайки се на разясненията по т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е приел, че възраженията на ответника представляват общо оспорване на вземането по записа, а твърдението, че липсва реално предаване на заетата сума по обезпечения със записа договор за заем, се опровергава от представената разписка, в която управителят е удостоверил получаването й. Обосновано е, че оспорването от ответника на задължението по каузалното правоотношение е недоказано, и че искът за съществуването на вземането е основателен, тъй като е налице валиден менителничен документ.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно.
Въпросите относно произнасянето за наличието на каузалното правоотношение и неговата действителност и разпределението на доказателствената тежест при въведено от ищеца твърдение за обезпечен със записа договор за заем не съответстват на мотивите на състава на АС. При въведено в исковата молба твърдение относно обезпечено с менителничния документ каузално правоотношение – договор за заем, решаващият състав е изследвал въпроса дали реалният договор е сключен и дали обезпеченото със записа задължение за връщане на заетата сума е погасено. Въззивната инстанция не е процедирала в противоречие с указанията по т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изследвала е съществуването на разкритото в исковия процес основание на поетото задължение за плащане и е анализирала въведените от ищеца факти, обуславящи претендираното от него право. В доказателствена тежест на ищеца е вменено установяването на валидното менителнично задължение и валидното заемно правоотношение, както и предаването на сумата по заема, т.е. отново отсъства противоречие с цитираното тълкувателно решение. Въззивната инстанция е възприела доводите на касатора, че задължение за връщане на сумата от заемателя не е надлежно възникнало пряко от договора за заем от 08.08.2012г., но същевременно е констатирала реалното предаване на сумата на 15.08.2012г. в изпълнение на поетото задължение по договора за заем. Основание за този извод е послужило неоспореното в процеса удостоверително изявление за получаването й от представляващия дружество-заемател, който на същата дата е издал запис на заповед за сума, идентична на главницата в „квитанцията”, ведно с договорената лихва – цената на заема.
При формулирането на въпросите и правната си теза касаторът игнорира изцяло приетия без възражения документ, назован „квитанция”, който е послужил като главен аргумент за извода за предаване на заемната сума на заемателя, изпълнението на чието задължение е обезпечено със записа.
Въззивната инстанция не е придала на записа на заповед доказателствено значение за факта на предаване на сумата по договора за заем, поради което последният въпрос също е хипотетичен и некоректен. Твърдение на касатора, а не извод на въззивната инстанция е заложената във въпроса предпоставка за „несъществуване на други доказателства /извън записа на заповед/ за сключен договор за заем”. Касаторът отъждествява документа, материализиращ получаването на сумата /наименован „квитанция”, който въззивната инстанция е квалифицирала като „разписка” за получаване на сумата по договора за заем/ със записа на заповед, но такива съображения не се съдържат във въззивното решение.
При отсъствие на въпрос с характеристиката на правен, включен в предмета на спора и разрешен от въззивната инстанция, за касационния състав не съществува задължение да формулира и извежда общото основание за допускане на факултативния контрол от доводите и оплакванията на страната, от несъгласието й с приетата за установена фактическа обстановка и с правните изводи в обжалваното решение.
Както се посочи, въззивното решение не е и в противоречие с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава.
Разноски за настоящото производство не се присъждат. Насрещната страна претендира разноски за касационното производство, но доказателства за направени разходи във връзка с изготвянето на отговора по чл.287,ал.1 ГПК, не са представени
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 122 от 02.06.2017г. по в.т.д № 24/2017г. на АС Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: