4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 866
С., 24,11,2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 6/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 389 от 26.06.2014 г. по т.д. 1420/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 277 от 04.07.2013 г. по т.д. № 5551/2011 г. на Старозагорски окръжен съд и по същество е отхвърлен изцяло предявеният от касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Ответникът по касация – К. М. К., чрез пълномощника си – адв. И. Д. е на становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Изложил е и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 285, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поддържал наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Това свое разбиране същият е мотивирал с твърдението, че с решението си ПАС се е произнесъл по материалноправни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата, като е изброил и приложил решения на окръжни съдилища, чиято практика е обобщил като съдържаща противоречиви разрешения за това, че доколкото било постигнато съгласие между страните за обезпечаването на всички задължения на длъжника към кредитора по възникнало каузално правоотношение със запис на заповед, то принудителното изпълнение по ефекта може да бъде насочено за всяко непогасено и изискуемо задължение. Касаторът във връзка с твърдението, че при изрична уговорка по каузалната сделка, че всички обезпечения, предоставени от длъжника на кредитира гарантират всички искове на последния е поставил въпросите: „1 – Ако длъжникът е издал няколко записа на заповед в полза на кредитора, за общата сума, която дължи по сделката, всеки от записите на заповед гарантира плащане само на вземанията, произтичащи от договора за годината, за която е бил издаден съответния запис на заповед или отделните записи на заповед обезпечават всички вземания на кредитора при условие, че вземанията по предявените записи на заповед са с настъпил падеж към датата на предявяване на ефекта в съдебното производство”. и 2/ „Запис на заповед, издаден с цел обезпечаване на изпълнението на каузалното правоотношение, обезпечава изпълнението само на вземания по сделката, които са станали изискуеми до датата на падежа му или менителничния ефект може да бъде използван при образуване на заповедно производство за установяване и събиране на всички вземания по сделката на кредитора, които са станали изискуеми към датата на образуване на заповедното производство”. Страната е развила кратки съображения, с оглед сочено противоречие при разрешаване на посочените въпроси с цитираната практика на съдилищата. Други доводи не са развити.
От поставените въпроси може да бъде изведен релевантен въпрос с оглед предмета на спор, въпреки че същите са поставени при фактически невярното твърдение на страната за наличие на изрична уговорка по каузалната сделка за обезпечаване на всички задължения. В тази насока, въззивният съд е приел, че волята изразена в т. 4 на приложение 2 от договора за финансов лизинг установява, с оглед текста -„че записите на заповед за всяка година от срока на лизинга се връщат на лизингополучателя в края на всяка година след заплащане на всички дължими лизингови вноски и други дължими плащания”,тълкувал е тази уговорка и е възприел мотивите на първостепенния съд, относно преценката, че стойността и падежа на процесните записи на заповед е в установена зависимост от лизинговите вноски за съответната година. Освен това цитираната практика на съдилищата, дори и противоречива е ирелевантна, тъй като тя е обобщена и уеднаквена, а въпросите разрешени със задължителна практика на ВКС – решение № 86 от 18.06.2013 г. постановено по т.д. 109/2013 г. ВКС, ІІ т.о. и решение № 108 от 22.07.2014 г. по т.д. № 2418/2013 г. на ВКС, І т.о., с които по въпроса за връзката между падежа на записа на заповед и изискуемостта на задължението по каузалното правоотношение за обезпечение, на което е издаден менителничния ефект, изрично е прието, че в производството по чл. 422 ГПК от значение за съществуването на подлежащо за изпълнение вземане по запис на заповед би могла да е изискуемостта на задължението на издателя по каузалното правоотношение между него и поемателя, ако записът на заповед е издаден за обезпечение изпълнението на определени задължения по каузалното правоотношение, чийто падеж не съвпада с падежа на ценната книга. Тази задължителна практика е установена за хипотезите, при които в договора за лизинг не е посочено изрично, че заплащането на лизинговите вноски за всяка година се обезпечава със запис на заповед, като изводът за неговата гаранционно обезпечителна функция се извежда именно от датата на издаване, падежа и размера на вноските. На още по-голямо основание това е относимо и в процесния случай, когато страните са уговорили, че записите на заповед се връщат в края на всяка календарна година, ако е погасено задължението. С оглед тази задължителна практика противоречивата практика на съдилищата е преодоляна и след като въззивният съд изцяло е постановил решението си в съответствие с нея то не е и налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Страната не е изложила каквито и да е било основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като само е възпроизвела текстово нормата. Освен това наличието на задължителна практика по поставените въпроси изключва приложението на това основание. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените и установени разноски в размер на 3000лв.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 389 от 26.06.2014 г. по т.д. 1420/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на К. М. К. направените в настоящето производство разноски в размер на 3000 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: