О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 864
София, 30.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1637 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. В. М. от гр. С., приподписана от адв. Д, против въззивното решение без номер от 18 май 2009 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на Софийския градски съд за 2008 г., с което са обезсилени решение без номер от 29 април 2008 г. и решение без номер от 9 октомври 2008 г., постановени по гр.д. № 4* по описа на районния съд в гр. С. за 2002 г. и производството по делото е прекратено.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено е при нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, защото съдът неправилно е разгледал делото по отменения ГПК, въпреки, че въззивната жалба е постъпила след 1 март 2008 г.; ответницата З не е била редовно представлявана; неправилно е отказано да се възстановят представени и приети пред районния съд доказателства, както и съдът да разпореди на първата инстанция да номерира страниците на делото; не са изяснени всички обстоятелства по делото и е налице непълнота на доказателствата; решението е постановено при висяща процедура за поправка на съдебен протокол; в противоречие с определение на ВКС съдът приел, че исковете са недопустими поради липса на правен интерес; нарушено е правото на защита на касаторката; решенията за прогласяване нищожност на съдебни актове са декларативни, а не установителни решения; ако държавата има права във връзка с основното твърдение на касаторката за ощетяване на държавния жилищен фонд, то съдът е следвало служебно да я конституира; допълнителните решения подлежат на самостоятелно обжалване, поради което съдът не е следвало да обезсилва и допълнителното решение. В молба, имаща характер на изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, се сочи, че касационното обжалване се търси на основание чл. 280 ал. 1 т. 1, 2 и т. 3 ГПК. По основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК се твърди, че решението противоречи на тълкувателно решение на Конституционния съд на РБ № 3 от 17 май 2008 г., според което правото на защита е основно всеобщо лично право на гражданите и то е средство за защита и на други техни нарушени или застрашени права или законни интереси; по основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК се твърди, че решението противоречи на влязло в сила определение № 318 по ч.гр.д. № 290 от 2006 г. на ІVБ ГО, което е задължително за по-долния съд; по основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК се твърди, че неправилно за допустимостта на иска по чл. 209 ал. 3 ГПК (отм.) се прави препратка към условията за допускане на производството по чл. 97 ал. 4 ГПК (отм.), както и че е налице неправилно прилагане на отменения ГПК вместо на действащия.
Ответниците В. П. Д., З. П. Д. и Н. К. Д. – тримата от гр. С., не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че касаторката не е страна по нито едно от двете съдебни производства, недействителността на крайните съдебни актове по които се търси, нито е правоприемник на някоя от страните по тях, поради което двата акта са й непротивопоставими; спорът относно собствеността следва да се защити чрез предявяване на искове за собственост; въз основа на атакуваните документи не може да възникне за касаторката правен спор, а и уважаването на исковете не би спомогнало на ищцата да защитава своите права в спор с ответниците относно собствеността на имота; касаторката не е овластена да защитава правата на държавния жилищен фонд, нито на други собственици на поделения недвижим имот; с ответницата Н не е налице правен спор, в който Д. да й е противопоставила атакуваните документи.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по всички основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата, или разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Освен това следва да се отбележи, че решенията на Конституционния съд не попадат в кръга на решенията по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, при което основание се допуска касационно разглеждане на атакуваното решение, защото разрешеният от въззивния съд правен въпрос е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданската колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86 ал. 2 ЗСВ (отм.) и с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК – т. 2 от ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Нито в касационната жалба, нито в изложението към нея са поставени въпроси, отговарящи на посочените по-горе критерии. Затова съдът намира, че не може да допусне атакуваното решение до касационен контрол. Основният въпрос, който би станал причина за допускането на решението до същинското касационно производство е налице ли е интерес от предявяване на искове за нищожност на съдебно решение и за установяване неистинност и неавтентичност на протокол от съдебно заседание при положение, че ищцата не е била страна в съответните съдебни производства, или правата си тя може да осъществи чрез предявяване на друг вид искове, тъй като това е решаващият довод на въззивния съд при постановяването на атакуваното решение. След като обаче такъв въпрос не е зададен, съдът не може да се произнася по него, както разпорежда изр. последно от т. 1, от ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Освен изложеното следва да се отбележи, че дори и да бяха поставени конкретни въпроси по основанията на чл. 280 ал. 1 ГПК, те пак не биха станали причина за допускането на касационното разглеждане. Както беше отбелязано, решенията на Конституционния съд не могат да се приемат за задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, която да обоснове допускането до касационен контрол. На второ място, цитираната съдебна практика в определение № 318 по ч.гр.д. № 290 от 2006 г. на ІVБ ГО не разрешава въпрос в противоречие с изводите на съда, тъй като предмет на разглеждане в посоченото частно производство е друго съдебно производство по други искове. Последно, посочените съображения по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по естеството си представляват оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд – касационно основание по чл. 281 т. 3 пр. второ ГПК, а не разрешаване на въпрос, имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Освен касационната жалба е предявена и частна жалба от В. В. М. против определение в закрито заседание от 13 май 2009 г. по същото въззивно гражданско дело – производството е по реда на чл. 278 ал. 1 във връзка с чл. 274 ал. 2 ГПК.
В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно, неоснователно и незаконосъобразно, защото чрез внесените в протокола фактически грешки съдът е съставил документ с невярно съдържание по отношение на фамилното име на частната жалбоподателка и превратно е записано твърдението й в съдебното заседание, че основание за нищожност на документите, предмет на делото, е ощетяване на държавния жилищен фонд, като с прибавката “не” пред това изречение се изменя целия смисъл на твърденията й; отказът от поправка ще се отрази негативно върху решението по делото и ще създаде пречка за установяване на обективната истина; в протокола не е посочено кога е бил изготвен и става ясно, че не е бил изготвен в сроковете по действащия и по отменения ГПК; съдът не е определил нов срок за изготвянето на протокола.
Ответниците по спора не дават отговор на частната жалба по смисъла на чл. 276 ал. 1 ГПК.
С атакуваното разпореждане от 13 май 2009 г. въззивният съд оставил молбата за поправка на протокола от открито съдебно заседание от 22 април 2009 г. без разглеждане, тъй като молбата е подадена след срока по чл. 126 ал. 2 ГПК (отм.).
Преди всичко следва да се отбележи, че не може да се възприеме тезата на частната жалбоподателката за процесуалния ред, по който е следвало въззивното производство да бъде проведено. Предвид изменението на ал. 1 от § 2 на ПЗР ГПК, по реда на отменения ГПК за първата и въззивната инстанция се разглеждат всички производства по искови молби, постъпили до влизането в сила на новия ГПК. Ето защо правилно въззивният съд е определил приложимия процесуален ред по искането за поправка на протокола от открито съдебно заседание като този по чл. 126 ал. 2 ГПК (отм.).
Съобразно разпоредбата на чл. 213 ГПК (отм.) подлежат на обжалване с частна жалба определения, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона. Атакуваното разпореждане от 13 май 2009 г. не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито е от категорията определения/разпореждания, за които законът е посочил, че подлежат на обжалване с частна жалба. Ето защо частната жалба следва да се остави без разглеждане.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 18 май 2009 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на Софийския градски съд за 2008 г.
В тази част определението е окончателно.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на В. В. М. от гр. С. против определение в закрито заседание от 13 май 2009 г. по гр.д. № 3* по описа на Софийския градски съд за 2008 г.
В тази част определението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на гражданската колегия на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: