О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 860
София, 07.11.. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1883 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. С. С. чрез адвокат Я. М. от АК-П. срещу решение № 25/03.01.2018 г. по гр.д. № 3617/2017 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение от 05.04.2017 г. по гр.д. № 4033/2015 г. на Софийски градски съд, І ГО, 12 състав, с което на основание чл.59 ЗЗД е отхвърлен предявения иск от М. С. С. против [фирма], ЕИК[ЕИК], при участие на държавата и О. М. Т. като подпомагащи страни на ответника по делото, за сумата от 59 075 лева, с която ответникът се е обогатил за негова сметка със стойността на поименни компенсационни бонове, дължими като обезщетение за 170 дка земеделска земя, която не е била възстановена.
В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото материалноправни въпроси, които уточнени от настоящия състав при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до възможността да се погаси по давност притезанието на едно лице, което не е можело да упражни правото на иск поради невъзможност за узнаване на нарушеното материално право и за лицето нарушило подлежащото на защита право, и става ли неговото вземане към неоснователно обогатилия се изискуемо при незнание за неоснователното разместване на блага. Според касатора, поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, с актовете на Конституционния съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Отделно се твърди и очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
От [фирма] чрез юрисконсулт Е. М. е подал писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Министърът на финансите, представляващ държавата като подпомагаща страна по делото, чрез юрисконсулт Д. Д. е подал писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора и счита, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Подпомагащата страна О. М. Т. не е взел становище.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът има право на обезщетение чрез поименни компенсационни бонове с парична равностойност 118 150 лева за 170 дка невъзстановена на наследниците на Й. С. Р. земеделска земя, с които ответното дружество се е обогатило неоснователно. С влязла в сила на 13.04.2010 г. присъда по нохд № 17/2010 г. на ОС Монтана, е установено, че получаването на компенсационните бонове е извършено чрез неистински документи по вина на няколко лица, между които и Д. Г. Н., който е осъден в наказателното производство да заплати на ищеца имуществени вреди в размер на 59 075 лева. Според мотивите на решението, предявеният иск за половината от стойността на поименните компенсационни бонове, дължими като обезщетение на правоимащите за невъзстановената земеделска земя, с която се твърди, че дружеството се е обогатило за негова сметка е доказан в своето основание, но вземането е погасено по давност, тъй като от момента на неоснователно разместване на благата възниква правото на иск за ищеца да защити своя патримоним, в който смисъл е формирана задължителна съдебна практика – ППВС № 1/1979 г., т.7. Давностният срок при иск за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, според съда, започва да тече от обективното възникване на право на иск за защита на субективното право, независимо дали носителят на правото е наясно с фактите, поради което претенцията е неоснователна, като погасена по давност.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Отговор на материалноправните въпроси е даден в задължителната съдебна практика, формирана с т.7 на Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленум на ВС, в което се приема, че при общия фактически състав на чл.59 ЗЗД неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице в имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. Тълкуването на Върховния съд е в смисъл, че вземанията, произтичащи от фактическите състави за неоснователно обогатяване се погасяват с петгодишна давност, която почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо (чл.114, ал.1 ЗЗД), т.е. от момента на получаване на недължимото, когато вземането на кредитора е възникнало.
Дадените указания в ППВС № 1/79 г. се прилагат последователно в съдебната практика на Върховния касационен съд, според която всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл.59,ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго и се прилага при липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона, както приема и въззивния съд – ищецът има право, но не е получил обезщетението чрез поименни компенсационни бонове за невъзстановената земеделска земя, а ответникът се е обогатил с паричната им равностойност за негова сметка. По делото се доказва неоснователното разместване на блага и получаването им от ответника на 19.04.2002 г., но предявеният иск е отхвърлен като неоснователен поради изтичане на петгодишната давност. Тези изводи на съда са в съответствие с практиката на ВКС, според която незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка да тече погасителната давност за това вземане, нито е причина за прекъсването или спирането й. Нормите относно погасителната давност са с повелителен характер, а общото правило е, че не могат да се скъсяват или удължават установените давностни срокове по съглашение между страните, нито да се прави отказ от давност преди тя да е изтекла /чл.113 ЗЗД/. Казаното се отнася и до началния момент, от който започва да тече давностния срок – не може са се установява различен срок от законово определения. В този смисъл решение № 292/14.07.2011 г. по гр.д № 1220/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 235/21.09.2012 г. по гр.д. № 1762/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което се приема също, че като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на правото бездейства. Давностните срокове като период от време се определят с начален и краен момент и тъй като те са установени от закона, последният определя началният им момент. Общите правила за началния им момент са уредени с чл.114 ЗЗД и само по изключение за вземанията от непозволено увреждане началният момент на давностния срок е откриването на дееца. С разпоредбата на чл.115 ЗЗД са уредени хипотези, при които носителят на правото на иск не може да го упражни, но спирането на давностния срок по чл.115 ЗЗД представлява законоустановено обстоятелство след настъпване на което давностен срок не тече, а изтеклият до този момент срок запазва своето действие, както е приел и съдът в обжалваното решение – от възникване правото на иск за защита на едно субективно право до подаване на исковата молба в съда е изтекъл предвиденият в закона петгодишен срок, поради което предявеният иск е неоснователен като погасен по давност. Изводите на въззивната инстанция кореспондират с цитираните решения на ВКС, поради което липсва противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените съображения за справедливостта при прилагане нормите на погасителната давност по своето съдържание представляват доводи за неправилност и необоснованост на решението, по които съдът може да се произнесе след допускане на касационно обжалване. Поддържаните в тази връзка оплаквания, че въззивният съд неправилно е възприел релевантните за спора факти и обстоятелства, достигайки до извод, че предявеният иск е погасен по давност са по съществото на спора, с оглед на което не могат да обосноват основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в производството по чл.288 ГПК не могат да се проверяват направените от съда изводи по приложение на материалния закон във връзка с установените по надлежния ред факти. Обосноваването на касационните оплаквания за неправилност могат да бъдат преценени от ВКС след допускането на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора в третия въпрос.
Не е налице и противоречие с актове на Конституционния съд на Република България по отношение на твърденията за нарушение правото на защита, доколкото съдът е приложил относимите за случая правни норми, въз основа на които ищецът твърди неоснователно разместване на блага и обогатяване на ответника за негова сметка, но не е упражнил правото си на защита в петгодишен срок, след изтичането на който се погасява вземането. Не може да се приеме, че е нарушено или ограничено правото на защита, когато е предявен иск за защита и съдействие на възникнало субективно право, което материалният закон предвижда, че се погасява с изтичане на определен период от време, ако не е било защитено от неговия титуляр по съответния процесуален ред. Изводите в обратния смисъл, всъщност, ще са основание да се приеме, че са нарушени права и законни интереси поради нарушение на императивни норми относно погасителната давност. В този смисъл липсва соченото противоречие по чл.280, ал.1, т.2, пр.1 ГПК
Касаторът не е обосновал хипотезата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а след като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона във връзка с исковете за неоснователно обогатяване, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото мотивите и диспозитива на съдебния акт са израз на предоставената на съда правораздавателна власт при решаване на конкретния правен спор и не са нарушени основните начала в гражданския исков процес, във връзка с дължимата на страните защита и съдействие.
От [фирма] чрез юрисконсулт Е. М. е подал писмен отговор, в който са поискани разноски за юрисконсултско възнаграждение, които с оглед изхода на делото следва да се присъдят.
Министърът на финансите, представляващ държавата като подпомагаща страна по делото, чрез юрисконсулт Д. Д. също е поискал разноски за юрисконсултско възнаграждение, но такива не се дължат на третото лице помагач (чл.78, ал.10 ГПК).
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 25 от 03.01.2018 г. по гр.д. № 3617/2017 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА М. С. С., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.