1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 861
С., 13,11,2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 878 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма], [населено място] против Решение № 1997 от 31.10.2012г. /неправилно посочена година на постановяване „2012г.“, вместо „2013г.”/ по в.т.д.№ 1976/2013г. на САС, ТО, с което е потвърдено решението по т.д.№ 2401/2010г. на СГС, ТО, 11 състав. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска с правно основание чл.134,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.208 КЗ при участието по реда на чл.134,ал.2 ЗЗД във вр.с чл. 26,ал.4 ГПК на [фирма], С. като съищец, против ЗК [фирма] за осъждане застрахователното дружество да заплати на [фирма] сумата 54 620лв. – застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно събитие – незаконно отнемане на лек автомобил „Фолсваген-Пасат“, рег. [рег.номер на МПС] , предмет на лизингов договор № 01505/06.07.2007г. и застрахован с комбинирана застрахователна полица от 13.03.2007г.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост и нищожност на решението по съображения, че годината на постановяването му е невярно посочена, и е обозначено, че то е акт на пети състав на ТО на САС, при положение, че е разпределено на случаен принцип, и е разгледано в открито съдебно заседание от девети състав на ТО на САС. Изложени са и основания за неговата неправилност, като се поддържа, че лизингодателят [фирма] е неизправна страна по договора за лизинг, тъй като е следвало да предяви в срока по чл.197 КЗ иск срещу застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение и да го заплати на лизингополучателя. Наведени са и доводи за неправилния според касатора извод на въззивния съд за липса на покрит риск, като се твърди, че кражбата е всяко отнемане на вещ в нарушение на закона, и в случая е ирелевантна спецификата от гледна точка на наказателното право на деянията „кражба“, „обсебване“ и „грабеж“. Искането е за отмяна на решението и постановяването на друго за уважаването на иска със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК –противоречие с влязлото в сила /с постановяване на Определение № 440 от 26.06.2013г. по т.д.№ 2042/2013г. на ВКС,ІІ т.о./ решение на СГС, І г.о., 7 състав по гр.д.№ 1223/2011г. са поставени материалноправните въпроси: 1/ При непредявяване в специалния тригодишен давностен срок по чл.197 КЗ от страна на титуляра на застрахователната полица и лизингодател на противозаконно отнетия автомобил иск за заплащане на застрахователно обезщетение, налице ли е застрашаващо удовлетворяването на ищеца по иск по чл.134,ал.1 ЗЗД бездействие на титуляра-лизингодател, като предпоставка за предявяване на иска по чл.134,ал.1 ЗЗД; 2/ При договор за финансово обвързан лизинг с изрична крлауза за прехвърляне на собствеността на автомобила на лизингополучателя /без други условия – в случая след заплащане на последна лизингова вноска/, дължи ли лизингодателят заместващата престация- получено застрахователно обезщетение за противозаканно отнетия автомобил; 3/ Дали лизингополучателят е процесуален субституент на лизингодателя по отношение на правата на последния срещу застрахователното дружество и има ли право на иск с предмет вземането на лизингодателя срещу застрахователя, основано на чл.208 КЗ, макар лизингополучателят да не е страна по застрахователното правоотношение и не е носител на спорното материално право за обезщетение; При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК /липса на съдебна практика по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/ са поставени въпросите: какъв е обхватът на понятието „кражба“ в сключен между страните застрахователен договор, в чиито общи условия няма договорена дефиниция на понятието; следва ли понятието“кражба“ да бъде тълкувано в рамките общоприетото в гражданските отношения разбиране на тази дума, или следва да бъде разбирано тясно като състав на престъплението „кражба“ по смисъла на НК; при липса на дефиниция на понятието „кражба“ в застрахователния договор и ОУ, следва ли в него да се включват всички видове противозаконно отнемане на вещи, очертани в НК.
В писмен отговор [фирма] и ЗД [фирма] оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване.
С обжалваното решение съставът на САС е приел, че за да бъде уважен предявеният по реда на чл.134 ЗЗД във вр. с чл.208 КЗ иск, следва да са доказани качеството на ищеца на кредитор на длъжника – негов съищец, чиито права предявява поради бездействието му, интересът му да предяви тези права, наличието на изискуемо парично вземане на съищеца към ответника, както и валидно възникнало застрахователно правоотношение, настъпване на покрито от договора застрахователно събитие и неплащане на застрахователното обезщетение от застрахователя. Мотивирано е наличието на предпоставките относими към допустимостта на предявения иск и наличието на валиден застрахователен договор. По спорния между страните въпрос – относно качеството на ищеца на кредитор на своя съищец – лизингодателя по договор за лизинг е отчетено, че [фирма] извежда легитимацията си от твърдения, че има право да придобие собствеността върху автомобила, но поради противозаконното му отнемане от трето лице /на което е бил предоставен със съгласието на лизингодателя под наем/, има право на заместващата престация-застрахователното обезщетение, което следва да бъде изплатено от застрахователя, поради което и исковата претенция е в размер на дължимото застрахователно обезщетение. Обосновано е, че поради липса на вещта, лизингодателят не би могъл да получи собствеността, независимо от плащането в хода на процеса на всички лизингови вноски, а съгласно клаузите на ОУ в хипотеза на отнемане на автомобила, договорът подлежи на прекратяване. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че съгласно клаузите на ОУ, след противозаконното отмемане на автомобила, в полза на лизингополучателя по сключения договор за финансов лизинг, не е уговорена насрещна престация на лизингодателя- т.е. ищецът не е кредитор на съищеца, съответно последният не му е длъжник. Обсъдено е, че страните са сключили споразумение лизинговият договор да бъде „замразен“- временно да бъде преустановено плащането на вноските до изплащане на обезщетението от застрахователя или до откриване на автомобила. Тълкувайки го, съставът на САС е приел, че с него също не е постигната договореност между страните по лизинговия договор за получаването от лизингополучателя на „заместваща“ задължението за прехвърляне на автомобила престация- получаването на застрахователното обезщетение. Изложени са и допълнителни съображения за неоснователност на иска поради липса на покрит от застраховката риск, тъй като застрахователят е поел задължение за заплати обезщетение при кражба, но в случая застрахованата вещ е обсебена.
Касационната жалба е депозирана в срок.
Липсва основание за преценка за нищожност или недопустимост на обжалвания акт, поради което не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване в изпълнение на служебното задължение на съда да следи да спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността допустимостта на съдебното решение /т.1, предл. последно на ТР№ 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/. След като обжалваното решение е постановено и подписано от тримата съдии, формирали съдебния състав на апелативния съд при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания, неточното отразяване на състава в отделението на САС, не може да обуслови порок, водещ до нищожност или недопустимост. Тази неточност, както и несъответното вписване на годината на постановяване на решението могат дабъдат само основание за искане по чл. 247 ГПК.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първия поставен от касотора правен въпрос, свързан с интереса на лизингополучателя от упражняване правата на лизингодателя поради бездействие на последния да предяви в срока по чл.197 КЗ иск за заплащане на застрахователно обезщетение при противозаконното отнемане на автомобила-предмет на лизинговия договор произтича от неотносимостта му към решаващите изхода за спора изводи на въззивния съд. Правните доводи за неоснователност на иска не са обосновани с липса на правен интерес и отсъствие на застрашаващо удовлетворяването на ищеца по иск по чл.134 ЗЗД бездействие на лизингодателя да потърси застрахователното обезщетение преди изтичането на срока за погасяване на правата по договора за застраховка. Наличието на правен интерес от предявяването на иска не е отречено, нито е основано на тълкуване, свързано разпоредбата на 197 КЗ.
Вторият въпрос няма характеристиката на правен, тъй като отговорът му е обусловен от клаузите на конкретния лизингов договор. Третият въпрос също не е обуславящ за изхода на спора съобразно изложените от въззивния съд правни аргументи. Възможността лизингополучателят, който не е страна по застрахователното правоотношение да упражни правата на застрахования в качеството си на негов процесуален субституент, въпреки че не е страна по материалното правоотношение, не е отречена и не отговорът на този въпрос /който поставен така общо е и реторичен/ е обусловил извода за неоснователност на иска.
При формулирането на първата група въпроси и обвързването им с допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК /твъдяното противоречие с влязлото в сила решение по гр.д.№ 1223/2011г. на СГС, ГО, 7 състав/ касаторът не съобразява обстоятелството, че при договора за финансов лизинг, рискът от погиването на вещта, не е за собственика, а за лизингополучателя; че в конкретния лизингов договор, ОУ към него, и постигнатото между страните споразумение – анекс от 30.05.2008г. за „замразяване“ на лизинговия договор от 09.07.2007г., липсва клауза, съгласно която при противозаконното отнемане на автомобила, на лизингодателя се следва дължимото застрахователно обезщетение; че такава „заместваща задължението за прехвърляне на собствеността“ престация не е уговорена, което е послужило като решаващ извод съдилищата да отрекат качеството му на кредитор като предпоставка за уважаването на иска по чл.134 ГПК във вр. с чл.208 КЗ.
Наличието на допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК е изключено, тъй като изводите в цитираното решение за основателност на иска, предявен от лизингополучател с правно основание чл.134,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.208 КЗ, са основани на на приложимата за този спор конкретна клауза в т.15.2 ОУ към договора за лизинг, съгласно която при получаване от лизингодателя на застрахователно обезщетение за пълна загуба, разликата между полученото обезщетение /редуцирано по съответния ред/ и оставащите вноски от лизинговата цена, се изплаща на лизингополучателя в седмодневен срок.
Искането за допускане на касационното обжалване по поставените втора група въпроси при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК е неоснователно по две съображения: то е за тълкуване на конкретни разпоредби от ОУ на конкретен застрахователен договор- т.е. поставените въпроси не са правни – не са свързани с тълкуване на правна норма. Тълкуването на ОУ на застрахователния договор от въззивната инстанция е само допълнителен аргумент за отхвърляне на иска, т.е. поставените въпроси дори и да имат харакреристиката на правни, не са единствено обуславящи изхода на спора.
Разноски за насрещните страните не се присъждат, тъй съставът на ВКС не е сезиран с искане.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 1997 от 31.10.2012г. /неправилно посочена година на постановяване „2012г.“, вместо „2013г.“/ по в.т.д.№ 1976/ 2013г. на САС, ТО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.