1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 860
С., 15.06. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1771 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 1723 от 12.11.2011 г., постановено по в.гр.д. № 1263/2011 г. на Софийския апелативен съд, ГО, втори състав.
Жалбоподателят С. апелативна прокуратура обжалва въззивното решение в частта му, с която като е отменено решение № 1031 от 25.02.2011 г. по гр.д. № 1080/2008 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-11 с-в, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Д. Г. З. от [населено място] срещу Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2, т. 2, предл. 1 З., за сумата от 4 000 лв., представляваща разликата над присъдените 6 000 лв. до сума в общ размер от 10 000 лв., и този иск е уважен и за сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената сума от 4 000 лв., считано от 15.11.2007 г. до окончателното изплащане, със законните последици.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, т. 2 З. в посочения размер, съдът се е произнесъл по правен въпрос, от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят посочва съдебна практика, както следва: ТР № 3/2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, решение № 783 от 30.06.2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на Софийски апелативен съд, І с-в, частично изменено с решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ВКС, решение № 1120 от 13.11.2008 г. по гр.д. № 4546/2007 г. на І г.о. на ВКС и решение № 284 от 09.06.2009 г. по гр.д. № 599/2008 г. на ІІ г.о. на ВКС.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения на отделни състави на ВКС. Другият процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото, е формулиран с твърдението, че ищецът не е доказал причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди на ищцата.
Ответницата по жалбата Д. Г. З. от [населено място], със съдебен адрес в [населено място], чрез пълномощника си адв. П. Т. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд и постановените решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело.
Както се изложи по-горе, в касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда за ищцата, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалата – отрицателни изживявания за ищцата във връзка с образуваното срещу нея наказателно производство за престъпление, извършено от нея в качеството й на лице от състава на правоохранителните органи – граничен полицай, периода на разследване – 3 години и 20 дни, накърняване на доброто й име в обществото, което е създало неблагоприятни последици в професионален и личен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. В случая въззивният съд е присъдил обезщетение само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение, приключило с оправдателна присъда за престъпление по чл. 387, ал. 3, вр. с ал. 1 НК. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, а не е основание за допускането му до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Поставеният правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди също се отнася до неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби.
При този изход на делото, на ответницата по жалбата не следва да се присъдят направени разноски за касационното производство, тъй като такива не са поискани.
Въз основа на изложеното следва, че поставените правни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и не са решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1723 от 12.11.2011 г., постановено по в.гр.д. № 1263/2011 г. на Софийския апелативен съд, ГО, втори състав, по касационна жалба с вх. № 9308 от 29.11.2011 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: