О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 862
гр.София, 25.11.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
Любка андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N60157 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 21.01.2016г. по гр.д.№ 3246 / 2015г. на АС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.439 ГПК.
Жалбоподателят – „ О.М.Ц.-М. /О. М./”Е., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси, по които има противоречиво разрешаване на съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът [фирма], в писмено становище , чрез пълномощника си поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение е отхвърлил предявените от [фирма] срещу [фирма] искове по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че първото дружество не дължи на второто общата сума от 1 207 927, 95 лв., присъдена с решения по арбитражни дела №№ 23/2007 г. и 24/2007 на Т. при Н. – София, основания за издаване на изпълнителни листа и образуване на изпълнителни дела №№ 129/2007 г. и 130/2007 г. на ЧСИ В. с район на действие ОС М..
Съдът е установил, че предходното вписано наименование на ответника „О.Д. –М.” е „С.М.Д.Л.О.Д.” М.” и това дружество и ищецът [фирма] са сключили договори за наем от 01. 03. 2007 г. и 08. 03. 2007 г., като при сключването наемодателят [фирма] е представлявано от управителя д-р Ж. В.. Установено е, че в т. 12.3 от договорите е предвидена неустойка, дължима от отправилата предизвестие за прекратяване на договора страна, съответно в размер на 25 000 лв. за всеки месец до края на срока на договора, по първия договор и в размер на 10 000 лв. за всеки месец до края на срока на договора, по втората сделка, в т. 14 от договорите са закрепени идентични арбитражни клаузи, а именно, че споровете, породени от договорите или отнасящи се до тях, ще бъдат решавани от Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация – София. Прието е, че договорите за наем са прекратени от наемодателя чрез управителя му с едностранни предизвестия.
Установено е, че пред цитирания арбитражния съд са образувани в.а.д. № 23/2007 г. и в.а.д. № 24/2007 г. по искове на наемателя по договорите – ответник по исковете с предмет заплащане на неустойки по т. 12.3 от договорите, за които няма спор, че са приключили с осъдителни решения, като са издадени изпълнителни листа в полза на ответника: от 22. 06. 2007 г. по в. а. д. № 23/2007 г. за сумата от 857 401, 33 лв. – неустойка по договор за наем от 01. 03. 2007 г., заедно със законната лихва за забава от 26. 04. 2007 г. до окончателното изплащане на сумата и 3203, 50 лв. – разноски по арбитражното дело и от 27. 06. 2007 г. по в. а. д. № 24/2007 г. за сумата от 345 592, 15 лв. – неустойка по договор за наем от 08. 03. 2007 г. заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 26. 04. 2007 г. до окончателното изплащане на сумата и 1 730, 097 лв. – разноски по арбитражното производство. Констатирано е, че въз основа на изпълнителните листа и по молба на взискателя са образувани изпълнителни дела срещу длъжника, а именно изп. д. №№ 129/2007 г. и 130/2007 г. на ЧСИ с район на действие Окръжен съд – Монтана.
Прието е, че с влязло в сила на 14. 02. 2013 г. /датата на постановяване на определението по т. д. № 386/2012 г. на ВКС, І т. о., с което не е допуснато до касационно обжалване потвърждаващото решение на въззивния съд от 16. 02. 2012 г. по в. гр. д. № 2541/2011 г. на Софийски апелативен съд / по искове на [община] срещу ответните дружества са признати за нищожни по отношение на общината – едноличен собственик на капитала на [фирма], наемодател по сделките, договорите за наем между двете дружества от 01.03. 2007 г. и 08. 03. 2007 г. като противоречащи на закона.
Установено е също така, че с влязла в сила присъда от 09. 02.2011г. д-р Ж. В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 3 ГПК и е осъден условно за това, че в началото на месец април 2007 г. в [населено място] в качеството на длъжностно лице – управител на ищцовото дружество „О.-М.”, с едноличен собственик на капитала Община монтана не е положил достатъчно грижи за ръководене, стопанисване и запазване на повереното му имущество , както и за възложената му работа като управител, като прекратил договори за наем от 01. 03. 2007 г. и 08. 03. 2007 г., от което последвали значителни щети за ищеца в размер на 1 207 927, 95 лв., която сума същият бил осъден да заплати на”С.О.Д. –М.” решения по цитираните арбитражни дела.
Съдът е изложил съображения за това , че с отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК се предоставя право на защита на длъжника в изпълнителния процес, чрез оспорване на вземането и оттам материалноправната незаконосъобразност на изпълнението, когато то се основава на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене, съответно арбитражното такова в производството, по което е постановено изпълнителното основание. Посочено е, че се касае до факти, осъществили се след визирания момент и непреклудирани от силата на пресъдено нещо, източник на която може да бъде и арбитражното решение. Съдът , анализирайки доказателствата по делото, е приел, че предявените искове са неоснователни. Прието е, че влязлото в сила решение на гражданския съд, с което са уважени предявените искове за прогласяване нищожността на процесните договори за наем, и влязлата в сила присъда за престъпление по чл. 219, ал. 3 НК на управителя на ищцовото дружество при сключване на договорите, прекратяването им, провеждането на арбитражните производства, снабдяването с изпълнителни листа въз основа на решенията по тях и започване на изпълнителните производства, макар и настъпили след приключването на арбитражното дирене, не съставляват факти по смисъла на чл. 439 ГПК, тъй като нямат ефект по отношение съществуването на вземанията, предмет на принудително изпълнение. Съдът е приел, че случая не са налице нови факти, които да са довели до последващо отпадане на вземанията, сред които най-честите са плащане, прихващане, давност и др. За такива факти не биха могли да се приемат влязлото в сила решение на гражданския съд и постановената присъда. Съдът е приел, че в производството по предявен иск чл. 439 ГПК изобщо не може да се разглежда въпросът дали вземанията, предмет на принудително изпълнение, са възникнали валидно, напр. с оглед действителността на юридическия факт, техен източник – договор, съответно неустоечна клауза, тъй като правоизключващи възражения, с които се твърдят факти, осуетяващи възникването на правото, като такива за нищожност или относителна недействителност на акта, от който се извеждат правата, не могат да се преценяват по този отрицателен установителен иск. Просочено е, че споровете във връзка с валидността на юридическия факт, източник на спорните права, независимо дали са въведени или не в процеса – чл.299, ал. 1 ГПК и чл. 439, ал. 2 ГПК и независимо от обстоятелството дали те или надлежното им релевиране са предмет на по-късно постановен съдебен акт, са преклудирани от влязлото в сила решение – съдебно или арбитражно.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение, е изложил съображения, че със същото са разрешени правни въпроси от значение за спора: за съотношението между изискванията на чл.439, ал.2 ГПК от една страна и разпоредбите на чл.297 ГПК, вр.чл.298, ал.1 ГПК, когато искът по чл.439 ГПК е предявен след влязло в сила решение на арбитражен съд за присъдени неустойки, в производството пред който не е направено възражение за нищожност на договорите, от които произтичат неустойките, когато такакава нищожност е прогласена в друг процес, по иска на трето лице – неучаствувало като страна в договорите и за значението на влязла в сила присъда, в която е признато за виновно лице, което е причинило вреди от престъпление по чл.219, ал.3 НК и присъдените суми за неустойки са част от размера на същите. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 05.05.2011г. по т.д.№368/2010г., І т.о. на ВКС относимо към приложението на чл.407 ТЗ, решение от 29.02.2012г. по гр.д.№798/2011г., ІІ г.о. на ВКС, в което е прието , че присъдата е задължителна за гражданския съд относно вида и размера на определеното наказание за престъплението и решение от 27.09.2010г. по гр.д.01243/2009г., ІІІ г.о. на ВКС, в което се посочва, че присъдата на наказателния съд се ползува със сила на присъдено нещо за гражданския съд относно изчирпатено посочените в чл.300 ГПК обстоятелства.
Върховният касационен съду състав на ІV г.о. намира, че на поставените от жалбоподателя въпроси е даден отговор в практиката на ВКС. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със същата, изразена и в определение, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПКот 25.03.2011г. по ч.т.д.№157/2911г., ІІ г.о. и от 17.04.2009г. по ч.т.д.№239/2009г., ІІ т.о. на ВКС, както и в постановено по чл.290 ГПК решение № 333 от 5.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2010 г., III г. о., която е в смисъл, че отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК е аналогична на чл. 255, изр. 2 ГПК (отм.), поради което при приложението на чл. 439 ГПК, следва да се приложи установената съдебната практика по чл. 255 ГПК (отм.). Прието е, че отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК, с който може да се оспори изпълняемото право, изключва възможността изпълняемото право да се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо, поради което е недопустим иск, основан на такива факти, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивния съд в обжалваното определние. Приема се, че освен да е нов , т.е да е настъпил след приключване на съдебното дирене в производството , по което е издадено изпълнителното основание , фактът трябва и да е относим към това основание като го погасява или изменя и да не е преклудиран поради силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение , когато изпълняемото право е признато по съдебен ред . Примери за такива факти са посоченят в решение реш.№198/2011 по гр.д №4864/2011г. ІІ г.о, и обсъжданият в определение № 113/2011г. по ч.т.д № 577/2009, ТК. Посочва се, че предпоставките на иска по чл.439 ГПК са изпълнителната сила на решението и промените, които са изменили или погасили материалното право, установено с решението в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В съответствие с тази практика съдът е направил извод, че нито прогласяване нищожност на договор, от който произтича вземането, в последващ процес, нито влязла в сила присъда представляват нов факт, който е относим към погасяване или изменение на вземането, когато изпълняемото право е установено по арбитражен ред. Съдът се е съобразил и с посочената от самия жалбоподател практика, според която присъдата на наказателния съд се ползува със сила на присъдено нещо за гражданския съд относно изчирпатено посочените в чл.300 ГПК обстоятелства, сред които в случая не е спорното изпълняемо право.
Практиката на ВКС по поставените от жалбоподателя въпроси е уеднаквена и не се налага същата да бъде променяна.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника сумата 72 000 лева разноски пред ВКС.
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.01.2016г. по гр.д.№ 3246 / 2015г. на АС София.
ОСЪЖДА [фирма] ДА ЗАПЛАТИ НА [фирма] сумата 72 000 лева разноски пред ВКС
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ