7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
[населено място], 26.02.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2345/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Сириус 49“ЕООД срещу решение №94/02.05.18г., постановено по в.т.д. №124/18 г. на Варненски апелативен съд,с което е потвърдено решение №894/20.12.17г. по т.д.№1013/17 г. на Варненски окръжен съд,с което по предявения от „Енерго про продажби“АД иск с правно основание чл.422 ГПК е признато за установено по отношение на касатора,че дължи на това дружество сумата 54 393,71 лв.,представляваща незаплатена ел.енергия за периода 28.11.2017г. – 25.02.2014г., по фактура №[ЕГН]/27.02.2014г. за обект с аб.№1575056, както и за сумата 15 600,24 лв., представляваща мораторна лихва за периода от падежа на фактурата 19.03.2014г. – 13.01.2017г.,ведно със законната лихва от 30.03.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.420 ГПК по ч.гр.д.№4206/2017г. по описа на Варненски районен съд.
В касационната жалба е оспорена валидността,допустимостта и правилността на въззивното решение. Изложени са съображения за допуснати нарушения на процесуални правила и неправилно приложение на материалния закон и съдебната практика, както и за необоснованост и вътрешна противоречивост. Претендира се допускане до касационен контрол, отмяна на решението на въззивната инстанция и разрешаване на спора по същество с отхвърляне на иска и присъждане на разноски в полза на страната.
Ответникът по жалбата „Енерго про продажби“АД в писмен отговор възприема становище за липса на предпоставки за допускането на въззивното решение до касационен контрол,а по същество – за неоснователност на наведените от касатора оплаквания.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Преди да разгледа повдигнатия пред окръжния съд спор по същество, въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възраженията на въззивника срещу допустимостта на първоинстанционното решение. Констатирал е, че предмет на заповедното производство е било същото вземане – по дебитно известие №010506132 за неплатена ел.енергия, което е било и предмет на отрицателния установителен иск, предявен от „Сириус 49“ООД, въз основа на който е образувано т.д.№510/14г. по описа на ВОС; искът по чл.422 ГПК е предявен при тъждественост между правопораждащия факт, размера и периодите на вземанията за главница и лихва с тези по заповедното производство и по т.д.№510/14г. на ВОС, отбелязвайки факта и,че сам въззивникът – ответник по т.д.№1013/17г. на ВОС е твърдял идентичност между двете дела,на което е основавал и възражението си за недопустимост на производството по чл.422 ГПК. В заключение е направил извод,че не е налице разминаване между обстоятелствата, на основание на които е подадено заявлението по чл.410 ГПК и тези,които са твърдени в исковата молба по чл.422 ГПК, а това не позволява да бъде формиран извод за недопустимост на последната. Разглеждайки спора по същество, въззивният съд е приел за доказано, съобразявайки се със силата на пресъдено нещо,с която се ползва решението по отхвърления отрицателен установителен иск по т.д.№510/14г. на ВОС, заведен от „Сириус 49“ ООД, че „Енерго про продажби“АД е носител на вземане срещу това дружество,произтичащо от основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение, а всички негови възражения,основани на факти, осъществени до приключването на устните състезания по т.д.№510/14г. на ВОС, са обхванати от силата на пресъдено нещо и поради това не могат да бъдат преразглеждани в настоящото производство. Предвид това, съдът е приел да се произнесе по направеното възражение за погасяването на вземането по давност. Посочил е,че отхвърлянето на предявен отрицателен установителен иск по последици е тъждествено на уважаване на положителен такъв за установяване на вземането, поради което и прилагайки разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, е приел,че след влизане в сила на решението по т.д.№510/14г. – 30.11.16г. е започнала да тече нова петгодишна давност,която не е била изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът се позовава на приложение на нормата на чл.280 ал.2 предл.1 и 2 ГПК – нищожност и недопустимост на въззивното решение,които обосновава общо с твърдения за недопустимост на иска по чл.422 ГПК, произтичаща от соченото като основание на същия „задължение по корекционна сметка“, несъответстващо на основанието, на което е искано издаването на заповед за изпълнение – „главница за незаплатена ел.енергия по фактури,издадени за периода“. Сочи се,че решението на въззивния съд противоречи на практика на ВКС,постановена във връзка с прилагането на института на давността – решенията по гр.д.№609/91г. на първо г.о. и по гр.д.№895/10г. на първо г.о., според които давността се прекъсва с предявяването на иск за спорното право, но ако искът бъде отхвърлен /какъвто, според касатора, е случаят по т.д.№510/14г. на ВОС/, давността не се смята за прекъсната.Твърди се несъобразяване на обжалваното решение с решението по гр.д.№891/10г., с което е прието,че нормите на чл.115 и чл.116 ЗЗД имат императивен характер, както и,че решението противоречи на решенията по т.д.№17/09г. на първо т.о., т.д.№782/10г. на второ т.о., т.д.№776/10г. на първо г.о. Конкретно касаторът заявява,че въззивната инстанция се е произнесла по следните съществени въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Недопустимо ли е решение,с което е потвърдено недопустимо решение на по-долна инстанция?; 2. Допустимо ли е решаващият състав,пред който е заведен установителен иск след подадено възражение срещу заповед по чл.410 ГПК да върне на заповедния съд заповедта с указание да коригира периода,за да може същият да съответства на предявения установителен иск?; 3.Съществува ли идентитет на основанието за претендиране на сума между редовния отчет по показания за електромер и т.нар. „корекционна сметка“, при която лицензиантът начислява суми на база непреминали в патримониума на потребителя,а презюмирани количества ел.енергия ?;4.Следва ли, след като решаващият състав на исковото производство е дал указания на заповедния съд да поправи заповедта за изпълнение,за да съответства на предявения пред него установителен иск, да си направи отвод, тъй като е действал в интерес на едната страна в производството?; 5. След като има допълване на заповедта за изпълнение след завеждането на установителния иск, то следва ли същото да бъде съобщено на страната в процеса и несъобщаването му води ли до неправилност или нищожност на решението?; 6.Допустимо ли е решаващият състав по исковото производство да указва на заповедния съд да коригира периода по собствено усмотрение при положение,че вмолба с такова съдържание на ищеца не е входирана? и 7. При издадена заповед за изпълнение относно дебитно известие към фактура допустимо ли е решаващият състав по исковото производство да се произнесе в решението си относно фактура с идентичен номер с издаденото дебитно известие?. С оплакване за нарушение на принципа на диспозитивното начало, обосновавано с твърдения,че с изпращането на делото на заповедния съд за поправка на очевидна фактическа грешка в заповедта за изпълнение, съставът,разглеждащ иска по чл.422 ГПК е дал предимство на ползващата се от тази поправка страна в процеса – ищеца, касаторът свързва искането си за допускане на въззивното решение до касационен контрол , поради неговата очевидна неправилност /чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/.
При извършената, съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, служебна проверка на атакуваното по касационен ред въззивно решение, настоящият състав на ВКС, ТК, първо отделение не намира основания, създаващи вероятност същото да е нищожно или недопустимо. Според правната теория и последователно поддържаната съдебна практика съдебното решение е нищожно, когато излиза от правораздавателната власт на съда, когато не е постановено в законен състав или в предвидената чл. 235 ал. 4 ГПК писмена форма, както и когато няма изискуемото от чл. 236 ГПК съдържание, ясно изразяващо формираната от съда правораздавателна воля; решението би било недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна такава за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Очевидно е,че твърденията, с които касаторът свързва искането си за допускане на касационно обжалване в хипотезите на предл.1 и 2 на чл.280 ал.2 ГПК, не се вместват в основанията за нищожност на съдебното решение,а такава и служебно не се констатира от състава. Същите попадат в хипотезата на недопустимост,поради произнасяне по недопустим иск, доколкото, съгласно утвърдената съдебна практика /в т.ч. и цитираното от касатора решение по т.д.№700/11г. на второ т.о. на ВКС/, с предявяването на иска по чл.422 ГПК ищецът е обвързан от твърдяното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и има правен интерес да установи в исков процес само наличието на вземане,основано на правопораждащите факти,твърдени в заповедното производство. В случая разминаване в основанието на искането за издаване на заповед за изпълнение и основанието на установителния иск по чл.422 ГПК не се констатира. Видно от подаденото от „Енерго про продажби“АД заявление по чл.410 ал.1 т.1 ГПК, дружеството, претендирайки снабдяването му с изпълнителен титул за вземане в размер на 54 393,71 лв.,представляващо „главница за незаплатена ел.енергия по фактури“ и мораторна лихва в размер на 15 600,24 лв. за периода 19.03.14г. – 13.01.17г., се е позовало както на документ №010506132/27.02.14г., така и на съдебните решения, постановени по предявения от „Сириус 49“ЕООД срещу дружеството – заявител отрицателен установителен иск за недължимост на същото това вземане , начислено в негова тежест в посочения документ, представляващ дебитно известие, издадено за корекция на сметката му, въз основа на съставен констативен протокол от проверка на електромер,при която е установено наличие на допълнително монтирано устройство, препятстващо отчитането на преминаващата ел.енергия. С предявения по реда на чл.422 ГПК иск е поискано установяването на същото вземане, произтичащо от същите правопораждащи факти и което е било установено вече със сила на пресъдено нещо по предявените от длъжника искове /формирана с отхвърлянето им/. Тази констатация препятства формирането на извод за подмяна на предмета на спора в производството по чл.422 ГПК,възприемано в практиката като продължение на заповедното такова, респ. не са налице данни за вероятна недопустимост на решението, с което спорът е разрешен по същество.
С формулираните в изложението му въпроси касаторът не обосновава приложение на общата предпоставка за достъп до касационен контрол. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, съдържащи обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси,които касаторът следва да е посочил и формулирал конкретно,тъй като с тях се определят рамките,в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Поставените от касатора въпроси не осъществяват това общо изискване за допустимост на касационното обжалване, тъй като конкретни разрешения на тях не са намерили израз в мотивите на въззивното решение по обуславящ изхода на спора начин. Първият въпрос по същество представлява твърдение за недопустимост на решението на окръжния съд, респ. и на това,което е постановено от апелативния по реда на инстанционния контрол; третият и седмият отново се свързват с поддържаните в тази връзка доводи на касатора за недопустимост, каквато по-горе беше отречена да е налице. Вторият, четвъртият,петият и шестият от въпросите касаят процесуално действие на окръжния съд,сезиран с иска по чл.422 ГПК, по отстраняване на служебно констатирани от него очевидни фактически грешки в заповедта за изпълнение. Възражения във връзка с това процесуално действие и в смисъла на поставените въпроси не са били правени пред първата инстанция. Във въззивната жалба страната е направила оплаквания за липса на правомощия у заповедния състав, липса на сезиране от страна на заявителя/ищеца и за извършване на поправка на несъществуваща фактическа грешка, но по тях произнасяне на въззивния съд няма в постановеното решение. Доколкото в касационната жалба оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка със задължението му за произнасяне по всички доводи и възражения на страните, не се поддържа като касационно основание за отмяна, въпросите, касаещи същността на процесуалното действие, извършено от първоинстанционния съд , не могат да обусловят положително произнасяне с допускане на касационния контрол.
Не е налице и предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК за извършване на селекцията. Тази хипотеза се сочи от касатора като налична спрямо решението на въззивния съд, но се обосновава с незаконосъобразно, според него, процесуално действие, допуснато от първоинстанционния, водещо до нарушаване на принципа на диспозитивното начало в процеса. За да се приеме за очевидно неправилно, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок,който би позволил на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и е приложил към нея съответното материално-право, излагайки решаващите си правни изводи. Неправилността следва да е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или чийто смисъл е изтълкуван очевидно превратно, или когато конкретен решаващ негов правен извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и т.н. В случая очевидната неправилност не е обоснована с подобни твърдения,а такава и обективно не се констатира от настоящия състав на Върховен касационен съд.
По решаващите мотиви, въз основа на които апелативният съд е постановил крайния резултат – за наличие на сила на пресъдено нещо в отношенията между страните по отношение на вземането на ищеца, с която съдът е бил длъжен да се съобрази и за неоснователност на възражението на касатора за погасяване на същото по давност, с оглед прекъсването на теченето й със завеждането на отрицателния установителен иск /отхвърлянето на който има последиците на уважен положителен иск за вземането/, както и тези по приложението на чл.117 ал.2 ЗЗД, касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос,а само се е задоволил да посочи,че решението противоречи на съдебната практика,формирана с решения на ВКС. Съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото именно въпросът определя рамките, в които следва да се извърши селекцията, с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало, касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението, нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно да обоснове недопускането на касационното обжалване, без да се търси наличие на релевираното като допълнително основание противоречие.
Поради необосноваване предпоставките за достъп до касационен контрол на атакуваното въззивно решение, на касатора следва да бъде отказан такъв.
В полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, което на основание чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25 ал.1 ЗПП настоящият състав определя на 100 лв.
Така мотивиран , съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №94/02.05.18г., постановено по в.т.д. №124/18 г. по описа на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Сириус 49“ЕООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление гр. Варна р-н Приморски к.к.“Св.св. К. и Е.“ №10 да заплати на „Енерго про продажби“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление гр. Варна бул.“Вл.В.“№258 кула Г сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.