4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 864
гр. С.,16,11,2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република Б., Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1042 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. К. У. срещу решение № 7 от 01.02.2016г. по в.гр.д. № 666/2015г. на Апелативен съд П., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение, се отхвърля предявения от касатора срещу ЗК „О. – клон Б.” К. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 20 000 лева до уважения размер от 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му вследствие на ПТП на 27.12.2013г. и в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за горницата над 40 000 лева до пълния претендиран размер от 80000 лева, ведно със законна лихва върху обезщетението от момента на ПТП.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост
Ответникът, ЗК „О. – клон Б.” К., излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационния контрол, съответно за неоснователност на жалба и иска заплащане на разноски за настоящото производство по чл.78, ал.8 ГПК – юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата, Д. К., депозира отговор, в който излага съображения за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е намален размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд, въпреки че е приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 80 000 лева, е редуцирал същия до 20 000 лева с оглед приетото за основателно възражение за съпричиняване от 75% на вредоностния резултат от пострадалото лице. Посочено е, че пострадалият е предприел пресичане на източното платно на движение на булеварда, на което е настъпило произшествието, при червен за пешеходците светлинен сигнал на светофара, като достигайки до средата на платното, се е обърнал назад, за да види защо свидетелят не пресича заедно с него, в който момент е бил ударен в гръб от лекия автомобил, движещ се със скорост от около 40км/ч при зелен за него сигнал на светофара, като водачът е имал техническа възможност да избегне удара, но не е реагирал своевременно, а пешеходецът е могъл да пропусне автомобила и да премине след него, при каквото поведение на участниците в движението не би се стигнало до произшествие. Изложени са съображения, че основни задължения при пресичане на платното за движение чрез преминаване по пешеходните пътеки са: преди да навлязат на платното за движение, пешеходците да се съобразят с разстоянията до приближаващите пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение, да не спират без необходимост на платното за движение и да спазват светлинните сигнали, съгласно чл.113, ал.1, т.2 и т.3 ЗДвП. Според решаващия състав, поведението на пешеходеца в случая е било в разрез с тези правила и тяхното нарушение е поставило на пряк риск живота му. Касае се за съществени нарушения на правилата за движение от страна на пешеходеца, които в по-голяма степен са допринесли за вредоностния резултат, тъй като същият е преминал платното за движение при червен сигнал на светофара, забраняващ преминаването, не е съобразил приближаващото МПС, за да го пропусне, и е спрял по средата на платното за движение без необходимост, обръщайки се с гръб към движението на МПС, въпреки, че зрително е възприел светлинния сигнал на светофара и приближаващия лек автомобил. Посочено е, че водачът на процесния автомобил се е движел с разрешена скорост и при спазване на светлинната сигнализация на светофара и въпреки, че е имал техническата възможност да реагира, за да избегне произшествието /поради което именно е признат за виновен с влязла в сила присъда/, съобразно заключението на вещото лице, тази възможност е съществувала в един много кратък интервал от време.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че с въззивното решение съдът, в противоречие с практиката на ВКС, се е произнесъл по следните обуславящи за изхода на спора правни въпроси, които са и от значение за точното прилагане на закона /основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК/: 1/ Какъв е обемът на правомощията на въззивната инстанция по чл.269 ГПК и задължена ли е тя да разглежда всички възражения и въпроси, определени с въззивната жалба?; /2/ По въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД; /3/ Съставлява ли възрастта на низходящите на пострадалия самостоятелен критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; /4/ Доколко съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании за застраховка гражданска отговорност?; /5/ Въпросът за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и деликвента и въпросът, дали нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение на пътищата са основание да се приеме съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалия, или е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия резултат?; Следва ли приносът да е конкретен и да се изразява в извършване на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен, предполагаем?; /6/ Съдът при определяне на размера на неимуществените вреди обвързан ли е с посочения размер в исковата молба като максимален или следва да определени действителния размер на претърпените вреди, съобразно правилата на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД и едва след това да го съобрази с предявената претенция?
Въпреки, че поставените въпроси относно приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД са обуславящи за изхода на спора, по отношение на тях е формирана задължителна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено въззивното решение, поради което не е налице, както соченото селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивната инстанция е изложила подробни съображения не само, че пострадалото лице е нарушило правилата за движение по пътищата, но и че това е допринесло за настъпване на вредоностния резултат, изхождайки от конкретно установените, а не предполагаеми обстоятелства по делото. Въпреки, че апелативният съд в противоречие с дадените от ВКС разрешения по чл.290 ГПК /решение № 148/ 07.11.2014г., т.д. № 3813/2013г. II ТО и решение № 142/ 15.10.2015г., т.д. № 2766/ 2014г. I ТО/ е приел, че не може да се присъди обезщетение над претендирания в исковата молба размер от 80 000 лева, тъй като претендираният размер на обезщетението от ищеца не е обусловен от преценка за съпричиняване, доколкото размерът на обезщетението от 80 000 лева е определен на база на всички значими за него обстоятелства, съобразно практиката на ВКС, то няма основание за допускане на касационния контрол по този въпрос. Решаващият състав е отчел обществено икономическите обстоятелства и тъй като застрахователните лимити са само индиция да тях, липсата на изрично обсъждане на същите не представлява несъобразяване на критерия икономически условия, поради което не предпоставя допускането на решението до касация, както по процесуалноправния, така и по материалноправния въпрос, свързан с лимитите. Размерът на обезщетението е определен при съобразяване на ППВС № 4/68г и формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, според която при причиняване на смърт за обезщетението за неимуществени вреди от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия и редица други обстоятелства, между които е и възрастта на детето при смърт на родител. Атакуваният акт не противоречи на решение № 178/ 12.11.2013г., т.д. № 458/ 2012г. на I ТО, според което връзката родител – дете няма най-силна проява само за низходящи в детска възраст. Въззивната инстанция се е позовала на възрастта на ищеца-наследник /27 години/ единствено във връзка с изложени в полза на ищеца съображения, че последният е започнал своя самостоятелен живот, свързан с вземане на важни житейски решения, поради което в този период се е нуждаел от моралната подкрепа и опора на зрял човек в лицето на неговия баща, починал на 68 години.
С оглед горното, не се доказва осъществяването на наведените предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на спора, на ответника следва да се присъди на основание чл.78, ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 1747,50 лева, съобразно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/ 2004г. /в редакцията към момента на отговора/
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 01.02.2016г. по в.гр.д. № 666/2015г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА Н. К. У., ЕГН [ЕГН], да заплати на ЗК „О. – клон Б.” К., ЕИК[ЕИК], юрисконсултско възнаграждение в размер на 1747,50 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.