1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 861
гр.София, 25.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3092/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. Н. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 15 от 10.03.2016 г. по гр.д.№ 405/ 2015 г. С него частично е потвърдено, частично е отменено и частично е обезсилено решение на Старозагорски окръжен съд по гр.д.№ 114/ 2014 г. и като краен резултат К. като правоприемник на (К.) е осъдена да заплати на касатора 500 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно внесено от К. и уважено от съда искане за налагане на обезпечителна мярка „възбрана” върху собствени на касатора недвижими имоти, със законната лихва върху тази сума от 25.01.2013 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв искът е отхвърлен, а изцяло е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 6 745 лв. Производството по исковете за солидарно осъждане с К. на Смолянски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд за заплащане на сумата 30 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и 6 745 лв обезщетение за имуществени вреди е прекратено.
Ищецът К. Н. обжалва решението в отхвърлящата исковете срещу К. част и в частта, в която производството по исковете срещу Смолянски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд е прекратено. Останалите страни в производството не са подали жалби, поради което в частта, осъждаща К. да заплати на К. Н. 500 лв обезщетение за неимуществени вреди със законната лихва от 25.01.2013 г., въззивното решение е влязло в сила.
Касаторът претендира допускане на касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат прецизирани (при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: отговаря ли съдът по иск с правна квалификация по чл.32 ЗОПДИППД (отм.) за обезщетяване на вреди, причинени от съдебни актове, постановени по ЗОПДИППД (отм.); в случай, че съдът не отговаря по такъв иск, следва ли отговорността на К. да бъде ограничена до нейния принос в увреждането или К. отговаря за цялостния съпричинен незаконен резултат; какво е естеството на порока на въззивен съдебен акт, с който отговорността на К. в горната хипотеза се ограничава до обема на причинените само с нейни действия вреди, а не до целия вредоносен резултат; длъжен ли е въззивният съд да не отхвърля исковете въз основа на дадената от ищеца квалификация, а сам да квалифицира претенциите по изложените от него факти и искане; длъжен ли е съдът да определи обезщетението за имуществени вреди по своя преценка, когато по делото е доказана обезценка на възбранени имоти по време на действие на възбраната; длъжен ли е съдът, при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди, да извърши проучване на съдебната практика и да определи размера на обезщетението сравнявайки разглеждания от него казус с други подобни; какво е естеството на порока на първоинстанционен съдебен акт, постановен по иск за осъждане на въззивен съд, който упражнява спрямо основната инстанция контрол за правилност на актовете й и от когото зависи атестирането и кариерното израстване на съдиите от тази инстанция. Счита, че тези въпроси или са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна К. оспорва жалбата като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че въпросът за легитимацията на съда да отговаря по иск по чл.32 ЗОПДИППД (отм.) е разрешен с Тълкувателно решение № 5/ 15.06.2015 г., ОСГК, ВКС, по тълк.д.№ 5/ 2013 г., на което въззивното решение не противоречи. Въпросът за задължението на въззивния съд сам да квалифицира претенциите по изложените от него факти и искане счита за необуславящ, доколкото ищецът не е възразил нито срещу дадената от първата инстанция квалификация, нито срещу тази на въззивната. Въпросът за задължението на съда да определи обезщетението за имуществени вреди по своя преценка счита за фактически, а не за правен, тъй като отговорът по него следва от обсъждането и анализа на доказателствата, каквито действия касационният съд не може да извършва. По въпроса за задълженията на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди, К. поддържа, че има установена задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд при постановяване на решението.
Ответните страни Смолянски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд не вземат становище по постъпилата касационна жалба.
Прокурорът също не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи частично предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, приел, че ищецът К. Н. е бил подсъдим по обвинение за извършено престъпление по чл.257 ал.1 (отм.) вр. чл. 255 ал.1 (отм.) вр. чл.26 ал.1 НК, по НОХД № 550/ 2011 г. по описа на Варненски окръжен съд. Наказателното производство е приключило с влязла в сила на 25.01.2013 г. оправдателна присъда. К., уведомена от органите на наказателното производство за повдигнатото обвинение, взела решение № 143/ 16.04.2010 г. за откриване на производство срещу ищеца за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност. Във връзка с откритото производство внесла в Смолянски окръжен съд искане за налагане на обезпечителни мерки – възбрана върху недвижими имоти, собственост на обвиняемия. С определение от 26.07.2010 г. исканите мерки били наложени, а с определение от 01.09.2010 г. Пловдивски апелативен съд оставил без уважение частната жалба на К. Н. срещу акта на окръжния съд и той влязъл в сила. Обезпечителните мерки били отменени с определение на Смолянски окръжен съд от 21.03.2013 г., след влизане в сила на оправдателната присъда по обвинението срещу К. Н.. При така установените факти от правна страна съдът извел, че предявените искове следва да бъдат квалифицирани по чл.32 ЗОПДИППД (отм.) вр. чл.1 ЗОДОВ, в съответствие с установената по реда на чл.274 ал.3 ГПК съдебна практика, като компетентен да се произнесе по тях е общият съд. Тези искове обаче ищецът няма право да предяви срещу съдилищата, допуснали обезпечителните мерки, тъй като съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетяване на вреди от ЗОДОВ, извън хипотезите на настаняване на задължително лечение, прилагане на принудителни медицински мерки и административни мерки без законово основание. Поради това въззивният съд обезсилил първоинстанционното решение, с което са разгледани исковете срещу Смолянски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд и прекратил производството по тях. По отношение на К. съдът счел исковете за допустими, но този за обезщетяване на имуществени вреди отхвърлил, като посочил, че по делото не е доказана твърдяната от ищеца пропусната полза. Липсват данни той да е имал намерение да продаде възбранените имоти, както и да е възнамерявал да внесе получената продажна цена на банков влог за реализиране на приход от лихва. Искът за обезщетяване на неимуществени вреди е доказан по основание, защото постановяването на оправдателна присъда по обвинението срещу К. Н. автоматично води до незаконност на всички действия и решения на К. в производството по ЗОПДИППД (отм.) срещу неоснователно обвиненото лице. Ищецът е търпял неимуществени вреди от предприетото спрямо него наказателно преследване и наложените във връзка с него обезпечителни мерки върху имуществото му, състоящи се в стрес, промени в емоционалното състояние, фрустрираност. Тези вреди обаче са последица най-вече от неоснователно повдигнатото и поддържано в продължителен период обвинение (съгласно неоспореното заключение на приетата по делото психологическа експертиза) и са незначително обусловени от наложените по искане на К. обезпечителни мерки. Обезщетяването на вредите от неоснователното обвинение се претендира по друго производство. Ищецът е разполагал за времето, в което имотите му са били възбранени, с достатъчно доходи за издръжка на семейството си, така че допуснатото обезпечение не му е създало сериозни затруднения. При съвкупното обсъждане на тези обстоятелства съдът стигнал до извод, че справедливо обезщетение за установените неимуществени вреди е в размер 500 лв, за която сума искът следва да се уважи, а за разликата – да се отхвърли.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, въпросът отговаря ли съдът по иск с правна квалификация по чл.32 ЗОПДИППД (отм.) за обезщетяване на вреди, причинени от съдебни актове, постановени по ЗОПДИППД (отм.), е включен в предмета на делото и е разрешен в обжалваното решение. Той обаче няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 5/ 15.06.2015 г., ОСГК, ВКС, по тълк.д.№ 5/ 2013 г., страната, която е материалноправно легитимирана да отговаря по искове за обезщетяване на вреди, причинени с действия на държавни органи, е винаги държавата. Държавните органи участват в производството по такива искове единствено като процесуални субстиуенти: те не дължат обезщетение, а само представляват (на страната на ответника) длъжника. За материалното право на пострадалия от незаконните действия няма никакво значение кой е ответник и дали на страната на ответника са конституирани всички държавни органи, съпричинили вредите. Обезщетението се определя винаги пълно, то покрива всички вреди и се дължи от държавата, а не от ответника (ответниците) по делото. Затова съдът никога не отговаря за вредите, причинени с негови актове, може да се постави въпрос единствено дали той е легитимиран да представлява държавата в производството по иск за обезщетяване на такива вреди.
В мотивите на горепосоченото тълкувателно решение е изяснено, че съдът не е легитимиран да представлява държавата по иск за обезщетяване на вредите, настъпили от допуснато обезпечение по искане от прокурор в хода на наказателно производство, което впоследствие е приключило с оправдателна присъда. Така ОСГК утвърди правилността на вече формираната съдебна практика, според която за вредите от материално незаконосъобразно обезпечително производство отговаря винаги ищеца, но никога държавата заради действията на допусналия обезпечителните мерки съд (срв. решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 93/ 2012 г.). Наличието на установена практика по въпроса изключва възможността той да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Отделно може да бъде поставено питането дали искът срещу съда в тази хипотеза е недопустим, или е неоснователен. Този въпрос обаче е свързан с правилността (не с допустимостта) на обжалваното решение и не може да бъде разглеждан служебно от касационната инстанция.
Обуславящ е и процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да не отхвърля исковете въз основа на дадената от ищеца квалификация, а сам да квалифицира претенциите по изложените от него факти и искане. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г, ОСГТК ВКС, въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Затова той е длъжен служебно да даде различна квалификация на спорното право тогава, когато не възприема дадената от първата инстанция, като при необходимост даде нови указания на страните във връзка с тежестта на доказване и липсата на доказателства. В случая, като се е позовал на задължителна за него съдебна практика, въззивният съд е дал различна от направената от първоинстанционния съд квалификация, като е посочил, че тя съответства на твърденията и петитума в исковата молба, за които са събрани необходимите доказателства. Тази дейност на въззивната инстанция е в съответствие, а не в противоречие с Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г, ОСГТК ВКС.
По останалите повдигнати в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като те не обуславят обжалваното решение. Инстанцията по същество не е постановила в акта си, че при иск за обезщетяване на вреди от неоснователно допуснато обезпечение по ЗОПДИППД (отм.), отговорността на К. следва да бъде ограничена до нейния принос в увреждането. Напротив, тя е постановила изрично, че К. отговаря за всички вреди от допуснатото обезпечение, но че установените по делото неимуществени вреди от възбраняването на недвижимите имоти на ищеца са в малък обем. Правен извод, че К. не отговаря за вредите от действията на съдилищата, допуснали обезпечението по нейно искане, обжалваното решение не съдържа. И понеже въззивният съд не е постановил в решението си, че К. отговаря само за вреди от своите действия, то необуславящ е и въпросът какво би било естеството на порока на въззивен съдебен акт, в който е дадено такова разрешение.
Не е включен в предмета на делото и не е разрешен от въззивния съд и въпросът за задължението на съда да определи размерът на обезщетението за имуществени вреди по своя преценка – чл.162 ГПК. Това задължение изрично предпоставя искът да е доказан по основание. Когато се претендира обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в пропуснати ползи, пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, при който възниква спорното право. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че не е доказано (като факт) ищецът да е имал намерение и възможност да продаде имотите и да внесе получената продажна цена на олихвяем банков влог. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК – контролират се само правните му разрешения, но при установените от него факти. Щом твърдяната пропусната полза не е настъпила, искът не е доказан по основание и въпрос за приложението на чл.162 ГПК не стои. Още по-малко такъв въпрос би могъл да се постави във връзка с обезценката на имотите по време на възбраната. Освен, че въззивният съд не е установил обезценка, такава не е заявена като фактическо основание на претенцията за обезщетяване на имуществени вреди. Ищецът е претендирал, че е пропуснал възможността да реализира имуществено нарастване от лихви, които би получил при продажба на възбранените по искане на К. имоти и внасяне на продажната цена в банка по договор за възмезден влог. Твърдения за увреждане, състоящо се в обезценка на имотите през времето на действие на възбраната, не са формулирани. По правопораждащи факти, които не са заявени в исковата молба, съдът не може да се произнася.
Необуславящ е и въпросът за задължението на съда, при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди, да извърши проучване на съдебната практика и да определи размера на обезщетението сравнявайки разглеждания от него казус с други подобни. По този въпрос въззивният съд не се е произнесъл, нито пред него ищецът е сочил други подобни случаи, в които обезщетението да е било определено в различен размер. Ако такива случаи не са налице, въпросът се поставя хипотетично и без връзка с разрешенията на инстанцията по същество, поради което от разрешаването му не зависи изхода от спора.
Въпросът за естеството на порока на първоинстанционен съдебен акт, постановен по иск за осъждане на въззивен съд, който упражнява спрямо основната инстанция контрол за правилност на актовете й, също не е обуславящ. Той не е поставен във въззивната жалба, а съгласно чл.269 ГПК въззивният съд не се произнася служебно, без довод от въззивника, за наличието на процесуални нарушения. Бездействието на съда да се отведе, при наличие на основание за това, е процесуално нарушение, което не води до недопустимост на постановеното от този съд решение и за него не се следи служебно. Освен това въззивният съд е съд по същество – той не извършва контролна дейност, а сам разрешава отнесения пред него правен спор дори когато препраща към мотивите на първата инстанция. Затова на обжалване пред Върховния касационен съд подлежи въззивното решение, по отношение на което касаторът не поставя въпроса постановено ли е от независим и безпристрастен съд. Процесуалните нарушения в първоинстанционното производство не са релевантни, те се отстраняват от въззивния съд по довод. Ако при въведен довод порокът не е отстранен, основание за допускане на касационния контрол е правен въпрос, свързан с порочното бездействие на въззивния съд, не с действията на първоинстанционния.
По изложените съображения съдът намира, че по отношение на обжалваното решение не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 15 от 10.03.2016 г. по гр.д.№ 405/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: