О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 860
София, 21.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3139 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационни жалби с вх. № 1171/04.02.2019 г. и вх. № 14258/10.05.2019 г. на Г. Т. Г. чрез адвокат М. П. от АК – В., срещу решение № 2206/19.12.2018 г. /поправено на 25.02.2019 г./ и решение № 383/28.03.2019 г. /постановено по молба за допълване и тълкуване/ по в.гр.д. № 2356/2018 г. на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 3599/01.08.2018 г. по гр.д. № 15344/2017 г. на РС Варна в частта, в която е прекратен брака на страните по вина на двамата съпрузи, ползването на семейното жилище е предоставено на майката Л. Н. Г., на която са предоставени родителските права на Т. Г. Г. и Ф. Г. Г. и е посочено местоживеене на децата при нея на адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес] и на адреса по исковата молба: [населено място], [улица]; определен е режим на лични контакти на децата с техния баща и е присъдена месечна издръжка на малолетния Т. Г. Г. в размер на 200 лева, считано от 13.04.2018 г., ведно със законните лихви до изплащането й.
В касационната жалба от 04.02.2019 г. се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано, а изложение към жалбата са изложени доводи, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3, във вр. с ал.2 ГПК, без да е посочен конкретен правен въпрос. След изтичане на срока за обжалване на въззивното решение е постъпила молба от 18.03.2019 г. за уточнение на тази касационна жалба с формулирани въпроси, по които касационната инстанция не дължи произнасяне по реда на чл.288 ГПК поради просрочването й.
В касационната жалба от 10.05.2019 г. се твърди, че постановеното по молба за допълване и тълкуване на въззивното решение на основание чл.250 и чл.251ГПК е очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано, а в изложение към тази жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1.„Следва ли съдът да се произнася по въпроса за издръжката от другия родител (в случая майката) за периода в който само единият родител (в случая бащата) се е грижил за детето и е живял с него, при положение, че въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която бащата е бил осъден да заплаща издръжка на детето за същия период в случаите, в които не е бил изрично сезиран във въззивната жалба с искане за присъждане на издръжката, но такова искане е направено от него своевременно в първоинстнционния процес?“ и 2.„Допустимо ли е родителят (в случая майката) при когото детето не е живяло определен период от време да не дължи издръжка за това дете, при положение че съдът е установил (приел за доказан) периода, през който детето не е живяло при майката и поради това е отменил издръжката по отношение на бащата за приетия от него период?“ Според касатора, въпросите са решение в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От Л. Н. Г. чрез адвокат С. Т. от АК-В. е подал писмени отговори, в които оспорва доводите в касационните жалби, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и липсва соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, поради което иска да не бъде допускано касационно обжалване на решението и да й се присъдят разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, в която е прекратен брака на страните по вина на двамата съпрузи и е предоставено ползването на семейното жилище, поради което в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане поради следните съображения:
Съгласно чл.280, ал.3, т.2 ГПК (изм. ДВ, бр.8 от 2017 г.), не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка, брачни искове, искове по чл.322, ал.2, с изключение на въпросите по чл.59, ал.2 от Семейния кодекс, когато към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете, с оглед на което касационната жалба в частта, в която се обжалва въззивното решение по иск на основание чл.322, ал.2 СК /брачния иск за вината на двамата съпрузи и ползването на семейното жилище/ е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел от фактическа страна, че страните по делото са родители на малолетните Т. Г. Г., [дата на раждане] и Ф. Г. Г., [дата на раждане] След фактическата раздяла на съпрузите през м.юни 2017 г. Т. е останал да живее при баща си, а майката и по-малката сестра са напуснали семейното жилище. Съдът е установил, че двамата родители имат нужните качества и възможности да осигурят подходящи условия за правилното отглеждане и възпитание на децата и независимо от изразеното желание на момчето да живее при баща си, според мотивите на решението, не са налице важни причини налагащи отделно живеене на децата, поради което съдът е възложил упражняването на родителските права на майката. С оглед приетите заключения на комплексната съдебномедицинска и психологична експертиза, въззивният съд е достигнал до извод, че е разумно двете деца да живеят заедно в семейна среда при майката, а по отношение на бащата е определил режим на лични контакти, съобразявайки социалния доклад за необходимостта от ангажиране и на двамата родители при отглеждането и възпитанието на техните деца. Според съда е в интерес на децата да не бъдат ограничавани контактите с техния баща, а с оглед изводите на вещите лица, че при двете деца се наблюдава конфликт на лоялност спрямо другия родител и са необходими конкретни действия, както от майката, така и от бащата, съдът е определил по-широк режим на лични контакти.
С постановеното допълнително решение, въззивният съд е приел, че се е произнесъл по целия спорен предмет и всички доводи във въззивната жалба на Г. Т. Г., поради което не са налице предпоставките на чл.250 ГПК. В мотивите на решението е посочено, че искането за осъждане на майката да плаща издръжка в периода от 09.10.2017 г. до 13.04.2018 г. е неоснователно, с оглед предмета на обжалване, тъй като искането е направено едва с молбата за допълване. По направеното от касатора искане за тълкуване на решението в частта за издръжката на малолетния Т., според съда, не е налице неяснота, тъй като месечната издръжка е определена на 200 лева и се дължи от 13.04.2008 г. със законната лихва върху всяка просрочена вноска.
Не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решенията на въззивния съд, по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките при възлагане упражняването на родителските права и местоживеенето на децата, съгласно чл.59, ал.2 СК. От мотивите на съдебния акт е видно, че решението е израз на волята на съда по предявените обективно съединени искове за предоставяне на родителските права, личните отношения и издръжката на ненавършилите пълнолетие деца, без да се нарушава обема на търсената от страните и дължима защита и съдействие. В този смисъл, декларативното позоваване на очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК не дава основание за допускане на касационно обжалване.
При тези фактически и правни изводи на съда в обжалваното решение, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, поради следните съображения: В съдебната практика на Върховния съд и Върховният касационен съд се приема, че критериите, по които следва да се извърши преценката на съда при предоставянето на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете, следва да се съобразяват всички обстоятелства, обосноваващи интереса на детето – родителските качества, полагането на грижи и умения за възпитание, трудови навици, социално обкръжение и битови условия, възраст и пол на детето, привързаност между деца и родители и др. – ППВС № 1/1974 г. Тези разяснения са възприети и доразвити в съдебната практика на Върховния касационен съд /напр. решение № 152/18.06.2012 г. по гр.д. № 1066/2011 г., III г.о., решение № 54/16.02.2015 г. по гр.д. № 5475/2014 г., IV г.о., решение № 162/27.07.2015 г. по гр.д. № 7228/2014 г. ІІІ г.о., решение № 334/06.01.2016 г. по гр.д. № 2202/2015 г. IV г.о., решение № 110/22.05.2018 г. по гр.д. № 327/2018 г. на IV г.о./, с които се приема, че при решаването на спор за родителските права следва да се извърши цялостна преценка на интереса на детето, въз основа не на отделните обстоятелства, а в тяхната съвкупност. По тълкувателен път са посочени примерно критериите, които следва да се вземат предвид при изследване „най-добрия интерес на детето“ по смисъла на §1, т.5 ДР на ЗЗакрД, като се посочва, че съдът може да вземе предвид и други обстоятелства, за да мотивира крайния си извод при кого да живее детето и кой следва да упражнява родителските права. В този смисъл, съдебната практика на Върховния касационен съд приема, че съдът е длъжен във всеки конкретен случай да посочи защо е предпочетен единия родител и има ли други обстоятелства, които налагат детето да остане при него (напр. поведението и моралния облик на другия родител, условията на живот при него и т.н.), като изводите трябва да са направени, въз основа на обществено-икономическите условия и възможностите за осигуряване на здравословна и спокойна семейна среда. В случая, въззивният съд в мотивите на решението е изследвал всички посочени обстоятелства – възрастта и пола на двете деца, която изисква специфични грижи, които естествено и логично могат и е необходимо да бъдат предоставени от майката, но при ангажиране на родителската отговорност и на бащата, на когото е определен по-широк режим от обичайния за лични контакти с родителя, при когото децата не живеят. При обсъждането на всички обстоятелства по делото и заключенията на вещите лица, за необходимостта от спокойна среда на децата, която да им позволи заедно да преодолеят възникналия конфликт между родителите, въззивният съд е достигнал до извод, че не са налице особени обстоятелства, налагащи разделянето на децата, поради което съобразявайки единствено интереса на децата е определил местоживеенето им при майката, на която е предоставил да упражнява родителските права. При тези мотиви на съда и липсата на поставен конкретен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касация поради противоречие с практиката на ВС и ВКС.
Поставените в изложението към втората касационна жалба въпроси не обуславят изхода на делото и правните изводи на съда, че липсва основание за допълване на решението поради произнасяне по целия спорен предмет – уважени са доводите във въззивната жалба на Г. Т. Г. срещу първоинстанционното решение в частта, в което е уважен първоначалния иск на бившата му съпруга той да заплаща издръжка на малолетния Т., в периода от 09.10.2017 г. до 13.04.2018 г. и е отхвърлена нейната претенция. С отговора на исковата молба, Г. Т. Г. е предявил насрещен иск срещу майката за месечна издръжка на децата, но „считано от влизане на решението в сила“, т.е. не е предявен иск за издръжката на детето от майката в периода от 09.10.2017 г. до 13.04.2018 г., поради което въззивният съд приема, че с оглед предмета на обжалване не са налице предпоставките на чл.250 ГПК, тъй като искането е направено едва с молбата за допълване на решението.
Предвид изложените съображения, въззивните решения са постановени при съобразяване на съдебната практика, формирана с ППВС № 1/1974 г., поради което не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на съображения за необходимост да се изменени или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на правните норми, установени в интерес на ненавършилите пълнолетие деца, не може да се приеме, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Л. Н. Г. чрез адвокат С. Т. от АК-В. е поискала направените разноски за платено адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени съгласно приложените договори за правна защита и съдействие от 11.07.2019 г. и 13.05.2019 г. в размер на общо 1100 лева.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба вх. № 1171 от 04.02.2019 г. на Г. Т. Г. чрез адвокат М. П. от АК – В. срещу решение № 2206 от 19.12.2018 г. /поправено на 25.02.2019 г./ по в.гр.д. № 2356/2018 г. на Окръжен съд Варна в частта, в която е прекратен брака на страните по делото по вина на двамата съпрузи и ползването на семейното жилище.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2206 от 19.12.2018 г., поправено с решение от 25.02.2019 г., по в.гр.д. № 2356/2018 г. на Окръжен съд Варна в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА Г. Т. Г., ЕГН [ЕГН], да заплати на Л. Н. Г., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат С. Т. от АК-В., разноски пред касационната инстанция в размер на 1100 (хиляда и сто) лева.
Определението в частта, в която касационната жалба се оставя без разглеждане може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му. В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.