О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 865
София, 18.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1434 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. К. М. от [населено място], приподписана от адв. Р. У., против въззивното решение № 388 от 18 юли 2011 г., постановено по в.гр.д. № 534 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2011 г., с което е потвърдено решение № 359 от 11 март 2011 г., постановено по гр.д. № 1611 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2010 г.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се вижданията на касатора за неправилната преценка на съда на представените доказателства и твърденията на страните; неверни са изводите на въззивния съд относно вината на ответника за действията му в качеството на квалифициран юрист; неверни са изводите на допринасяне от страна на касатора за настъпилите вреди, тъй като е било налице висящо наказателно производство и завеждането на иск срещу ответника би било преждевременно; незаконосъобразно е прието, че отговорността на ответника следва да се ограничи само до размера на удостоверения материален интерес; съдът не е съобразил, че има висящо наказателно производство по отношение на сделката и това производство е прекратило давността, а и установяването на дееца на деликта е станало чрез констатациите на съда по друго гражданско дело и поведението на ответника като причина за нищожността на сделката е установено към момента на влизане в сила на съдебното решение, поради което е невярно, че още през 2000 г. касаторът е знаел кой е деецът – нотариусът, който е изповядал сделката, при обстоятелството, че нотариалният акт се счита за официален документ до момента на опровергаването му чрез влязъл в сила съдебен акт; както заведеното гражданско дело, така и образуваното досъдебно производство са основания за прекъсване на давността и нова давност тече от влизането в сила на решението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че в противоречие с практиката на ВКС е прието, че отговорността следва да се ограничи само до размер на удостоверения материален интерес (сочи се решение на ВКС по отменения ГПК); приложението на чл. 115, б. „ж” ЗЗД се третира от съда твърде ограничено (сочат се две решения на ВКС – по отменения ГПК и по наказателно дело); заведеното следствено дело срещу неизвестен извършител представлява ли основание за спиране на давностния срок в рамките на цялото производство; след като компетентните държавни органи не са установили автора на деликта в хода на предварителното производство, има ли значение, че на касаторът е бил известен нотариусът, изповядал сделката; воденето на дело за признаване на нищожността на една сделка поради неизпълнение на задълженията по установяване самоличността на участващите лица презумира ли виновно поведение на нотариуса, който я е реализирал при уважаването на иска; периодът, през който е водено делото, представлява ли основание за спиране/прекратяване на давностните срокове за завеждането на дело за обезщетяване на вредите, породени от деликта – неизпълнение на задълженията от страна на нотариуса; моментът на влизане в сила на съдебно решение по водено дело от този вид, уважаващо иска, представлява ли моментът на откриване на дееца по смисъла на чл. 114, ал. 3 ГПК.
Ответникът С. Х. П. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. А. Н., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че самият факт, че нотариалният акт не е подписан от ищеца, не е категорично доказателство, че нотариусът не е снел самоличността на явилите се лица и това не се установява от събраните доказателства; безспорно е обаче, че ищецът не е подписал нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, в нотариалното производство е допуснато участието на друго лице, различно от длъжника-ищец и следователно е допуснато неточно изпълнение на задълженията на нотариуса; вината на нотариуса се презумира, а в процеса не е установено умишлено деяние на нотариуса, поради което е налице проявена небрежност; изповядването на договора във формата на нотариален акт е дало възможност за изнасянето на имота на публична продан преди прогласяването на нищожността на сделката по съдебен ред и е налице причинна зависимост между противоправното действие на нотариуса и лишаването на ищеца от собствеността върху имота; налице е съществено допринасяне за настъпването на вредоносните последици от страна на ищеца, който не се е възползвал от предоставените му правни възможности за защита, макар подобни съображения да биха могли да бъдат основание за намаляване на дължимото обезщетение; отговорността на ответника може да се ангажира, но само до размера на удостоверения материален интерес; основателно е възражението на ответника за погасяване на исковата претенция по давност; началото на погасителната давност се свързва с откриването на деликвента или с настъпването на вредите – вредата е настъпила на 8 март 2002 г., когато е влязло в сила постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на недвижимия имот на кредиторката Г. и от тази дата ищецът е загубил собствеността на имота и е възникнала вредата; същевременно към тази дата на ищеца е бил известен фактът, че имотът му е бил ипотекиран като обезпечение на вземането на Г. срещу него – за сделката ищецът е сезирал прокуратурата още през 2000 г. и следователно още тогава е знаел кой е нотариусът, изповядал сделката, т.е. деецът, чието правно поведение е счетено като основание за правото на обезщетение, а давността тече от по-късното от тези обстоятелства – откриването на деликвента или настъпването на вредите; неоснователно е становището на ищеца, че давностният срок започва да тече от момента на влизане в сила на решението, с което е установено неизпълнението на служебните задължения на ответника като нотариус, тъй като това дело не е имало за предмет установяване неизпълнението на служебните задължения на нотариуса; не може да се приеме, че датата на влизане в сила на това решение е датата на откриване на дееца, нито датата на причиняване на увреждането.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане.
Първите два проблема, посочени от касатора, не са формулирани като правен въпрос – касаторът не е посочил общото основание за допускане на касационното обжалване. Както се приема в задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. В случая касаторът е изложил само твърдения за неправилност на изводите на съда, че отговорността на нотариуса следва да се ограничи само до размер на удостоверения материален интерес, като и че приложението на чл. 115, б. „ж” ЗЗД се третира от съда твърде ограничено. Липсата на формулиран правен въпрос препятства допускането на касационното обжалване по тези разрешения на въззивния съд по принцип. При тези изводи преценката на представената съдебна практика е ненужна.
Допълнително към изложеното се налага да се отбележи, че в случая въззивният съд е дал своите съображения по основателността на претенцията, но основният му довод за потвърждаване на първоинстанционното решение се свежда до проблема с изтичането на погасителната давност за претенцията на касатора. Затова, дори и касаторът да беше поставил съответния правен въпрос в съответствие с дадените в цитираното ТР указания, касационното обжалване не би могло да се допусне. Същият извод следва да се направи и по отношение на въпроса воденето на дело за признаване на нищожността на една сделка поради неизпълнение на задълженията по установяване самоличността на участващите лица презумира ли виновно поведение на нотариуса, който я е реализирал при уважаването на иска, след като основният извод на съда е по изтичането на погасителна давност за претендиране на обезщетение.
Въпросите за това заведеното следствено дело срещу неизвестен извършител представлява ли основание за спиране на давностния срок в рамките на цялото производство и след като компетентните държавни органи не са установили автора на деликта в хода на предварителното производство, има ли значение, че на касаторът е бил известен нотариусът, изповядал сделката, не могат да обусловят допускането на касационното обжалване, тъй като подобни въпроси, макар принципно да имат значение за изхода на подобен спор, не са били включени в предмета на спора от страна на касатора по надлежния ред – на възражението на ответника за погасяване на иска по давност, сторено с отговора на исковата молба, касаторът-ищец само е отразил, че деянието на неизпълнение на служебните задължения от страна ответника е установено към момента на произнасянето на влязлото в сила решение по друг спор. Съображения за въздействието на наказателно производство върху течението на давностния срок и за установяване или неустановяване от страна на компетентните органи кой е авторът на деликта, не са излагани в съответните процесуални срокове и липсват съответните изводи на съда в обжалваното съдебно решение.
Въпросът за това периодът, през който е водено делото, представлява ли основание за спиране/прекратяване на давностните срокове за завеждането на дело за обезщетяване на вредите, породени от деликта – неизпълнение на задълженията от страна на нотариуса, също не може да обоснове допускането на касационното обжалване. Това е така, защото изводът на въззивния съд е друг – другото дело не е имало за предмет установяване неизпълнението на служебните задължения на нотариуса. Следователно относимият правен въпрос би бил дали друго съдебно производство, в което е оспорвана валидността на сделка, може ли да стане основание за спиране/прекратяване на давностните срокове за обезщетяване на вредите, породени от деликта, осъществен чрез изповядването на сделката в нарушение на съответните правила. Същите съображения следва да се изложат и по отношение на въпроса за това моментът на влизане в сила на съдебно решение по водено дело от този вид, уважаващо иска, представлява ли моментът на откриване на дееца по смисъла на чл. 114, ал. 3 ГПК. Липсата на поставен относим правен въпрос не дава възможност касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответникът П. претендира заплащане на разноски по спора само в случай, че касационното обжалване се допусне, а предвид извода на касационния съд за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, разноски не се присъждат.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 388 от 18 юли 2011 г., постановено по в.гр.д. № 534 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: