О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 07.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 30.01. две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 2270 /2013 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.2 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] , чрез адвокат И. Ч., с вх.№132684 от 15.12.2012 г. на Софийския градски съд, срещу решение №7230 от 05.11.2012 г. по гр.д.№577/2012 г. на Софийския градски съд, ГК, ІV В състав, с което е потвърдено решение от 17.10.2011 по гр.д.№10839/2011 г. на Софийския районен съд, ІІ ГК, 77 състав, с което е уважен предявеният от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл.266, ал.1,ЗЗД иск за сумата 10 929.60 лв. неизплатено възнаграждение по договор за изработка, като и обективно съединения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 4 078.73 лв. мораторна лихва за периода 17.03.2008 г.- 17.03.2011 г. С обжалваното решение Софийският градски съд е възприел изводите на районния съд, че работата, за която се претендира възнаграждение, е приета от касатора-възложител, поради което е настъпила изискуемостта на вземането за главницата. Мотивирал се е с обстоятелството, че счетоводното записване у ответника на издадената от ищеца фактура №[ЕГН]/29.02.2008 г. на стойност 10 929.60 лв., представлява признаване на вземането. Възражението на ответника за неизпълнение е късно направено, едва с отговора на исковата молба, поради което той не е носител на потестативното право да иска разваляне на сключения договор за изработка.
Касаторът [фирма] твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. Подържа, че осчетоводяването на процесната фактура в счетоводството му може да представлява счетоводно нарушение, но не доказва, че изпълнителят е извършил възложената му работа. Формулира следния правен въпрос: „Налице ли е фактическо приемане на извършената по договора за изработка работа, след като поръчващият е отразил съответната фактура в счетоводството си при изричната липса на приемо-предавателен протокол”. По този въпрос подържа допълнителното основание за достъп до касация-чл.280, ал.1,т.2, ГПК като постановяване на обжалваното въззивно решение в противоречие с решение №230 от 25.02.2000 г. по гр.д.№1286/1999 г. на І Т.О., което, съгласно касатора, от своя страна е в противоречие с решение №138 от 17.10.2011 г. по т.д.№728/2010 г. на ІІ Т.О.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва основанията за достъп до касация, а по същество нейната основателност, претендира присъждане на разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допусне до касационен контрол.
Поставеният от касатора правен въпрос е от значение за изхода на делото, но не е налице подържаният допълнителен критерии за селектиране на касационната жалба-чл.280, ал.1,т.2 ГПК. Направените от Софийския градски съд правни изводи, че осчетоводяването на фактурата, представлява признание на вземането, материализирано в нея, не е в противоречие с приложеното решение №230 от 25.02.2000 г. по гр.д.№1286/1999 г. на І Т.О. В него ВКС се е обосновал, че фактурата за дължимото възнаграждение не е елемент от договора за изработка, с оглед значението й за настъпване на конкретно уговорения срок за изпълнение на задължението на възложителя за заплащане на дължимото възнаграждение, докато в обжалваното въззивно решение, е прието, че счетоводното записване на издадената от ищеца фактура от страна на ответника представлява признание на задължението от възложителя. В този смисъл липсва и противоречие между решение №230 от 25.02.2000 г. по гр.д.№1286/1999 г. на І Т.О. и приложеното решение №138 от 17.10.2011 г. по т.д.№728/2010 г. на ІІ Т.О., което постановено по реда на чл.290 ГПК формира задължителна съдебна практика. Направеният в него извод, че осчетоводяването на съставената фактура и ползването на данъчен кредит представлява фактическо приемане от възложителя на извършените СМР, независимо от уговореното им приемане чрез двустранен констативен протокол, е в унисон с направените изводи от Софийския градски за признание на вземането от страна на възложителя.
Приложените определения, постановени на основание чл.288 ГПК от ВКС, не представляват съдебна практика по смисъла на т.2 и т.3 на ТР 1- 2009-ОСГТК, поради което и с тях касаторът не доказва наличието на противоречива съдебна практика. Неотносими към настоящия казус са и служебно проверените решения, постановени по чл.290 ГПК след допускане на въззивните решения до касационен контрол. Така с решение №48 от 31.03.2011 г. по т.д.№822/2010 г. на ІІ Т.О. /във вр. с приложеното определение по чл.288 ГПК №775/13.12.2010г по същото т.д.№822/2010 г. на ІІ Т.О./ ВКС се е произнесъл по въпроса, че извършената работа по договора за изработка може да не е приета изрично/със съставен писмен акт, подписан от възложителя/, а са достатъчни и конклудентни действия за това, но дължимостта на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД е свързано със задължението изпълнените СМР да отговарят на одобрения технически проект, съответно на изискванията на чл.169 ЗУТ, каквито доводи в настоящето производство не се правят. С решение №36 от 25.05.2011 г. по т.д.№263/2010 г. на І Т.О. /във вр. с приложеното определение по чл.288 ГПК №795/25.11.2010 г.по същото т.д./, ВКС се е произнесъл при друга, по-различна фактическа обстановка. По него задължението за плащане по осчетоводената от ползващия възложител фактура е изведено от предварителното приемане на работата, но с оглед уговорената по-особена престация по договора /предоставяне на едно интелектуално благо/.
При това дори и да е имало противоречие в практиката на ВКС за доказателственото значение на приетата и осчетоводена фактура за приемането на извършените от изпълнителя СМР, тя е преодоляна, включително и с посоченото от самия жалбоподател решение №138 от 17.10.2011 г. по т.д.№728/2010 г. на ІІ Т.О. , постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което формиращо задължителна съдебна практика. Направеният в него извод, че при липса на двустранен констативен протокол, двустранно подписаната и осчетоводена фактура от възложителя, както и ползването на данъчен кредит доказва приемане от поръчващия на възложената работа, се съдържа и в решение №42 от 19.04.2010 г по т.д.№593/2009 г. на ІІ Т.О., решение №34/22.02.2010 пот.д.№588/2009 г, ІІ Т.О. и решение №47 от 08.04.2013 г. по т.д.№137/2012 г. на ІІ Т.О. С тях различни състави на ВКС са се произнесли по въпроса, че макар фактурата и да не е подписана от възложителя по договора за изработка, отразяването й в счетоводните регистри и на двете страни, вписването й в дневниците за покупко-продажба, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и размера на задължението, за което е съставена фактурата. Обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с посочените по-горе изводи на ВКС.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по касацията [фирма] ще следва да се присъди сумата 1200 лв. изплатен адвокатски хонорар.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №7230 от 05.11.2012 г. по гр.д.№577/2012 г. на Софийския градски съд, ГК, ІV В състав, с което е потвърдено решение от 17.10.2011 по гр.д.№10839/2011 г. на Софийския районен съд, ІІ ГК, 77 състав.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК] да заплати на [фирма] , ЕИК[ЕИК], [населено място] сумата 1 200 лв. разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: