7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 04.03.2020 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3640 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№5601/27.06.2019г., подадена от Н. Б. Р. чрез процесуалния ? представител адв.Б. И. от САК, срещу решение №169/14.05.2019г., постановено от Първи въззивен състав на ГО на Софийския окръжен съд по в.гр.д.№684/2018г., с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено в частта относно произнасянето по иска с правно основание чл.108 ЗС за разликата над ? ид.част от правото на собственост върху УПИ ….-…, кв…. по плана на [населено място] и в тази част производството по делото е прекратено, а в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Б. Р. срещу Л. А. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че Н. Б. Р. е собственик по наследство на останалата ? идеална част от УПИ ….-…, кв…. по плана на [населено място], заедно с построения в него самостоятелен жилищен обект – североизточен близнак на два етажа с гараж и за предаване на владението, решението на първоинстанционния съд е потвърдено.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касацонно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Според касатора е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, ГПК, както и по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
На първо място касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на материалния закон поради неправилно прилагане на материално-правни норми, касаещи института на придобивната давност. Излага съображения, че доколкото по делото липсват доказателства ответникът да е демонстрирал пред собственика на имота намерението си да свои имота, решението противоречи на практиката на ВКС /ТР №4/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на Първо ГО на ВКС и цитираните в него решения/. За неправилен счита извода на въззивния съд, че още към момента на установяване на фактическата власт ответникът Л. А. М. е имал качеството „владелец“, след като по делото не е представен предварителният договор, на който той се позовава. Излага съображения, че наличието на уговорки със собственика на имота нямат за последица установяването на владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС /посоченото вече решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на Първо ГО на ВКС/. Счита презумпцията на чл.69 ЗС за оборена от показанията на разпитаните по делото свидетели.
Поддържа също така, че обжалваното решение не отговаря на изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, като счита, че същото противоречи на практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди и анализира относимите към правния спор доказателства, както и твърденията и доводите на страните /решение №12/16.02.2016г. по гр.д.№2184/2015г. на Трето ГО на ВКС и посочените в него съдебни решения/.
Според касатора обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като в него въззивният съд е приел, че „от анализа на събраните по делото гласни доказателства ответникът по иска владее процесния имот след сключване на договор за продажбата му от м.юни, 2004г.“, докато по делото предварителен договор за продажба не е бил представен. Поддържа, че представянето на такъв договор е необходимо, тъй като съгласно императивната норма на чл.19 ЗЗД този договор трябва да бъде сключен в писмена форма и да съдържа съществените условия на окончателния договор. За очевидно неправилен счита и извода на въззивния съд, че е допустимо установяването на предварителен договор със свидетелски показания, след като не се поддържа самият договор да е бил изгубен или унищожен не по вина на страната.
За очевидно неправилен счита и извода на въззивния съд, че ответникът е владял имота въз основа на предварителен договор, доколкото този договор има само облигационно действие и не прехвърля правото на собственост.
Счита решението за очевидно неправилно и поради очевидната му необоснованост.
Ответникът по касационна жалба Л. А. М. не изразява становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
По реда на чл.108 ЗС Н. Б. Р. е предявила срещу Л. А. М. иск за предаване владението на недвижим имот, описан в исковата молба като УПИ ….-… от кв…. по ПУП на [населено място], [община], заедно с построения в него самостоятелен жилищен обект – североизточен близнак на два етажа с гараж, с твърдението, че е придобила правото на собственост върху този имот по наследство след смъртта на своя съпруг Д. Г. Р., починал на 01.11.2016г.
След дадени от въззивния съд указания за уточняване на петитума на исковата молба, с молба от 11.12.2108г. Н. Б. Р. уточнява, че искът ? за ревандикация се отнася само за ? ид.част от правото на собственост върху дворното място и за североизточния близнак, построен през 1972г. от Г. Р. С., баща на нейния съпруг, по отношение на който в полза на Г. Р. С. до смъртта му през 1992г. е изтекла придобивна давност, а след това синът му Д. Г. Р. го е наследил.
С оглед така направеното уточнение въззивният съд е приел, че в частта над претендираната ? идеална част от дворното място решението на първоинстанционния съд следва да бъде обезсилено като недопустимо. И доколкото този извод на въззивния съд изцяло съответства на изразената от предявилото иска лице воля, следва да се приеме, че основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част не е налице. Още повече и касаторът не поддържа наличие на такова основание.
Ответникът е оспорил така предявения иск с твърдението, че е придобил правото на собственост върху спорния обект по давност, като е установил фактическа власт върху имота въз основа на предварителен договор, сключен с наследодателя Д. Г. Р. през 2004г. и от тази дата ползва имота като свой, изплатил е продажната цена и до смъртта си продавачът не е имал никакви претенции към него.
С обжалваното решение в частта, касаеща североизточния близнак и съответната ? ид. част от дворното място, ревандикационният иск е приет за неоснователен.
От фактическа страна въззивният съд е приел следното: По договор за продажба от 02.09.1970г. /н.а.№…/1970г./ Г. Р. С. и И. Ц. С. са придобили по ? ид.част от УПИ ….-… в кв… по плана на [населено място], като към тази дата Г. Р. С. е бил в брак с О. В. С.; с протокол №13/30.05.1972г. са определени строителна линия и ниво за построяване от Г. Р. С. и И. Ц. С. на жилищна сграда в имота и липсва спор, че през 1972г. в имота е била построена масивна жилищна сграда /югозападен и североизточен близнак/ на площ от около 80кв.м.; по силата на договор за замяна от 21.12.1974г. /н.а.№…./1974г./ И. Ц. С. прехвърлил на К. Н. Ж. и съпругата му Т. О. Ж. ? ид.част от правото на собственост върху дворното застроено място, заедно с ? ид.част от правото на собственост върху масивната жилищна сграда.
Въз основа на заключението на изслушаната по делото СТЕ на в.л. Г.Г. от 26.06.2018г., е прието, че както и югозападният така и североизточният близнак покриват техническите правила и норми за самостоятелно жилище.
Въз основа на представеното по делото удостоверение за наследници е прието, че Г. Р. С. е починал на 14.06.1992г., оставяйки за наследници по закон съпругата си О. В. С. и сина си Д. Г. Р., като О. В. С. е починала на 13.11.2001г. и неин единствен наследник е Д. Г. Р., починал на 01.11.2016г. и оставил за наследник по закон единствено съпругата си Н. Б. Р. – ищец по делото.
Взето е предвид, че по делото е представен анекс към предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.06.2004г., сключен между Д. Г. Р. като продавач и ответника Л. А. М. като купувач, въз основа на който е прието за установено, че на 18.08.2004г. двамата са постигнали съгласие прехвърлянето на собствеността по нотариален ред върху ? ид.част от УПИ ….-… в кв…. по плана на [населено място], заедно с ? ид.част от построената в него двуетажна жилищна сграда, представляваща източната половина от къщата-близнак, да се извърши в срок до 30.09.2004г., но не по-късно от набавяне на всички необходими документи от страна на продавача, като е посочено, че при подписване на анекса купувачът е заплатил на продавача част от продажната цена в размер на 2000лв.
От показанията на свидетелите Л. П. Т. и Й. В. В. е прието за установено, че след построяването на масивната жилищна сграда в парцела владение върху североизточния близнак установил Г. Р. С., който владял тази част от сградата спокойно, явно и непрекъснато до смъртта си, като през 2004г. в североизточния близнак със знанието и съгласието на Д. Г. Р. се настанил ответникът Л. А. М., който от този момент и понастоящем ползва същия. Прието е, че през 2017г. ищцата посетила имота и настояла ответникът да го напусне, но той отказал да стори това.
Въз основа на показанията на свидетелите Т. О. Ж. и Б. С. С. е прието за установено, че ответникът се настанил в имота със съгласието на Д. Г. Р. през 2004г. заедно със своето семейство, откогато и понастоящем непрекъснато ползва имота, в който извършил подобрения, сред които ремонтни дейности и смяна на дограма.
Въз основа на така установената фактическа обстановка от анализа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че ответникът владее имота след сключване на предварителния договор за продажбата му през м.юни, 2004г. непрекъснато в продължение на повече от 10 години, като са осъществени и двата основни елемента /обективен и субективен/ на владението като юридически факт, с прилагане на нормата на чл.69 ЗС и обусловената от нея разместена тежест на доказване.
Тази констатация е основана на изложените в решението съображения, че за да се признае на едно лице право на собственост по отношение на чужд имот, нормата на чл.79, ал.1 ЗС установява, че претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период, по-дълъг от 10 години, фактическа власт по отношение на конкретна вещ, без противопоставяне от страна на невладеещия собственик на вещта, с поведение на пълноправен собственик, т.е. поведение, безсъмнено сочещо, че упражнява собственически правомощия в пълен обем за себе си.
Взето е предвид, че субективният признак на владението е израз на психическо, субективно състояние, което е трудно установимо и поради това законодателят е въвел оборимата законова презумпция на чл.69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, като презумпцията е установена в полза на владелеца и като оборима размества тежестта на доказване – не владелецът носи тежестта да докаже анимуса на владението си, а този, който твърди, че не е осъществен субективният признак на владението, следва да установи този факт.
С оглед на това е прието, че в случая ответникът установява наличието на анимус, но доколкото ищцата не ангажира каквито и да било доказателства за опровергаване на анимуса на ответника /липсват доказателства имотът да е ползван въз основа на договор за наем съобразно възраженията във въззивната жалба/, то и при наличието на оборимата законова презумпция на чл.69 ЗС следва изводът, че ответникът владее имота като свой.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на практиката на ВКС, както по поставените от касатора въпроси, касаещи придобиване правото на собственост върху недвижим имот по давност, така и по въпросите, касаещи задължението на въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и наведените доводи и възражения във въззивната жалба.
Според трайно установената практика на ВКС, когато владението е предадено въз основа на изрична уговорка по предварителен договор, не е необходимо да се доказва, че владелецът е отблъсквал собствениците на имота – достатъчно е да се установи само продължителността на владението, както по отношение на обективния елемент, така и по отношение на намерението за придобиване по давност / решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1218/09 г. на ВКС, І г.о.; решение №297/20.03.2014г. по гр.д.№2548/2013г., І ГО на ВКС/. В случая е прието, че между наследодателя на ищцата и ответника е сключен предварителен договор, поради което следва да се приеме, че по отношение на извода за приложимост на установената в чл.69 ЗС презумпция, както и за начина, по който следва да бъде разпределена доказателствената тежест, не е налице твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. При това следва да се отбележи, че не съответства на данните по делото твърдението на касатора, че изводът за наличие на предварителен договор е основан на показанията на разпитаните по делото свидетели – този извод е направен въз основа на представения по делото анекс от 18.08.2004г., съдържащ посочване на самия предварителен договор от 02.06.2004г., както и надлежно индивидуализиране на имота, предмет на постигнатото съгласие. На свидетелските показания е основан единствено изводът, че владението върху имота е било предадено именно по силата на този предварителен договор, който извод не противоречи на сочената от касатора практика на ВКС.
В подобна хипотеза, както беше посочено по-горе, според трайно установената практика на ВКС, не е необходимо установилото фактическа власт въз основа на предварителен договор лице да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, нито открито да демонстрира това спрямо собственика, тъй като фактическата власт и то под формата на владение му е била предадена именно от собственика на имота. Поради това не може да бъде споделена тезата на касатора, че изводите на въззивния съд по приложението на института на придобивната давност противоречат на цитираната в изложението практика на ВКС. В сочените от касатора решения на тричленни състави на ВКС са разглеждани хипотези, при които фактическата власт първоначално е установена като държане с оглед наличие на правно основание за нейното упражняване, а именно сключен със собственика на имота договор, по силата на който имотът е предоставен само за ползване. В настоящия случай обаче подобна хипотеза не е налице – както е посочено в обжалваното решение, ищцата не е ангажирала доказателства за наличието на договор за наем, в изпълнение на който да са били заплащани суми от ответника на нейния наследодател.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС не е обсъдил показанията на посочения свидетел Л. П. Т.. Действително показанията на свидетелите не са детайлно обсъдени в решението на въззивния съд, но изводите за фактите и обстоятелствата, които те установяват, са основани на преценка на свидетелските показания в съвкупност с представените писмени доказателства, а именно анекса към предварителен договор, подписан от наследодателя на ищцата.
Въззивният съд при това е посочил показанията на кои свидетели е имал предвид при постановяване на решението си, включително и показанията на свидетеля Б. С. С., според които между Д. Р. и Л. М. имало уговорка имотът да бъде изплатен на разсрочено плащане, в процеса на което да бъде издаден и документ за собственост, но собственикът на имота починал, като самият свидетел поне два пъти е присъствал при даване на сумите. Тази информация за осъществили се в негово присъствие релевантни за спора факти, която свидетелят Б. С. С. е споделил пред съда, не съответства на изложеното от касатора, поради което и не обосновава наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност. При постановяване на решението си въззивният съд не е приложил отменен закон, нито е отказал да приложи императивна правна норма – както вече беше отбелязано, изводът на съда за наличие на сключен между наследодателя Д. Р. и ответника Л. М. предварителен договор не е основан на показанията на разпитаните по делото свидетели, а на представено по делото писмено доказателство, обективиращо техните изявления. Решението не е и явно необосновано, тъй като събраните по делото доказателства са обсъдени от въззивния съд и именно този анализ е в основата на формираните от възззивния съд правни изводи.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №169/14.05.2019г., постановено от първи въззивен състав на ГО на Софийския окръжен съд по в.гр.д.№684/2018г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: