2
определение по гр.д.№ 3522 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 09.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3522 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Ч. Г. срещу решение № 2672 от 26.04.2018 г. по гр.д.№ 15500 от 2017 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV А въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 23.09.2015 г. по гр.д.№ 16293 от 2006 г. на Софийския районен съд, 44 състав и решение от 09.05.2017 г., постановено по същото дело по реда на чл.193, ал.1 ГПК /отм./ за отхвърляне на предявените от Й. Ч. Г. срещу С. К. Й., М. Й. Й., П. К. Й., О. С. П., О. А. Г., М. А. Г., К. А. Г.-П., С. И. С., Ц. С. С., А. Н. Х., действаща като ЕТ „Агнеса- Агнеса Христова“ и „Плам-92-Ковачев“ ЕООД обективно съединени искове:
– с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответниците да предадат на ищеца следния недвижим имот: апартамент № 1, находящ се в [населено място], район “Л.“, [улица], ет.1, състоящ се от две спални, дневна, столова, кухненски бокс и обслужващи помещения, с площ от 92,91 кв.м., заедно с мазе № 7 с площ от 4,08 кв.м. и 8,68 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, представляващо УПИ ………. по плана на [населено място], м.“Л.“;
– с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да приведат апартамент № 1 в първоначалното му архитектурно разположение- във вида, в който се е намирал преди преустройството и по начина, описан в нотариален акт № …, том …, рег.№ …. по нот.д.№ 92 от 14.03.2002 г.;
– с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане ответниците да заплатят на ищеца сумата 2 133,33 щ.д., част от общо вземане от 12 800 щ.д. /равностойност на сумата 13 600 лв., представляваща цена на продаденото право на строеж по нотариален акт № ….. от 24.08.1995 г./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.07.2006 г. до окончателното плащане и
– с правно основание чл.86 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за забавено плащане на претендираната сума от 2 133,33 щ.д. за периода от 03.11.2003 г. до 27.07.2006 г. в размер на 746,66 щ.д.
В жалбата се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на посочената от него практика на ВКС /решение № 49 от 04.02.2009 г. по гр.д.№ 4476 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 267 от 19.02.2003 г. по гр.д.№ 1325 от 2002 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 476 от 27.07.2010 г. по гр.д.№ 198 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 60 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 818 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, решение № 576 от 27.11.2009 г. по гр.д.№ 2137 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 200 от 27.06.2011 г. по гр.д.№ 1192 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 380 от 07.05.2009 г. по гр.д.№ 1374 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 8 от 20.02.2013 г. по г.р.д.№ 470 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр.д.№ 1975 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 180 от 25.06.2014 г. по гр.д.№ 991 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 86 от 11.08.2010 г. по гр.д.№ 3576 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следните посочени от касатора и доуточнени от съда въпроси:
1. Засягат ли се правата, придобити от трети лица преди вписването на искова молба за разваляне на договор за прехвърляне на вещни права /в случая договор за прехвърляне на право на строеж/ ?
2. Може ли да се приеме, че приобретателят на правото на строеж от първоначалния суперфициар е в по-благоприятно положение от първоначалния суперфициар при разваляне на договора за учредяване на право на строеж ?
3. От кога започва да тече давностният срок за погасяване на правото на строеж ?
4. Допустимо ли е да се прави възражение за погасяване на правото на строеж след реализирането на това право и неговата трансформация в право на собственост ?
5. Давностният срок по чл.67 ЗС може ли да се спира или прекъсва ?
6. Необходимо ли е и нормативно определено ли е собствениците на земята да извършват конкретни фактически и правни действия, необходими за започване или за извършването на строежа и да оказват съдействие на суперфициарния собственик ?
7. Спирането на строителните работи, незаконното строителство, изтеклото разрешение за строеж и на инвестиционните проекти, преиздаването на разрешения за строеж, забраната за достъп до строителния обект, извършено от компетентните органи в строителството имат ли за последица спирането или прекъсването на давностния срок по чл.67 ЗС ?
8. Сключените от собствениците на земята нови договори за учредяване на правото на строеж имат ли за последица погасяване правото на собственост на лицето, на което в предходен момент е било учредено правото на строеж ?
9. Дължи ли въззивният съд произнасяне и обсъждане на всички събрани по делото доказателства ?
Освен това, касаторът счита, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно.
В писмени отговори от 05.07.2018 г. ответниците по касационната жалба С. К. Й. и К. А. Г.- П. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Останалите ответници не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното:
I. По допустимостта на касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение по исковете с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД: В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане като недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като исковете по чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД нямат обуславящо значение за иска за собственост и са с цена под 5 000 лв.: искът с правно основание чл.59 ЗЗД е предявен за сумата 2 133,33 щ.д./левова равностойност по курса на БНБ към датата на завеждане на делото на 27.07.2006 г.- 3 275,83 лв., а към 13.03.2019 г.- 3691,43 лв./, а искът с правно основание чл.86 ЗЗД е предявен за сумата 746,66 щ.д. /левова равностойност по курса на БНБ към датата на завеждане на делото на 27.07.2006 г.- 1 146,53 лв., а към 13.03.2019 г.- 1291,99 лв./.
II. По допустимостта на касационното обжалване на решението в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение по исковете с правно основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС: За да постанови обжалваното решение за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от ищеца Й. Ч. Г. искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, въззивният съд е приел, че ищецът не е собственик на процесния апартамент. Действително, Й. Ч. Г. е притежавал право на строеж за този апартамент, придобито от Р. П. Н. по силата на нотариален акт № …. от 24.08.1995 г., която от своя страна го е придобива от А. С. В. с нотариален акт № …. от 15.06.1995 г., който пък от своя страна го е придобил от собствениците на земята с нотариален акт № ……. от 30.03.1994 г.
С влязло в сила решение по гр.д.№ 827 от 2000 г. на Софийския районен съд обаче договорът от 30.03.1994 г. е бил развален поради неизпълнение. В обжалваното решение съдът е приел, че това решение не може да се противопостави и да засегне правата на В. Й. Г., на която ищеца Й. Г. е дарил правото на строеж преди вписването на исковата молба за разваляне на договора- с нотариален акт № … от 28.05.1997 г.
Макар и не изрично, съдът е приел, че решението по гр.д.№ 827 от 2000 г. на СРС не може да засегне и правата на ищеца, именно поради което е разгледал и се е произнесъл по направеното от ответниците възражение за погасяване на неговото право на строеж по давност. Счел е това възражение на ответниците за основателно, тъй като до изтичане на 5 години от сключване на договора за строеж на 30.03.1994 г. /тоест до 30.03.1999 г./ сградата не е била завършена в груб строеж. Изградена е била много по-късно, след учредяване на ново право на строеж с нотариални актове от 03.11.2003 г. и в изпълнение на нов договор за строителство от 03.11.2003 г.
С оглед приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е счел, че няма основание да се приеме, че давностният срок по чл.67 ЗС е започнал да тече по-късно /след сключване на договора/, нито че е бил спиран или прекъсван. Не било установено в договора за учредяване на правото на строеж собствениците на земята да са поели задължение за извършване на някакви конкретни фактически или правни действия, необходими за започването или извършването на строежа. Не било установено и че суперфициарят не е могъл да извърши някои от необходимите действия по строителството без съдействието на собствениците на земята, каквото съдействие да е било поискано от собствениците и да е било отказано- чл.95, ал.2 ЗЗД. Нямало доказателства някой от съсобствениците недобросъвестно да се е противопоставял на предприетите от суперфициаря действия по реализиране на правото на строеж.
Въззивният съд изрично е посочил, че спирането на строителните работи с актове на административни органи, които са издадени след изтичане на 5-годишния давностен срок по чл.67 ЗС, не е измежду предвидените в чл.115 и чл.116 ЗЗД основания за прекъсване на този срок.
С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по исковете с правно основание по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС: Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС: В решение № 49 от 04.02.2009 г. по гр.д.№ 4476 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 267 от 19.02.2003 г. по гр.д.№ 1325 от 2002 г. на ВКС, ГК, IV г.о. e прието, че развалянето на подлежащи на вписване договори, не засяга правата на трети лица, придобити преди вписването на исковата молба за разваляне. В обжалваното решение е прието по същество същото- че тъй като ищецът, а в последствие и неговата майка са придобили правото на строеж върху имота съответно през 1995 г. и 1997 г., тоест преди вписването на исковата молба за разваляне на договора за строителство през 2000 г., решението по тази искова молба не засяга правата на ищеца. Именно поради това, независимо от влязлото в сила решение по гр.д.№ 827 от 2000 г., въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по направеното по настоящото дело от ответниците възражение за погасяване по давност на притежаваното от ищеца право на строеж.
В решение № 476 от 27.07.2010 г. по гр.д.№ 198 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 60 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 818 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 200 от 27.06.2011 г. по гр.д.№ 1192 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. e прието, че давностният срок за правото на строеж започва да тече от фактическата възможност за реализирането му, свързана с осигуряване на строителни книжа и достъп до мястото от страна на неговия собственик и съответно- че давностен срок не тече докато са налице пречки за извършване на строителството. Според т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, давностният срок по чл.67 ЗС започва да тече от момента, в който договорът за учредяване на правото на строеж породи действие, независимо от всякакви последващи прехвърляния. Ако собствениците на земята недобросъвестно са създали пречки за реализирането на правото на строеж, те не могат да се ползват от своята недобросъвестност. В обжалваното решение напълно в съответствие с тези решения на ВКС е прието, че давностният срок за притежаваното от ищеца право на строеж е започнал да тече от датата на учредяването на това право /30.03.1994 г./, защото в договора за учредяване на правото на строеж собствениците на земята не са поели задължение за извършване на някакви конкретни фактически или правни действия, необходими за започването или извършването на строежа и защото по делото не е установено те да са пречили или да са отказвали необходимо съдействие на суперфициаря да упражни своето право, а актовете на администрацията за спиране на строителите работи са издадени много след изтичане на 5-годишния давностен срок на 30.03.1999 г.- едва през 2004 г. и 2006 г.
В решение № 576 от 27.11.2009 г. по гр.д.№ 2137 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че давността за погасяване на правото на строеж не се прилага служебно. Приетото в това решение не противоречи на обжалваното решение, в което съдът не е приложил давността служебно, а по възражение на ответниците, направено от техния пълномощник още в първото съдебно заседание по делото пред първоинстанционния съд.
В решение № 380 от 07.05.2009 г. по гр.д.№ 1374 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о. e прието, че за собственика на земята винаги е налице правен интерес да установи, че учреденото от него право на строеж е погасено по давност. Приетото в това решение е неотносимо към настоящото дело, по което не е предявен иск от собствениците на земята за установяване погасяването на правото на строеж, а иск от лице, което твърди, че притежава право на строеж и съответно право на собственост върху изградената сграда.
В решение № 8 от 20.02.2013 г. по г.р.д.№ 470 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр.д.№ 1975 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 180 от 25.06.2014 г. по гр.д.№ 991 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о. e прието, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, да извърши преценка на всички събрани по делото и относими за спора доказателства и да се мотивира защо приема определени факти за установени, а други- за неосъществили се. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички относими за правния спор доказателства, мотивирал се е кои факти приема за установени и осъществили се въз основа на тези доказателства и се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните.
В решение № 86 от 11.08.2010 г. по гр.д.№ 3576 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о. e прието, че ако в договора за изработка са уговорени срокове, те се отразяват на началния момент, от който започва да тече погасителния срок, посочен в чл.67, ал.1 ЗС. Това решение на ВКС не следва да се прилага, тъй като представлява неправилна практика на ВКС, преодоляна с приетото от ОСГК на ВКС Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС.
Няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по четвъртия поставен правен въпрос: Допустимо ли е да се прави възражение за погасяване по давност на правото на строеж след реализирането на това право и неговата трансформация в право на собственост ? По този въпрос в практиката на ВКС, включително и посочената от касатора, се приема, че собствениците на земята не могат да правят възражение за погасяване по давност на правото на строеж срещу суперфициар, който вече е реализирал това свое право и го е трансформирал в право на собственост върху построения обект и обратно- че могат да правят такова възражение, ако правото на строеж на суперфициаря все още не е реализирано. В обжалваното решение не е прието нещо различно: съдът е счел, че направеното от ответниците възражение за погасяване по давност на правото на строеж на ищеца и касатор по настоящото дело Й. Г. е допустимо, тъй като Й. Г. не е реализирал това свое право- същият не е построил обекта, за който е притежавал право на строеж. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че сградата, в която се намира процесният апартамент, е построена в резултат на реализирано право на строеж, учредено на други лица след погасяване по давност на правото на строеж на Й. Г. /ново право на строеж, учредено с нотариални актове от 03.11.2003 г./, а не в резултат на реализирано от Г. негово право на строеж.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС по смисъла на това понятие, разяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. По всички поставени от касатора правни въпроси има практика на ВКС /включително и посочените от самия касатор решения на ВКС/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.
Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗЗД, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по исковете с правно основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата С. К. Й. и К. А. Г.- П. направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер по 3000 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Й. Ч. Г. срещу решение № 2672 от 26.04.2018 г. по гр.д.№ 15500 от 2017 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV А въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 23.09.2015 г. по гр.д.№ 16293 от 2006 г. на Софийския районен съд, 44 състав и решение от 09.05.2017 г., постановено по същото дело по реда на чл.193, ал.1 ГПК /отм./ В ЧАСТТА за отхвърляне на предявените от Й. Ч. Г. срещу С. К. Й., М. Й. Й., П. К. Й., О. С. П., О. А. Г., М. А. Г., К. А. Г.-П., С. И. С., Ц. С. С., А. Н. Х., действаща като ЕТ „Агнеса- Агнеса Христова“ и „Плам-92-Ковачев“ ЕООД искове:
– с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане ответниците да заплатят на ищеца сумата 2 133,33 щ.д., част от общо вземане от 12 800 щ.д. /равностойност на сумата 13 600 лв., представляваща цена на продаденото право на строеж по нотариален акт № …… от 24.08.1995 г./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.07.2006 г. до окончателното плащане и
– с правно основание чл.86 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за забавено плащане на претендираната сума от 2 133,33 щ.д. за периода от 03.11.2003 г. до 27.07.2006 г. в размер на 746,66 щ.д.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2672 от 26.04.2018 г. по гр.д.№ 15500 от 2017 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV А въззивен състав В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ- по исковете с правно основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС.
ОСЪЖДА Й. Ч. Г. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, офис 5 да заплати на С. К. Й. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, ап.12 на основание чл.78 ГПК сумата 3 000 лв. /три хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
ОСЪЖДА Й. Ч. Г. с горепосочения адрес да заплати на К. А. Г.- П. от [населено място], [улица], вх.А, ет.7, ап.18 на основание чл.78 ГПК сумата 3 000 лв. /три хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до касатора.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.